Ноам Чомски: общественото образование под масивна корпоративна офанзива – какво следва?

Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния университет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. През следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е “конфидденциален меморандум,” предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на “системата на свободно предприемачество”,  атакувана от “университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици”, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното “постоянно наблюдение”, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. “Главните архитекти” (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува “търговците и манифактуристите” за налагането на меркантилиската система, основана на “монопола на колониалната търговия”, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. “Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват”, а за да се осигури този монопол на производителите “върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя”. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

Власт и образование: Как да управляваме 30 години?

В правилно дефинирания смисъл увещанията на управляващите, че поставят приоритет върху образованието са напълно честни и истинни.

Банда хулигани?

Ако нещо е способно наистина да смути обществения дискурс, обичайно гравитиращ около изкуствено създавани теми като вредността на даден паметник или отношенията на Путин с новото му куче, то това е склонността на някои традиционно маргинализирани групи да си въобразяват, че имат право на дума и участие поне що се отнася до собствените им дела. В такъв момент най-малкото, което може да настъпи, е

пълно объркване.

Логично, в случай че учениците, чиято проста задача се свежда до мълчаливо възприемане на безсъмнени истини, решат да привличат вниманието върху проблемите на среднообразователната система, то това веднага следва да се тълкува като постъпка на банда невръстни хулигани, чиито родители не са приложили здравословния минимум педагогическо насилие. Проверете дали ще намерите съществено отличаващ се анализ – в най-добрият случай журналистическото безсилие пред явлението се проявява в наставническо снизхождение към младите, които се опитвали да получат почивка като на депутатите. Интерпретациите на ученическите бунтове биха надхвълили тезата, че децата просто не са получили достатъчно от това, срещу което протестират – принудата на и отегчението от една система, която мразят – ако само някой сметнеше, че темата притежава някаква обществена важност и известни исторически предзададености.

Стандартизиращо оформяне

В своята същност задължителното държавно образование е запазило и до днес изначалната си функция на „обикновен способ за оформянето на хората да бъдат до един еднакви“ – както забелязал съвременникът на първите подобни начинания Джон Стюарт Мил – по начин, който да се „нрави на доминиращата сила в правителството“, особено ако тя има сериозен бизнес гръб и се готви да управлява поне 30 години¹. У нас не много по-различната първоначална цел била да се вмени на твърде необразованото – а поради това и непредвидимо и независимо – преобладаващо селско население, което имало навика да нарича имота си „държава“, че „са имали българите царство и господарство“ и Бог винаги въздигал при тях „силни и храбри царе“, затова пак ще ги има под една или друга форма, независимо от народно-демократските илюзии на разни самозвани революционери².

Колкото „царете“ ни са се демократизирали, толкова и системата – тя разглежда „обектите“ си като

пасивни съдове, които следва да се напълнят

с точно определено съдържание

от министерския извор на истината (доскоро си имахме истински министър на истината) и кулминира в прокарваната все по-упорито тестова система за оценяване като завършена машина за стандартизация. Такова отношение естествено поражда съпротива независимо дали „съдовете“ ще разливат натресените им „истини“ из нощните заведения или ще ги стоварват под формата на омлет по прозорците на някой инспекторат.

Две противоположни системи

Оттук по-лесно се схваща силно смущаващото, но само привидно противоречие между ученическите бунтове за по-дълга почивка и студентските протести против евентуалната дървена ваканция. Несъответствието съвсем не идва, понеже младежите, приети като студенти, изведнъж са осъзнали ползите от това да бъдат „оформени“ в унисон с нравите на управляващите, а от принципната противоположност на двете системи.

Съвременната университетска система е резултат от идеята на Вилхелм фон Хумболт – често цитиран от Мил – да комбинира в образователен модел обучението и изследването в

един повече творчески процес,

отколкото моделиращ и възпитателен.

Човек не се нуждае от никаква диплома, за да се сети коя от двете системи спешно трябва да се бъде „реформирана“ и оформена за нуждите на едно трайно управление. В този смисъл приоритетът на управляващите в образованието е безспорен.

