„Алиенде“ – Пабло Неруда

 Нобеловият лауреат Пабло Неруда подготвя този текст три дни след преврата в Чили от 11 септември 1973г., организиран от американските служби и станал известен в последните години като „другият 11 септември“, поради терористичната логика, която го свързва с по-известното събитие от същата дата. „Другият 11-ти“ има далеч по-ужасни измерения от своя близнак, ако такива неща изобщо могат да се сравняват, но не се ползва със същото уважение, дори обратното, защото жертвите му са от „правилните“. Няколко дни по-късно, на 23 септември, умира и Пабло Неруда.

Моят народ е най-подло предаденият народ в наше време. От селитрените Президентският дворец Ла Монеда, в който загива Алиендепустини, от въглищните мини под морското равнище, от неимоверните височини, където се намират залежите на медта, извличана от ръцете на моя народ, с нечовешки труд, бликна едно освободително движение с величествени мащаби. Това движение издигна на президентския пост на Чили един човек, на име Салвадор Алиенде, за да се осъществят нетърпящите повече отлагане справедливи реформи и мерки за освобождаване на националните ни богатства от чуждите лапи.

Където и да е бил, и в най-далечните страни, народите се възхищаваха от президента Алиенде и възхваляваха изключителния плурализъм в нашето правителство. В Ню Йорк, в седалището на ООН, делегациите от цял свят посрещаха президента на Чили с нечувани в историята на ООН овации. Тук, в Чили, сред огромни трудности се строеше едно истинско справедливо общество, изграждано на основата на нашия суверенитет, на нашето национално достойнство, на героизма на най-добрите граждани на Чили. На наша страна, на страната на чилийската революция бяха конституцията и законът, демокрацията и надеждата.

На другата страна не й липсваше нищо. Имаха арлекиновци и марионетки, всякакви палячовци, терористи с пистолети и вериги, притворни монаси и деградирали военни. И едните, и другите удряха крак по плацдарма на настървените, Рамо до рамо вървяха фашистът Харпа и неговите племенници от „Отечество и свобода“, готови да разбият главата и душата на всичко живо, за да си възвърнат огромната хасиенда, която те наричаха Чили. Заедно с тях, за да разкрасява трупата, играеше един голям банкер и танцьор, поопръскан с кръв – това бе шампионът по румба Гонсалес Видела, който с танцова стъпка бе предал своята партия на враговете на народа. Сега Фрей бе този, който предложи християндемократическата партия на същите врагове на народа и играеше каквото те му свиреха; и при това танцуваше с бившия полоковник Вийо, на чието злодеяние бе съучастник. Това бяха главните артисти в комедията. Бяха се запасили с продоволствия за спекулация – палките и същите ония куршуми, които вчера раниха смъртоносно нашия народ в Икике, Ранкил, Салвадор, Пуерто Монт, Хосе Мария Каро, Фрутийяр, Пуенте Алто и на толкова други места. Убийците на Ернан Мери танцуваха с ония, които би трябвало да бранят паметта му. Танцуваха непринудено, лицемерно. И се оскърбяваха, че ги упрекват за тези „малки подробности“.

Чили има дълга гражданска история с малко революции и с множество правителства – стабилни, консервативни и посредствени. Множество дребни президенти и само двама големи: Балмаседа и Алиенде. Любопитното е, че и двамата произлизат от еднаква среда – от забогатялата буржоазия, която тук се нарича аристокрация. Като хора с принципи, заели се да възвисят една принизена от посредствената олигархия страна, и двамата бяха изпратени на смърт по еднакъв начин – Балмаседа бе доведен до самоубийство, тъй като упорито отказваше да предаде селитрените богатства на чуждестранните компании.

Алиенде бе убит, защото национализира другото богатство на чилийските недра – медта. И в двата случая чилийската олигархия организира кървави преврати. И в двата случая военните се превърнаха в глутница песове. В случая с Балмаседа – английските компании, при Алиенде – американските – подстрекаваха и финансираха тези военни движения.

В двата случая домовете на президентите бяха опустошени по заповед на нашите „благородни аристократи“. Салоните на Балмаседа бяха порутени с брадви. Домът на Алиенде, благодарение на световния прогрес, беше бомбардиран от въздуха от нашите героични авиатори.

Естествено, тези двама души бяха много различни. Балмаседа бе завладяващ оратор. Имаше властолюбив характер, който все повече го приближаваше към едноличната власт. Беше убеден във възвишеността на своите цели. Непрекъснато се оказваше обкръжен от врагове. Превъзходството му над средата, в която живееше, бе толкова голямо и толкова голяма бе неговата самота, че накрая се озова затворен сам в себе си. Народът, който трябваше да му помогне, не съществуваше като сила, т.е. още не беше организиран. Този президент бе обречен да се държи като човек, получил просветление, и като мечтател: неговата мечта за величие си остана неосъществена. След убийството му, грабливите чуждестранни търговци и местните парламентаристи станаха притежатели на селитрата: за чуждоземците – собствеността и концесиите, за местните – подкупа. Получиха 30-те сребърника и всичко си тръгна по старому. Кръвта на няколкото хиляди души от народа бързо изсъхна по бойните полета. Работниците от северните части на Чили, най-експлоатираните в света, не престанаха да произвеждат огромните количества лири стерлинги за Лондон.

Алиенде никога не е бил голям оратор. Като държавник, той се съветваше за всяко свое действие. Бе антидиктатор и принципен демократ и в най-малките подробности. Падна му се една страна, която вече не беше оня народ-новобранец на Балмаседа; завари една мощна работническа класа която знаеше за какво става дума. Алиенде бе колективен ръководител, човек, който макар и да не произлиза от народа, бе продукт на борбата на трудовите класи срещу закостенялостта и корупцията на експлоататорите. На това основание делото, осъществено от Алиенде за толкова кратък срок, превъзхожда делото на Балмаседа и нещо повече – то е най-значителното в историята на Чили. Само национализирането на медта бе едно титанично дело, а и толкова други цели бяха постигнати по време на неговото управление.

Делата и постиженията на Алиенде с незаличимата си стойност за нацията вбесиха враговете на нашата страна. Трагичният символ на тази криза се разкри с бомбардировките над правителствения дворец; човек си спомня блиц-крига на нацистката авиация над беззащитни чужди градове – испански, английски, руски; същото престъпление сега се извърши в Чили; чилийски пилоти атакуваха с пикиране двореца, който в продължение на два века бе център на гражданския живот на страната.

Пиша тези забързани редове за мемоарите си само три дни след неокачествимите действия, които доведоха до смъртта на моя голям другар, президента Алиенде. Неговото убийство бе запазено в мълчание. Погребаха го тайно, единствено на вдовицата му позволиха да придружава този безсмъртен труп. Версията на агресорите е, че са намерили тялото безжизнено с явни признаци за самоубийство. Версията, публикувана в чужбина, е различна. След въздушното нападение пуснали в действие танковете – много танкове, които „храбро“ влезли в бой срещу един единствен човек: президента на Република Чили Салвадор Алиенде, който ги очаквал в кабинета си без никой друг, освен своето голямо сърце, обгърнат в дим и пламъци.

Трябваше да се възползват от толкова хубавия случай. Трябваше да го застрелят, защото никога нямаше да отстъпи поста си. Това тяло тайно бе погребано някъде си. Този труп вървеше към гроба, придружен от една единствена жена, понесла сама цялата болка на света; тази славна мъртва фигура вървеше простреляна и разкъсана от каратечните изстрели на чилийските воини, които още веднъж бяха предали Чили.

превод: Ирена Аврамова

%d bloggers like this: