„Алиенде“ – Пабло Неруда

 Нобеловият лауреат Пабло Неруда подготвя този текст три дни след преврата в Чили от 11 септември 1973г., организиран от американските служби и станал известен в последните години като „другият 11 септември“, поради терористичната логика, която го свързва с по-известното събитие от същата дата. „Другият 11-ти“ има далеч по-ужасни измерения от своя близнак, ако такива неща изобщо могат да се сравняват, но не се ползва със същото уважение, дори обратното, защото жертвите му са от „правилните“. Няколко дни по-късно, на 23 септември, умира и Пабло Неруда.

Моят народ е най-подло предаденият народ в наше време. От селитрените Президентският дворец Ла Монеда, в който загива Алиендепустини, от въглищните мини под морското равнище, от неимоверните височини, където се намират залежите на медта, извличана от ръцете на моя народ, с нечовешки труд, бликна едно освободително движение с величествени мащаби. Това движение издигна на президентския пост на Чили един човек, на име Салвадор Алиенде, за да се осъществят нетърпящите повече отлагане справедливи реформи и мерки за освобождаване на националните ни богатства от чуждите лапи.

Където и да е бил, и в най-далечните страни, народите се възхищаваха от президента Алиенде и възхваляваха изключителния плурализъм в нашето правителство. В Ню Йорк, в седалището на ООН, делегациите от цял свят посрещаха президента на Чили с нечувани в историята на ООН овации. Тук, в Чили, сред огромни трудности се строеше едно истинско справедливо общество, изграждано на основата на нашия суверенитет, на нашето национално достойнство, на героизма на най-добрите граждани на Чили. На наша страна, на страната на чилийската революция бяха конституцията и законът, демокрацията и надеждата.

На другата страна не й липсваше нищо. Имаха арлекиновци и марионетки, всякакви палячовци, терористи с пистолети и вериги, притворни монаси и деградирали военни. И едните, и другите удряха крак по плацдарма на настървените, Рамо до рамо вървяха фашистът Харпа и неговите племенници от „Отечество и свобода“, готови да разбият главата и душата на всичко живо, за да си възвърнат огромната хасиенда, която те наричаха Чили. Заедно с тях, за да разкрасява трупата, играеше един голям банкер и танцьор, поопръскан с кръв – това бе шампионът по румба Гонсалес Видела, който с танцова стъпка бе предал своята партия на враговете на народа. Сега Фрей бе този, който предложи християндемократическата партия на същите врагове на народа и играеше каквото те му свиреха; и при това танцуваше с бившия полоковник Вийо, на чието злодеяние бе съучастник. Това бяха главните артисти в комедията. Бяха се запасили с продоволствия за спекулация – палките и същите ония куршуми, които вчера раниха смъртоносно нашия народ в Икике, Ранкил, Салвадор, Пуерто Монт, Хосе Мария Каро, Фрутийяр, Пуенте Алто и на толкова други места. Убийците на Ернан Мери танцуваха с ония, които би трябвало да бранят паметта му. Танцуваха непринудено, лицемерно. И се оскърбяваха, че ги упрекват за тези „малки подробности“.

Чили има дълга гражданска история с малко революции и с множество правителства – стабилни, консервативни и посредствени. Множество дребни президенти и само двама големи: Балмаседа и Алиенде. Любопитното е, че и двамата произлизат от еднаква среда – от забогатялата буржоазия, която тук се нарича аристокрация. Като хора с принципи, заели се да възвисят една принизена от посредствената олигархия страна, и двамата бяха изпратени на смърт по еднакъв начин – Балмаседа бе доведен до самоубийство, тъй като упорито отказваше да предаде селитрените богатства на чуждестранните компании.

Алиенде бе убит, защото национализира другото богатство на чилийските недра – медта. И в двата случая чилийската олигархия организира кървави преврати. И в двата случая военните се превърнаха в глутница песове. В случая с Балмаседа – английските компании, при Алиенде – американските – подстрекаваха и финансираха тези военни движения.

В двата случая домовете на президентите бяха опустошени по заповед на нашите „благородни аристократи“. Салоните на Балмаседа бяха порутени с брадви. Домът на Алиенде, благодарение на световния прогрес, беше бомбардиран от въздуха от нашите героични авиатори.