Има сериозно съвпадение между потъналите в идеологическа забрава принципи на класическия либерализъм на Хумболт и Мил и схващането на Хана Аренд от 70-те – университетът не бил „служба по заетостта“, а трябвало да дава „възможност на младите хора в течение на няколко години да стоят извън всички социални групи и задължения, да бъдат истински свободни“³. Звучи привлекателно, но е безполезно за храбрите царе от страниците на „Форчън“, така че логично отива в кошчето на историята – още повече, че пропуска единствената значима категория на неолибералната глобализация: конкурентноспособността.

Учениците трябва от най-ранна възраст да се борят помежду си, а не срещу потискането на тяхната индивидуалност в полза на доминиращите сили на деня. Университетите трябва да трупат рейтинг, за да се харесат на инвеститорите си – управляващите, бизнеса и студентите, готови да заплатят една все по-значима сума, за място във висшето бюро по труда. Това е механизмът на подмяната на фалиралата хумболтова визия със печелившата система на частните университети, субсидирани от държавата, но недостъпни за мнозинството. Държавните университети също трябва да се държат като частни или да изчезнат – вижте новите такси за следване в Англия, нараснали близо 10 пъти през последните години.

Сънлива глупост

За нуждата от растеж и растящи печалби образованието трябва да се ориентира към икономиката – да произвежда кадри, които да произвеждат продукти, включително добре оформени работници в унисон с доминиращите нрави. То трябва да се пригажда, да се стесни, да се специализира заедно „с прогреса на разделението на труда“, който според Адам Смит ще е от полза за икономиката, но внедрения в него човек „обикновено става толкова глупав и невеж, колкото може да стане едно човешко същество“. Това е състоянието на „сънлива глупост“, което образованието би следвало да преодолява, и в което „по необходимост трябва да изпаднат трудещите се бедняци, т.е. по-голямата част от народа, ако правителството не взема мерки“⁴. За щастие на новите храбри царе Смит е просвещенска личност, която трябва

да се почита в установения смисъл,

а не да се чете.

Така че нека правителството взема мерки само за собствената си дълговечност.

Учениците да не бягат от училище. Студентите „да не подскачат“. Ние сме древен народ и първи европейци (пише го в учебниците) в най-паисиевия смисъл на тези думи и ще продължим стандартизиращото оформяне на нравите до най-сънливата глупост, при която министърът да може да ни „пригоди“ към „ясната политическа воля“, въпреки „бунтовете“, които тя предизвиква навсякъде в Европа (в.Сега, 9 януари 2010).

А ако учениците и студентите на запад успеят да демократизират образованието си, ние пак ще станем най-първи европейци и ще ги последваме.

Цитирани произведения

1.John Stuart Mill, On Liberty, Penguin books, London, 2010, p.155

2.Паисий, История славянобългарска

3.Хана Аренд, Насилие и политика, КХ, София, 2007, с.109

4.Адам Смит, Богатството на народите, Рата, София, 2010, 735-6

Статията е публикувана в списание “Виртуална Култура” и на Priziv.org.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

От просвещенски “отживелици” към икономически потребности

 

Вместо да се насочи към реалните проблеми във висшето образование, реформата ще задоволи частни интереси в сектора, внедрявайки все повече пазарни механизми за регулиране на достъпа.

 

Студенти от СУ събраха последните си жълти стотинки, за да подпомогнат финансовото министерство

