Не, не признаваме нирваната – Кърт Вонегът

Кurt VonnegutНякакъв унитариански пастор чул, че съм ходил при Махариши Махеш Йоги – гуру на Бийтълсите, на Донован и на Мия Фароу, – и ме запита: “Той мошеник ли е?” Името му е Чарли. Унитарианците не вярват в нищо. Аз съм унитарианец.

– Не – отвърнах. – Само при вида му се почувствах добре. Вибрациите му са прекрасни и дълбоки. Учението му гласи, че човек не е роден за страдание и няма да страда, ако практикува трансцендентална медитация, която е лесна като две и две.

– Не мога да разбера шегувате ли се или не.

– Предпочитам да не се шегувам, Чарли.

– Защо говорите така мрачно?

– Защото е завербувал жена ми и осемнадесетгодишната ми дъщеря. И двете са лапнали въдицата. И двете са вече между посветените. Медитират по няколко пъти дневно. Вече нищо не може да ги стресне. Сияят като бас-барабани, осветени отвътре.

<>

Запознах се с Махариши в Кеймбридж, Масачузетс, след като дъщеря ми лапна въдицата, преди жена ми да я лапне, в деня, в който я налапа самата Мия Фароу. Беше през януари. В продължение на почти година мис Фароу твърдеше, че практикува трансценденталното медитиране. Излезе, че ни ментосвала. Тя просто копнеела да се нареди между медитиращите. Но тая работа не става така, без да си посветен.

При това далеч не всеки, практикуващ трансценденталната медитация, може да те посвети. Може да го извърши самият Махариши, което би било голяма чест, или едни от малцината учители, които той е обучил. Мис Фароу била удостоена с великата чест в хотелската стая на Махариши в Кеймбридж. Жена ми и дъщеря ми трябваше да се задоволят с един учител в апартамента на бостънски художник и джазов изпълнител, който медитира.

В посвещаването има много личен елемент, но никакви тайни. Първо трябва да присъствате на няколко сказки, които са бодри и насърчителни. Ласкаво ви осведомяват, че става дума за нещо лесно, което непременно ще ви направи блажен, добродетелен и деен, стига да го извършвате правилно. Сказчикът не обяснява какво ще усетите по време на медитация, защото не е в състояние да обясни. Твърди, че медитацията трябвало да се изживее.

Ето защо молите за разговор с учителя. По време на разговора той ще ви поразпита за самия вас. Ще поиска да узнае дали вземате наркотици, или пиете, или се лекувате при психиатър, или сте си откровено луд. Налага се да бъдете чист и трезв, и нормален, иначе няма да ви посветят. Ако се лекувате от натрапчивости, ще ви кажат да дойдете, когато свърши лечението ви.

Ако учителят реши, че сте наред, казва ви да се явите на даден адрес в еди-какъв си час и да донесете като подаръци носна кърпичка, малко пресни плодове, малко цветя и 75 долара. Ако сте студент или домакиня, носите $35.

Тъй че досега съм вложил в тази нова религия $70. Махариши твърди, че проповядва не религия, а метод. И въпреки това доста често на коктейли се чувам да изричам мрачно, по възможност близко до жена си и дъщеря си: “Досега съм вложил 70 наполеона, мътните ги взели, в тая нова религия.”

Парите покриват пътните разноски на Майстора и учителите, а те не живеят кой знае колко охолно, имат доста прилична библиотека и книгите са достъпни. Само вие и учителят ви присъствате на посвещаването ви в това, което за последователите му определено не е религия. Има свещи и тамян, има снимчици на Махариши и починалия Майстор, Негова Божественост Суами Брахмананда Сарасвати Джагадгуру Бхагван Шанкарачаря от Йотир Мат.

Вашият учител, най-често американец във всекидневен костюм, ще ви даде личната ви мантра – звук, който, щом започнете да размисляте върху него, ще ви подтикне да се вглъбите в собствената си душа. Именно раздаването на звукове, обикновено санскритски думи, е специфичното изкуство на всеки учител, тоест, извинявайте, неговата наука.

Жена ми запитала един учител откъде знае кому какъв звук да дава и той отвърнал, че обяснението е много сложно. “Но повярвайте ми – казал, – то е цяла наука.”

Няма съмнение, че й е повлияла думата наука. Щом само чула своята мантра, се гмурнала дълбоко и свободно проучвала дълбините на душата си. Омагьосващи са тези дълбини. Който е бил в тях, го казва. А много от гмурците на Махариши вече са се специализирали и твърдят, че магията носела безкрайно повече красота и откровение от какъвто и да било наркотик.

Пък и ченгетата не могат да те спипат.

<>

Тази нова религия (която, нали си спомняте, не е религия, а метод), предлага безкрайно удоволствие, не се противопоставя на никое от съществуващите становища или институции, не изисква саможертви или показна добродетел, нито съдържа рискове. Тя ще помете средните класи в света едновременно със смъртта на планетата – защото планетата без съмнение умира – от отровен въздух и вода.

Много шумна реклама си правят. През януари, когато поисках да интервюирам Негово Светейшество Махариши, – негов помощник ми каза да дойда в хотела му “незабавно”. Не се интересуваше кой съм и дали изобщо съм някой. Аз бях просто още една реклама. Практикуващите трансцендентално медитиране се нуждаят от страшно много реклама, тъй като честно вярват, че техният метод може да спаси света.

Как?

“Ако не сте щастлив, не можете да живеете в мир (твърди Махариши в “Науката да съществуваш и изкуството да живееш”, Издания на международното движение за духовно възраждане, 1966). Всички достойни за възхвала цели на Обединените нации само зачекват проблема за световния мир. Ако умът и енергията, и познанията на всички държавници във всички държави се използват, за да се  популяризира трансцендентална медитация и да се даде на хората, светът може да бъде променен за една нощ… Но докато държавниците не осъзнаят необходимостта да се подобри живота на хората чрез вътрешно усъвършенстване и така да се стигне до щедър мир, щастие и творчески интелект, проблемът за световния мир ще продължи да страда от своите студени и горещи войни.”

– Как постъпвате с някого като Линдън Джонсън или Джорд Уолъс? – запитах един от последователите в хотела на Махариши. Пред заключената врата на Майстора кипеше млада тъпла от бели. Момчето, към което се обърнах, бе студент в Бостънския университет и свиреше на китара. – Нима очаквате от тях да медитират?

– Дори ако не медитират – отвърна то, – пак ще се променят към по-добро, защото хората около тях ще се променят към по-добро чрез трансцендентално медитиране.

Ето ви още една привлекателна черта на новата религия: гмурнете ли се в собствената си душа, ефикасно се справяте с неотложните проблеми.

Пред вратата стоеше дама на средна възраст, която искаше да разговаря с Майстора, за да разбере дали медитира правилно. Съмнявала се. Дойде ми наум, че да се гмурне човек в нейната душа, е все едно да се плацика по реката Кайога в Кливланд.

– Опасно ли е, ако човек не медитира правилно? – запитах я. – Може ли от това да се разболее или да полудее?

– Не, не – отвърна тя. – Най-лошото, което може да ви се случи, е да се разочаровате. – Според мен има доста голяма разлика между разочарованието и разпването на кръст или хвърлянето в клетка с лъвове.

Един от помощниците ме доближи, тикнал подмишка вестници и списания, които съм можел да взема. Във всички имаше големи статии за Махариши – “Look”, “Life”, “Time”, “Newsweek”, “National observer”, бостънските “Herald traveler” и “Globe”, “New York Times Magazine”. Тая седмица имаше три големи вестникарски събития: присаждането на сърце, залавянето на “Пуебло” (1) и Махариши. Освен това Махариши се бе изказал пленително в “Today show” и в “Tonight show” на Джони Карсън и в националната образователна програма на телевизията.

Казах на помощника:

– При такава реклама хиляди хора ще поискат да се заловят незабавно с тая работа. Разполагате ли с книжка или брошурка, която да им дадете?

– Не – отвърна той – и никога няма да има такава. Учителят трябва да ви покаже как да изживявате неуловимите мисловни състояния и след това трябва да провери по изживяванията ви как вървите.

– Слушайте, не мога ли да отида при човек, който медитира, и да му кажа: “Хайде, кажи ми как го вършиш и аз ще направя точно същото?”

– Ще се разочаровате.

Момчето от Бостъския университет пригласяше на помощника. Каза, че познавало едно момиче, което дало на приятеля си своята мантра. По принцип никому не трябва да давате своята мантра, а това момиче я дало.

– Толкова ужасна ли е постъпката? – запитах.

Момчето и помощникът свиха рамене.

– Не съществуват ужасни постъпки. Съществуват неразумни – отговори помощникът.

Все още бях любопитен.

– Какво се случи на момчето, използвало мантрата на приятелката си?

– Разочаровал се.

<>

Махариши излезе от стаята си, след като беше медитирал, и тъй като бе обещал лично интервю на безброй журналисти, наложи му се да даде гигантска пресконференция в балната зала на хотела. Събрахме се там, еленовата кожа на Махариши бе постлана на подиума и той седна върху нея. Играеше си с букет жълти хризантеми и подканяше хората да му задават каквито въпроси им хрумнат.

Беше сладурче – дребничък, златистокафяв, захилен, със сива брада, широки рамене и як гръден кош. Мускулестите му ръце и развити китки подсказваха, че през по-голямата част от 56-годишния си живот е бил черноработник. Но заключението е погрешно. Както пише Сирил Дън в лондонския “Observer”, Махариши завършил физика в Алахабарския университет. Самият Махариши не говори за себе си. Никой монах не трябва да говори за себе си.

Веднага след като се дипломирал, станал монах, възприемайки от учителите си лесния метод на медитация. Между другото този лесен метод не е  много на почит сред останалите гуру, които се опитват да постигнат блаженство чрез методи, подчертано усърдни и често нелепи. На смъртното си ложе Майсторът заръчал на Махариши да тръгне по света и да преподава лесния метод. Това Махариши вършел вече 10 години. В края на настоящата година отново щял да се усамоти в Индия като прост монах и вече никога нямало да поеме обществена мисия.

Твърдят, че е привлякъл близо 25 хиляди последователи от цял свят. Учителите помежду им ще продължат да посвещават хората.

Значи, бях седнал върху сгъваемо столче в балната зала, пред няколкостотин души, практикуващи трансценденталното медитиране. Затворих очи и зачаках поезията на този мъж да ме понесе към тайнствената Индия.

– Махариши – запита го един журналист, – състоянието на света не ви ли безпокои ужасно? Не смятате ли, че душите ни тъмнеят бързо?

– Не можете да назовете стаята тъмна, ако знаете къде е ключът на лампата и знаете как да го завъртите – отвърна Негово Светейшество.

– Твърдите, че мисълта по естествен път издирва щастието си. Как ще го докажете?

– Ако седите между два радиоапарата, всеки настроен на различна станция – отвърна Махариши, – естествено ще насочите вниманието си към програмата, която ви доставя най-голямо удоволствие.

– Какво е мнението ви за гражданските права?

– Какво е това граждански права? – запита той.

Обясниха му по следния начин: чернокожите, понеже са чернокожи, не могат да си осигурят удобни домове или добро образование и работа.

Махариши отвърна, че всеки потиснат ще се разбунтува, ако практикува трансценденталната медитация. Автоматично ще заработи по-добре, ще получава повече и тогава ще може да си купува каквото иска. И вече няма да бъде потиснат. С други думи, човек трябва да престане да се жалва, трябва да започне да медитира и след това му остава да си нахлузи панталона и да се упъти към изобилието на пазара, където сделките са винаги почтени.

Отворих очи и се втренчих в Махариши. Той не ме бе понесъл към Индия. Бе ме отпратил обратно в Скенектъди, Ню Йорк, където преди много години работех в рекламен отдел. Там също бях чувал надути приказки за човешки съдби, които можели да се подобрят чрез лампи, радиоапарати и почтени сделки. Там човешкото нещастие също се смяташе за нелепо, при положение че съществуват толкова простички начини да си оправиш работите. Хората там също бяха завършили университет. Махариши бе пропътувал разстоянието между Индия и Америка, само за да говори на американците като инженер от “Дженерал електрик”.

Запитаха Машарихи какво е мнението му за Исус Христос.

Махариши не беше съвсем без мнение. Започна отговора си с подчинено изречение:

– Ако се съди по онова, което са ми разказвали за него…

Пред нас седеше човек, прекарал години от живота си в американски и западноевропейски хотелски стаи, безкористно обучавайки християните как да спасят света. В повечето от хотелските стаи не може да не е имало по един екземпляр от Библията. И въпреки това Махариши никога не бе отварял Библията поне да види какво точно е казал Исус.

Търсеща мисъл, няма що.