Естествено, тези двама души бяха много различни. Балмаседа бе завладяващ оратор. Имаше властолюбив характер, който все повече го приближаваше към едноличната власт. Беше убеден във възвишеността на своите цели. Непрекъснато се оказваше обкръжен от врагове. Превъзходството му над средата, в която живееше, бе толкова голямо и толкова голяма бе неговата самота, че накрая се озова затворен сам в себе си. Народът, който трябваше да му помогне, не съществуваше като сила, т.е. още не беше организиран. Този президент бе обречен да се държи като човек, получил просветление, и като мечтател: неговата мечта за величие си остана неосъществена. След убийството му, грабливите чуждестранни търговци и местните парламентаристи станаха притежатели на селитрата: за чуждоземците – собствеността и концесиите, за местните – подкупа. Получиха 30-те сребърника и всичко си тръгна по старому. Кръвта на няколкото хиляди души от народа бързо изсъхна по бойните полета. Работниците от северните части на Чили, най-експлоатираните в света, не престанаха да произвеждат огромните количества лири стерлинги за Лондон.

Алиенде никога не е бил голям оратор. Като държавник, той се съветваше за всяко свое действие. Бе антидиктатор и принципен демократ и в най-малките подробности. Падна му се една страна, която вече не беше оня народ-новобранец на Балмаседа; завари една мощна работническа класа която знаеше за какво става дума. Алиенде бе колективен ръководител, човек, който макар и да не произлиза от народа, бе продукт на борбата на трудовите класи срещу закостенялостта и корупцията на експлоататорите. На това основание делото, осъществено от Алиенде за толкова кратък срок, превъзхожда делото на Балмаседа и нещо повече – то е най-значителното в историята на Чили. Само национализирането на медта бе едно титанично дело, а и толкова други цели бяха постигнати по време на неговото управление.

Делата и постиженията на Алиенде с незаличимата си стойност за нацията вбесиха враговете на нашата страна. Трагичният символ на тази криза се разкри с бомбардировките над правителствения дворец; човек си спомня блиц-крига на нацистката авиация над беззащитни чужди градове – испански, английски, руски; същото престъпление сега се извърши в Чили; чилийски пилоти атакуваха с пикиране двореца, който в продължение на два века бе център на гражданския живот на страната.

Пиша тези забързани редове за мемоарите си само три дни след неокачествимите действия, които доведоха до смъртта на моя голям другар, президента Алиенде. Неговото убийство бе запазено в мълчание. Погребаха го тайно, единствено на вдовицата му позволиха да придружава този безсмъртен труп. Версията на агресорите е, че са намерили тялото безжизнено с явни признаци за самоубийство. Версията, публикувана в чужбина, е различна. След въздушното нападение пуснали в действие танковете – много танкове, които „храбро“ влезли в бой срещу един единствен човек: президента на Република Чили Салвадор Алиенде, който ги очаквал в кабинета си без никой друг, освен своето голямо сърце, обгърнат в дим и пламъци.

Трябваше да се възползват от толкова хубавия случай. Трябваше да го застрелят, защото никога нямаше да отстъпи поста си. Това тяло тайно бе погребано някъде си. Този труп вървеше към гроба, придружен от една единствена жена, понесла сама цялата болка на света; тази славна мъртва фигура вървеше простреляна и разкъсана от каратечните изстрели на чилийските воини, които още веднъж бяха предали Чили.

превод: Ирена Аврамова

Advertisements

Ноам Чомски: общественото образование под масивна корпоративна офанзива – какво следва?


Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния Приватизация на знаниетоуниверситет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. Ноам ЧомскиПрез следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е „конфидденциален меморандум,“ предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на „системата на свободно предприемачество“,  атакувана от „университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици“, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното „постоянно наблюдение“, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. „Главните архитекти“ (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува „търговците и манифактуристите“ за налагането на меркантилиската система, основана на „монопола на колониалната търговия“, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. „Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват“, а за да се осигури този монопол на производителите „върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя“. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

%d bloggers like this: