“Брюксел каза” – манипулиране на евроаргументите и реформата на висшето образование в България

Като доказателство за дълбоко вкорененото провинциално политическо мислене у нас правителството ни не пропуска да приведе задължителното еврооправдание за всяка недомислица, която реши да лансира под вече сериозно обезсмислената дума „реформа“. Така освобождаването на вилнеещите по цял свят ГМО-монополи у нас беше представено като заповед на големия брюкселски брат преди да се окаже местен трик. В един пролетен ден пък просветния министър се върна от Швейцария с евроизискването да разформироване на местната академия на науките, което се оказа обикновена лъжа, но периодично украсява важните усти на републиката.

Демокрацията и изобщо формите на гражданско участие са сведени до необходимостта да се подкрепи правителственото тълкуване на европейските разпоредби. Позоваването на някои западни институции, които единствени още се раздват на някакво доверие в далечните провинции на съюза, е просто поредния инструмент на местните управленци

 

да прокарват политика, за която

малцина биха гласували.

 

Известният им монопол в комуникацията с еврократите пък наподобява на играта на „раздрънкан телефон“ с идеологически филтър за свръхкодиране.

Да вземем публикувания наскоро доклад на Комитета за икономическа политика (EPC) и Европейската комисия, посветен на ефективността на публичните инвестиции във висшето образование (достъпен на http://register.consilium.europa.eu/pdf/en/10/st14/st14639.en10.pdf). Според него „инвестициите в образование са решаващ фактор допълнителна продуктивност и икономически растеж“. Това е защото „растежът се основава на техническия напредък, изискващ по-вещи и квалифицирани работници“, както и средства за наука(стр.8). Според правителството напротив висшето образование е пауново перо на шапката на икономиката, излишен лукс, който не можем да си позволим в условия на криза. Всъщност това, което не можем да си позволим са „нулеви години“, каквито просветния министър Игнатов вече предложи, за да спести средства, прехвърляйки разходите върху студентите –

 

една неинвестиция, която при

всички случаи ще излезе скъпо

 

на държавата, превръщайки знанието в привилегия на заможните. България и без това е страната в ЕС с най-малък публичен разход за един студент зад Литва, Латвия и Румъния(стр.79).

За всеобщо министерско съжаление, изследванията в доклада “показват съкрушително, че този разход е свързан с по-висок икономически растеж” и препоръчват по-нататъшното му увеличаване(стр.116). Идеята на министър Игнатов да закрива „нерентабилни“ университети или да принуждава чрез финансов натиск останалите да закриват „губещи“ направления и специалности се разминава рязко с факта, че броя на студентите на глава от населението е по-нисък само в Кипър и Малта(стр.71).

Тезата на министъра, че редица направления „бълват армии от безработни“ почива на предположението, че

 

хората биха си намерили работа по-лесно,

ако нямаха вредно университетско образование.

 

Заедно с обилно рекламирана от него рейтингова система бяха представени и данни, показващи, че безработицата сред завършилите през последните 3 години, когато местата в университетите постоянно се увеличаваха, е 3.3% – далеч под средното ниво от 10.5% за страната. Очевидно не можем дори да очакваме да се отчитат „нефинансовите ефекти“ като усилване на „ефективността на потребителския избор, повишената ориентация на пазара на труда, достигане на желания размер на семейството, нивото на образованост, познавателно развитие и здраве на децата, благотворитесност и спестявания“, свързани от ЕК с достъпа до висше образование(стр.28).

Такива критерии не са заложени и във въпросната рейтингова система, която набляга на пазарния елемент – 30% от оценката идва от реализацията, от която половината се измерва със заплатата – очевидно е предимството за частни университети, в които високо осигурени хора придобиват допълнителни квалификации или просто високопарни дипломи срещу солидни такси. От друга страна, на критерия „преподаване“ се пада 0.5%, колкото е претеглена и „актуалността“ на преподавания материал и други подобни незначителни подробности.

Обществените „непарични ползи“ не са дори вторични – те просто не съществуват. В доклада обаче са отразени като „по-висока очаквана продължителност на живота за по-образованите хора, по-голямо участие в гражданския и социален живот, засилена социална сплотеност и намаляване на престъпността“(стр.8). Последното би трябвало да е известно дори на МВР –

 

най-добрата борба с престъпността е превенцията

 

чрез повишаване на образователния и съответно социално-икономически статус на населението. Ако нарушителите просто биват залавяни един по един без да се работи върху мотивацията им за подобна дейност, всичко, което се постига, е да се разчиства „пазарна ниша“ за нови криминални елементи.

Друга лансирана идея за разделянето на академичната от финансовата власт в университетите също е необичайна за Европа, където се изграждат системи за отчетност и високи нива на прозрачност при усвояването на средства, като „финансовата автономия в общия случай се е повишила в ЕС“(стр.34). Възможността да се разпореждаш със средства без да разчиташ всеки пък на назначен от министерството финансист дава „обещаващи пътища за повишаване на изследователските постижения“(стр.52).

Тенденциозността на управляващите в представянето или явното подминаване на подобни доклади не е изненадваща, но медиите остават длъжници в разплитането на тези примки, заложени за

 

улавяне на случайно измъкващи се

от клопката на провинциализма идеи.

 

Лесно е да се предположи, че декада от недофинансиране на висшето образование, завършваща с нови резки съкращения, утвърдени и в Бюджет 2011, имат за цел отслабването на университетските автономии, които потенциално биха се обявили срещу прокарваната неевропейска политика в областта. Заетите с непосредствено оцеляване не могат дори да размишляват за „светлото бъдеще“.

Двете противоположни визии – на европейското развитие и на политическия провинциализъм – неизбежно се сблъскват, все по-често и по улиците. От готовността на всички ни да се възползваме от привилегиите на демокрацията зависи бъдещето на този конфликт.

 

Статията е публикувана във вестник СЕГА.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от “сталинистките структури” на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че “последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?” /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като “страхотен реформатор” образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.