Според Махариши Исус се бил ориентирал към нещо подобно на трансценденталната медитация, но последователите му опорочили и унищожили учението му. След минутка Махариши каза също, че Исус и първите християнски светци сгрешили, позволявайки на мисълта си да блуждае. “Трябва да се контролираме”, добави той. Блуждаещите мисли на Исус и светците довели, както Махариши се изрази, до “абсурд”, до абсолютизиране на вярата.

– Вярата – обясни той – може само да позволи на човека да живее и умре в надежда. Черквите отблъскват хората, защото не могат да им предложат нищо повече.

Бяхме се върнали на пазара: черквите предлагаха шекерчета, а Махариши разполагаше с цяр, мощен колкото обсадна гаубица. Кое ще изберете?

 <>

Когато излязох от хотела, изпитвах към Исуса неподозирана симпатия. Искаше ми се да видя някое разпятие, за да му кажа: “Знаеш ли защо висиш там? Сам си си крив. Трябвало е да практикуваш трансцендентална медитация, просто е като фасул. Освен това е трябвало да бъдеш по-добър дърводелец.”

Срещнах един познат декан от Харвард. Познавам само един харвардски декан и тъкмо него срещнах. Предишната вечер дошлите да слушат Махариши бяха изпълнили Sanders Theatre, тъй че в Харвард всички знаеха за Майстора; запитах декана дали трансценденталната медитация ще стане нова мода сред студентите.

– Снощи много студенти си излязоха, както може би сте забелязали – отвърна той.

– Това наскърби жена ми и дъщеря ми – казах.

– Чух студенти да разговарят за Махариши. Те изглежда смятат, че учението му е малко под тяхното достойнство. Виж, по тая работа много си падат младежите от “Бостън тий парти” (2).

“Бостън тий парти” е един музикален клуб в южната част на Бостън. И собствениците, и музикантите са все колежани, предимно бели. Това заведение е приютило и така наречените “The Bosstawn Sound”, които според “Newsweek” са “антихипари и антинаркомани”.

– Учението ми се струва достатъчно добра религия за хора, които в смутни времена гледат да си стоят настрана.

– Имаме в Харвард един състезател на овчарски скок, който твърди, че благодарение на медитацията скача все по-високо – каза деканът.

– И тълпата ръкопляска.

<>

Дъщеря ми, която винаги е рисувала добре, твърди, че благодарение на Махариши рисува много по-добре. Жена ми, която в колежа пишеше хубаво, възнамерява да пропише отново. Двете ме уверяват, че ще пиша много по-добре и ще бъда много по-ведър, ако два пъти дневно се гмуркам в дълбините на душата си.

Единствено мързелът не ми позволява да се захвана да медитирам. Ще трябва да излизам от вкъщи и да ходя до Бостън и там да прекарвам по няколко нощи. Освен това нито съм толкова храбър, нито толкова ми липсва чувство за хумор, че да се изправя на нечий праг с плодове, чиста носна кърпичка и дарение от 70 долара.

Затова се заяждам с жена си:
– Какъв е тоя светец, дето говори на икономически теми като пътуващия секретар на Националната асоциация на производителите (3)?

– Хората го принуждават да говори за икономика. Това не става по негово желание. Не е в неговата област.

– Как така се е провалил в Индия, а толкова се е харесал на дребнобуржоазните скандинавци, англичани и американци?

– Без съмнение причините са много и сложни.

– Може би защото говори за икономика като пътуващ секретар на Националната асоциация на производителите.

– Мисли каквото щеш – отговаря тя, любейки ме, любейки ме, любейки ме. Усмихва се.

– Щом учението е толкова полезно – продължавам, – защо Махариши не го проповядва направо в бордеите, където хората наистина страдат?

– Защото иска да го разпростани колкото е възможно по-скоро, а това може да стане най-добре, ако започне сред влиятелните.

– Като “Бийтълсите”.

– Едни от многото.

– Знам защо влиятелните харесват Махариши повече от Исус. Ако “Бийтълсите” и Мия Фароу отидат при Исус, той ще им каже да раздадат всичките си пари.

И жена ми се усмихва.

 <>

Бележки:
1. “Пуебло” – американски разузнавателен кораб, заловен през 1968 г. от КНДР

2. Бостънско чаено парти – през 1773 г. група колонисти от Бостън изхвърлят в морето чая от английски кораби. Обединеното кралство държало монопола в търговията с чай и не позволявала колониите да търгуват помежду си. Това бил един от инцидентите, предхождащи войната за независимост. В днешно време събитията се припознават от консервативното и патриархално движение “Чаено парти”, което защитава позициите на либертарианството.