Едно от правомощията, които властите сами си делегират е правото да обявяват „обществени“ дискусии, да ги провеждат сами и да си вадят „правилните“ изводи от тях. Така те произвеждат легитимност за политика, за която малцина биха гласували на избори. Такова „обсъждане“ осъществява и просветният министър Игнатов по проблемите на висшето образование. Той представя всички гледни точки в солови медийни изяви и посочва верния път, съобразен с европейските практики, които единствен познава. Приглася му самият премиер, който тръби, че е превърнал образованието в приоритет, някак успявайки да не съобщи, че тази година субсидията за студент е намалена с 10% и е най-ниската в ЕС, а последващите съкращения (20% от публичните разходи), наречени „антикризисни мерки“, връщат университетите с десетина години назад. В медийния фон, облъчващ българите, трябва да добавим и министър Дянков – заявявайки, че трябва да закрием БАН, защото на запад науката е в университетите, той все съумяваше да не ни каже, че лично е намалил парите за научни изследвания в образователните институции с 47,5%, а след последните съкращения парите по това перо в СУ са редуцирани от над 3 милиона до 800 хиляди лева. След всички тези репресии Дянков логично заключи, че българската наука е “длъжник” на икономиката.

Очевидно е, че реформа, придружена с резки финансови съкращения, не предполага някакви обсъждания, а

трябва да се изпълнява като заповед – бързо и без излишно мислене.

Това е и основният мотив, който дебне зад орязването на и без това скромната субсидия – университет, чието функциониране е застрашено, не може да вземе конструктивно участие в реформирането си и ще трябва да изпълнява правителствените разпореждания. Самият законопроект, който „дискутираме“, се пише в пълна секретност и малцина са избраните да го видят. Останалите съдим за него по думите на министъра. Преди месец студентите в Румъния протестираха, защото мнението им не се вземаше предвид по отношение на тамошната реформа, но и у нас едва ли някой се сеща, че университетите са създадени най-вече за обучаващите се в тях и в полза на цялото общество, а не за да отговарят на прищявките на министерството или лобистите зад него. Една от промените, за която Игнатов активно лобира е ново съкращение на бакалавърската степен на 3 години, т.е.

по-малко знания с по-практическа насоченост

с цел бързо ориентиране към пазара на труда.

Такава титла ще се взима без нито един съставен текст по научен проблем след въвеждането на тестова система, каквато вече използвали някой напредничави висши училища – предимно частни.

Системата ще бъде прокарана под „булото“ на прозрачността в оценяването, след като университетите бъдат насърчени да демонстрират практическата полза от автономията си, подчинявайки се на министерските разпореждания. Тестът ще е окончателното скъсване с Хумболтовия университет, построен върху остарялата просвещенска концепция за развитие на креативността и изследователските умения на студента. Според министър Игнатов този модел не е достатъчно „гъвкав“, откъдето лесно можем да разграничим

два вида гъвкавост – тази, която знанието създава в ума

и тази, която министерството изисква в кръста.

Можем и без усилия да очертаем разломната линия между възрожденските идеали за просвета у българина и пазарните реалности или финансовата необходимост, които според властите предрешават всичко вместо него. Университетът на бъдещето е построен върху далеч по-модерната визия за максимално бърза реализация на пазара на труда, в името на която може да бъде пожертвано всичко останало. Губещите хуманитарни специалности, например.

По думите на министъра основното финансиране ще бъде насочено към областите, в които бизнесът се нуждае от кадри. Приоритет трябвало да станат инженерните специалности, с което държавата на практика се отказва да поддържа целостта на изследванията, насочвайки капитал към сферите, в които е потребна работна ръка. Тази политика ще закрие цели науки, които се оказаха без реализция в годините на прехода – физически, химически, биологически дисциплини. Хуманитаристите също са оставени настрана – никоя власт не се нуждае от добре подготвени историци или философи, които да й припомнят предизборните обещания или състоянието на обществото, да не говорим за образовани журналисти. Добре известен факт е, че безпокойството от социалните проблеми идва с познаването на историята. Няма история, няма проблем. Икономиката от своя страна има нужда само от „машини, които да изпълняват точно определени функции“, както се изрази проф.П.Журд за една учудващо подобна реформа на френските консерватори –

не ни трябват „хора, които да виждат малко по-надалеч от болта и гаечен ключ номер 12“.