3. Националната асоциация на производителите  – организация за защита на интересите на бизнеса в САЩ. Аналог на българските работодателски сдружения. Повече информация: http://en.wikipedia.org/wiki/National_Association_of_Manufacturers

Публикувано в сборника Kurt Vonnegut, Wampeters, foma & granfalloons (Opinions), New York, 1981
Излязло на български в Кърт Вонегът, Без невинност, НИ, София, 1984, прев. Аглика Маркова

„Алиенде“ – Пабло Неруда

 Нобеловият лауреат Пабло Неруда подготвя този текст три дни след преврата в Чили от 11 септември 1973г., организиран от американските служби и станал известен в последните години като „другият 11 септември“, поради терористичната логика, която го свързва с по-известното събитие от същата дата. „Другият 11-ти“ има далеч по-ужасни измерения от своя близнак, ако такива неща изобщо могат да се сравняват, но не се ползва със същото уважение, дори обратното, защото жертвите му са от „правилните“. Няколко дни по-късно, на 23 септември, умира и Пабло Неруда.

Моят народ е най-подло предаденият народ в наше време. От селитрените Президентският дворец Ла Монеда, в който загива Алиендепустини, от въглищните мини под морското равнище, от неимоверните височини, където се намират залежите на медта, извличана от ръцете на моя народ, с нечовешки труд, бликна едно освободително движение с величествени мащаби. Това движение издигна на президентския пост на Чили един човек, на име Салвадор Алиенде, за да се осъществят нетърпящите повече отлагане справедливи реформи и мерки за освобождаване на националните ни богатства от чуждите лапи.

Където и да е бил, и в най-далечните страни, народите се възхищаваха от президента Алиенде и възхваляваха изключителния плурализъм в нашето правителство. В Ню Йорк, в седалището на ООН, делегациите от цял свят посрещаха президента на Чили с нечувани в историята на ООН овации. Тук, в Чили, сред огромни трудности се строеше едно истинско справедливо общество, изграждано на основата на нашия суверенитет, на нашето национално достойнство, на героизма на най-добрите граждани на Чили. На наша страна, на страната на чилийската революция бяха конституцията и законът, демокрацията и надеждата.

На другата страна не й липсваше нищо. Имаха арлекиновци и марионетки, всякакви палячовци, терористи с пистолети и вериги, притворни монаси и деградирали военни. И едните, и другите удряха крак по плацдарма на настървените, Рамо до рамо вървяха фашистът Харпа и неговите племенници от „Отечество и свобода“, готови да разбият главата и душата на всичко живо, за да си възвърнат огромната хасиенда, която те наричаха Чили. Заедно с тях, за да разкрасява трупата, играеше един голям банкер и танцьор, поопръскан с кръв – това бе шампионът по румба Гонсалес Видела, който с танцова стъпка бе предал своята партия на враговете на народа. Сега Фрей бе този, който предложи християндемократическата партия на същите врагове на народа и играеше каквото те му свиреха; и при това танцуваше с бившия полоковник Вийо, на чието злодеяние бе съучастник. Това бяха главните артисти в комедията. Бяха се запасили с продоволствия за спекулация – палките и същите ония куршуми, които вчера раниха смъртоносно нашия народ в Икике, Ранкил, Салвадор, Пуерто Монт, Хосе Мария Каро, Фрутийяр, Пуенте Алто и на толкова други места. Убийците на Ернан Мери танцуваха с ония, които би трябвало да бранят паметта му. Танцуваха непринудено, лицемерно. И се оскърбяваха, че ги упрекват за тези „малки подробности“.

Чили има дълга гражданска история с малко революции и с множество правителства – стабилни, консервативни и посредствени. Множество дребни президенти и само двама големи: Балмаседа и Алиенде. Любопитното е, че и двамата произлизат от еднаква среда – от забогатялата буржоазия, която тук се нарича аристокрация. Като хора с принципи, заели се да възвисят една принизена от посредствената олигархия страна, и двамата бяха изпратени на смърт по еднакъв начин – Балмаседа бе доведен до самоубийство, тъй като упорито отказваше да предаде селитрените богатства на чуждестранните компании.

Алиенде бе убит, защото национализира другото богатство на чилийските недра – медта. И в двата случая чилийската олигархия организира кървави преврати. И в двата случая военните се превърнаха в глутница песове. В случая с Балмаседа – английските компании, при Алиенде – американските – подстрекаваха и финансираха тези военни движения.