Университетите ще имат право да създават търговски дружества, да се разпореждат с имоти, да търгуват със знания и научни продукти, да бъдат „предприемчиви“. Според Игнатов това трябвало да бъде комбинирано с повече власт на ректорите, които щели да се посочват, а не да се избират. Иначе ставали „заложници“ на остарелия научен съвет, навярно както Сталин бил „затворник на Политбюро“ и не можел да реализира смелите си идеи (по думите на Труман). Овластени допълнително по този начин след увеличемието на правомощията със Закона за академичния състав, ректорите ще бъдат насърчавани да се разпореждат с имуществото по начин, който да им осигури приходи. Когато правителството абдикира от образователния сектор, държавните висши училища ще започнат търговийка с имоти, за да закърпят положението. И невъоръжено с информация око може да забележи, че министърът ни е бивш ректор на частен университет. Извън банановите републики думите му биха минали за чист лобизъм.

Кулминацията на законопроекта е т.нар. „ваучерна система“. Отначало тя щяла да включва само държавните университети, но с подобряване на икономическата среда ще се разпростре и върху частните. Студентът ще има право да си вземе субсидията по всяко време и да я внесе в друг университет. Това е

прекрасна схема за източване на държавния бюджет –

учащият, който не може да се справи с тежките изисквания в Софийски университет си тегли ваучера и влага парите на данъкоплатците в някое частно школо, където го приемат на драго сърце с елементарен тест, а може да се дипломира и за 2 години. Така отдавна овехтялата просвета е заменена с нещо далеч по-модерно и практично – документ за нея. От друга стана мярката ще принуди и малкото останали добри университети да се грижат повече за бройката на обучаващите се, отколкото за качеството на обучението, смъквайки прага за прием до готовността да се плати една постоянно нарастваща такса.

Очевидно е, че реформата няма за цел да реши належащите проблеми с орязаното финансиране, непосилните такси за безплатното по Конституция образование, ограниченията, които финансовите бариери поставят, обидните заплати на научните работници, символичните стипендии, недостигащите общежития и съответното ниско качество на обучението. Тя не е насочена към хората, които се сблъскват с тези реалности всеки ден – преподаватели и студенти, а обслужва частни лобистки интереси.

„Реформа на думите“ казват на запад за такава подмяна на лексикалния състав, която да съобщи на хората по приемлив начин, че парите им отново ще потекат в нечии дълбок джоб. Подобна промяна трудно би се приела, ако не бяха постоянните убеждения на министъра, че това е „ясната политическа воля“ в Европа и ние трябва да се „нагодим“ към нея.

Демократичният порив на правителството е забележителен –

еврооправданията са в основата на всяка реформа.

Всъщност всички подобни идеи в рамките на Болонската система срещат ентусиазирана студентска съпротива, свързана с окупации на зали, безредици по площадите, блокиране на улици. Това става в развития демократичен свят, когато политическата воля се размине с тази на избирателите. Но нека да разбием министерския информационен монопол по отношение на образованието в Европа.

Средно ЕС отделя 1,2% от БВП за висше образование, а у нас нивото е 0,3%. Според изследванията най-щастливите европейци са датчаните, а те харчат 2,4% от далеч по-големия си бюджет в този сектор. В разгара на кризата точно 20 страни в общността решиха да увеличат публичните разходи за висше образование като повечето от тях имат далеч по-обилно финансирани системи. Защо да не се нагодим към тази Европа? Игнатов не говори за нея, което личи от дискусията в министерски съвет за стратегията „Европа 2020“. Тя изисква всички страни да отделят поне 3% от БВП за наука. Игнатов предлага 0,6%, а правителството се спира на 1,4%, с което

узаконява положението ни на опашката на съюза и в следващото десетилетие.

Очевидно просветният министър не работи за промотираната на запад „Европа на знанието“. Той мечтае за Европа на частните университети, субсидирани от държавата. От нас се изисква мълчаливо да се „нагодим“ към новите реалности с неизбежен характер, както ни се представят от една групировка, която можем да наречем „Нагаждачите“. Другият вариант е най-накрая да започнем да наливаме съдържание в преексплоатираната в хода на прехода дума демокрация.