В двата случая домовете на президентите бяха опустошени по заповед на нашите „благородни аристократи“. Салоните на Балмаседа бяха порутени с брадви. Домът на Алиенде, благодарение на световния прогрес, беше бомбардиран от въздуха от нашите героични авиатори.

Естествено, тези двама души бяха много различни. Балмаседа бе завладяващ оратор. Имаше властолюбив характер, който все повече го приближаваше към едноличната власт. Беше убеден във възвишеността на своите цели. Непрекъснато се оказваше обкръжен от врагове. Превъзходството му над средата, в която живееше, бе толкова голямо и толкова голяма бе неговата самота, че накрая се озова затворен сам в себе си. Народът, който трябваше да му помогне, не съществуваше като сила, т.е. още не беше организиран. Този президент бе обречен да се държи като човек, получил просветление, и като мечтател: неговата мечта за величие си остана неосъществена. След убийството му, грабливите чуждестранни търговци и местните парламентаристи станаха притежатели на селитрата: за чуждоземците – собствеността и концесиите, за местните – подкупа. Получиха 30-те сребърника и всичко си тръгна по старому. Кръвта на няколкото хиляди души от народа бързо изсъхна по бойните полета. Работниците от северните части на Чили, най-експлоатираните в света, не престанаха да произвеждат огромните количества лири стерлинги за Лондон.

Алиенде никога не е бил голям оратор. Като държавник, той се съветваше за всяко свое действие. Бе антидиктатор и принципен демократ и в най-малките подробности. Падна му се една страна, която вече не беше оня народ-новобранец на Балмаседа; завари една мощна работническа класа която знаеше за какво става дума. Алиенде бе колективен ръководител, човек, който макар и да не произлиза от народа, бе продукт на борбата на трудовите класи срещу закостенялостта и корупцията на експлоататорите. На това основание делото, осъществено от Алиенде за толкова кратък срок, превъзхожда делото на Балмаседа и нещо повече – то е най-значителното в историята на Чили. Само национализирането на медта бе едно титанично дело, а и толкова други цели бяха постигнати по време на неговото управление.

Делата и постиженията на Алиенде с незаличимата си стойност за нацията вбесиха враговете на нашата страна. Трагичният символ на тази криза се разкри с бомбардировките над правителствения дворец; човек си спомня блиц-крига на нацистката авиация над беззащитни чужди градове – испански, английски, руски; същото престъпление сега се извърши в Чили; чилийски пилоти атакуваха с пикиране двореца, който в продължение на два века бе център на гражданския живот на страната.

Пиша тези забързани редове за мемоарите си само три дни след неокачествимите действия, които доведоха до смъртта на моя голям другар, президента Алиенде. Неговото убийство бе запазено в мълчание. Погребаха го тайно, единствено на вдовицата му позволиха да придружава този безсмъртен труп. Версията на агресорите е, че са намерили тялото безжизнено с явни признаци за самоубийство. Версията, публикувана в чужбина, е различна. След въздушното нападение пуснали в действие танковете – много танкове, които „храбро“ влезли в бой срещу един единствен човек: президента на Република Чили Салвадор Алиенде, който ги очаквал в кабинета си без никой друг, освен своето голямо сърце, обгърнат в дим и пламъци.

Трябваше да се възползват от толкова хубавия случай. Трябваше да го застрелят, защото никога нямаше да отстъпи поста си. Това тяло тайно бе погребано някъде си. Този труп вървеше към гроба, придружен от една единствена жена, понесла сама цялата болка на света; тази славна мъртва фигура вървеше простреляна и разкъсана от каратечните изстрели на чилийските воини, които още веднъж бяха предали Чили.

превод: Ирена Аврамова

Ноам Чомски: общественото образование под масивна корпоративна офанзива – какво следва?


Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния Приватизация на знаниетоуниверситет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. Ноам ЧомскиПрез следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е „конфидденциален меморандум,“ предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на „системата на свободно предприемачество“,  атакувана от „университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици“, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното „постоянно наблюдение“, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. „Главните архитекти“ (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува „търговците и манифактуристите“ за налагането на меркантилиската система, основана на „монопола на колониалната търговия“, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. „Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват“, а за да се осигури този монопол на производителите „върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя“. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

%d bloggers like this: