“Животът властно налага…”

 На 7 септември 2011г. се навършиха 100 години от рождението на Тодор Живков, който ръководи българската държава през по-голямата част от републиканското й развитие и периода на индустриализация. Въпреки че изминаха вече над две десетилетия – една значителна социологическа дистанция – от промяната на политическата и икономическа системи, периодът преди ’89г. остава поле на идеологически интерпретации, изпускащи диалектиката на историческото развитие и разкъсващи движението на историческия процес. Това бяло поле автоматично превръща процесите от годините на Прехода в объркана хаотична фактология, а бъдещото й развитие става истинска загадка. За да осмислим тези значителни периоди от миналото си, трябва да се върнем доста назад, да ги разгледаме в глобален план и доколкото можем да се освободим от идеологическата хватка на противопоставянето на татоносталгията и прекрасния нов свят.

I.

Макс Вебер, който не споделя „представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи „се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“¹, търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализмa – „най-съдбоносната сила в нашия модерен живот,“ – се опира на „фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси такава културна среда, осигуряваща липса на „препятствия от духовно естество“, които да спъват „развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“².

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталиските американски среди, напомнящи за британския пуританизъм от XVIIв.) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай и голяма част от Югоизточна Азия дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява „противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“³. В случай че имаме задръжки от „духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков още от 70-те години черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани⁴.

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превърща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастването на държавата с няколко компании подобно на всички колониални държави, превърнати в „кооперации за колониален грабеж“⁵, японската държава се превръща в техническо средство за координация и „стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки – дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и „държавата на благоденствието“, давайки сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си и всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта⁶. В сравнение с това „японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра. Преди броени дни, три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция – новите технологии – обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд от парите на данъкоплатците, за да могат да подрият конкурентите си от Южна Корея и Тайван⁷. Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че българският партиен елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обощение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през ’87г. вече „животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които „съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаването на „крупни икономически групировки“, в които „движеща сила“ е „икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, които да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000г⁸.

„Съвременните тенденции“, разбира се, не може да представляват идеал, освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя (от платинените) Западния свят, прикривайки противоречията му, но е етап от „стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите – особено информационните – и ако не изглежда никак рационално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство, т.е. класовия му характер. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие – ограниченията на „свещената“ частна собственост – като организира разнообразни сдружения, цехове, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации, за да преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма да стане онази съдбоносна сила, за която Вебер говори. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от енгелсовите „принципи на комунизма“⁹, то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене, това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество „произлиза“ от капиталистическото „след продължителни родилни мъки“¹⁰. За да оцелее капиталистическото производство, то се отървава от онази форма на частна собственост, която осигурява възможност за лична инициатива равностойни конкурентни отношения – прословутия равен старт, – като започва да се концентрира, монополизирайки оргомни сектори на икономиката. Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват „обединение за регулиране на производството“, в което „вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“¹¹. Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно за необходимостта на капитала от експанзия чрез рационализация, поради отрасловата й ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика „рязък скок“ в броя на транснационалните корпорации, като 200-те най-големи от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, „усвояват половината от световната промишлена продукция“(през 2000г.)¹². Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавянето на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса, присъщ на ранния капитализъм. Частната собственост от XIX век, добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, изчезва когато занаятите се трансформират в манифактура, а оттам в едри индустрии и напълно издиша под напора на колективната корпоративна собственост, която също е под класов монопол и затова е добра и приемлива за елитите за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно, такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество „отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс счита, че „в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“.¹³ Най-малкото понеже да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и аполозите на неолиберализма.

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне бегло се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се „икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този „идеал“ последователно рухва (в Европа след ВСВ) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата „революция“ от ’89-та зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непродолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал, откъдето се поражда и известния термин партийна класа. За да разберем, че разделението на труда необходимо произвежда класово разделение и противопоставяне в обществото, не е необходимо да четем Маркс, защото още Адам Смит е обяснил този процес. Неолибералните идеолози са склонни да отричат класовото разделение и борба в съвременния най-добър от световете, докато същевременно се кълнат в „принципите на Адам Смит“, които не познават. Идеологическият възел около Смит и Маркс е такъв, че те могат да бъдат почитани или мразени, но четенето им би предизвикало истинско обърване.

Но да се върнем към социалистическа България. Простото отхвърляне или утвърждаване на една или друга от противостоящите категории на този твърде значителен период от историята на българите като нация, т.е. от Възраждането насам, пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания, накъсвайки историческия процес дотам, че бъдещото му разгръщане става истинска енигма. Историческото развитие става накъсано и пълно с бели петна, чието обяснение изисква изграждането на редица митове. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен и отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да угажда на силните на времето. Впрочем, такава е ролята на идеологическите „науки“ – от религия през философия до икономика – от най-дълбока древност, а това важи както за „демократичния“ преход, така и за „тоталитарната“ държава отпреди ’89г. В общи линии това типологическо противопоставяне (демокрация – тоталитаризъм) е вярно, но то пропуска някой споделени черти на иначе противоположните обществени системи – общата икономическа основа, т.е. общата икономическа недемократичност, които обуславят необходимостта широкото население да бъде държано далеч от най-важните процеси, които непосредствено го засягат. Разликата между „демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio за голяма част от съвременната ни история, това ни казва много за силата на цензурирането през идеологията, с моркова без сопата.

Но как е оценен този продължителен период, в който България се преобрази из основи чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система, от една идеалистическа гледна точка? Напълно правилно се казва, че Царство България е стъпило на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На него обаче е отредена периферна икономическа функция, която определя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуснала естествения ход като завила към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като бива окупирана от някакви нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от които израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на ДС, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат, за което се погрижила руската Перестройка. После неестествения Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените свой управници Сакскобургготски и Борисов – и двамата връщащи кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи. Макар все повече да заприличва на подбрана колекция от вицове, подобна концепция все още може да се защитава сериозно в медийния ефир и дори „научни“ кръгове.

Не по-малко идеалистически е подходът на социалистическата партия днес при оценяването на този значителен период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила „само едно много важно нещо“ – свободата. Затова „партията прие, че не може да има социализъм без свобода“ и „предприе демократичните реформи“¹⁴.

С две думи, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно, което далеч не е само в учебниците, а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също не може да мисли Тодор Живков като „естествен“ елемент от развитието за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да могат да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава, както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има „препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република и нейното лице – Т.Живков – не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, които побързаха да заявят, че сме се озовали право в светлото бъдеще и в най-добрия от световете, а щом беше приета тази предпоставка, всяка несправедливост в прекрасния нов свят можеше да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад. Това, разбира се, важи само ако допуснем, че действителността ни интересува.

През 1919г., когато индустриалният свят се тресе от вълнения в резултат от войната, а неуспеха на немската революция, отваря вратите на национализма, БКП приема документ, според който българската революция „ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от половението вътре“. Нещо повече, тя е схваната като „дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“¹⁵. Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка на развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България – капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията й, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда в просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след ПСВ), а в току що откъснатите от феодализма или родовото общество икономики в славянския свят те биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само „ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от „първобитно колективно владеене на земята“ към „комунистическо земевладение“¹⁶. Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите „бяха против асоциациите“, но комуната „декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, „диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, „провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“¹⁷.

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандираше „цялата власт на съветите“, но властта се концентрираше в партията. Ленин декретираше работнически контрол върху производството, но постигаше контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яросно бичуваше бюрократизма и канцеларщината¹⁸, докато управлението все повече се бюрократизираше.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на „демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия в началото на века. Но тъй като това е система на представителна демокрация с друго име и без партиен плурализъм, тя беше сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигнаха искане за „демокрация на участието“, което „представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“ и „произлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIIIв. насам – „системата на съветите“¹⁹, ако можем да се доверим на Хана Арент, която трудно може да мине за съветски шпионин дори у нас.

Понеже капитализма в Русия още не представляваше доминиращата икономическа система, Ленин трябваше да развие една съвсем меншевишка „доктрина за авангарда“²⁰ – прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадии на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като „преден боец“, а в устава на БКП минава за „челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са „родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава, а за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно да погледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в „син на народа“ (защото Г.Димитров беше син само на работническата класа) и „син на своето време“, според известните лозунги, и това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромис и на неговата приемливост, личността на Живков е вторична по важност що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на „природната“ му тъпота е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на ВСВ и края на Студената война.

IV.

С разпадането на съветската система, страните, които тя включваше, се върнаха към „естественото“ си място – в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси – природни и човешки – без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие²¹. Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни – техният фактически отказ да изпъляват „естествената“ си роля на „допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“²².

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество, откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващи безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център и постоянна лаборатория на неолиберализма – Латинска Америка, а и навсякъде, където съответната доктрина е била прилагана достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани обществени функции и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XXв. лишеният от колонии „британски лъв“ трябваше да „клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на „уреждане на вътрешните си обществени отношения“²³.

За да бъде част от тези процеси България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите „препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през ’89-та, все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждането на държавата на благоденствието на запад и подриване на доходите на работещите, бързо – поне в исторически план – ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

1 Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, с.54

2 Ibid., с.11, 20

3  Пинг, Чен, Китайската загадка или пътят на Китай, сп.Ново време, бр.12, Декември 2010

 

4 Баева, И., Тодор Живков, изд.“Кама“, С., 2006, с.57

5 Хаджийски, Иван, Оптимистична теория за нашия народ в Моралната карта на България, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2008, с.111

6 Фулчър, Дж., Капитализмът, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2008, с.148

7 Japan backs Sony, Toshiba, Hitachi LCD merger, Reuters, 31 август 2011, [url=http://www.reuters.com/article/2011/08/31/us-japan-displays-idUSTRE77U0VL20110831 ]

8 Всички цитати са от Живков, Т., На работа за по-нататъшно осъществяване на курса за качествено нов растеж, Партиздат, С., 1987. Целите до 2000г. са зададени в Тезиси на тринадесетия конгрес на БКП, Партиздат, С., 2006

9 Енгелс, Фр., Принципите на комунизма в Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.122

10 Маркс, К., Избрани произведения. Критика на готската програма, т.1, Партиздат, С., 1984, с.175

11 Енгелс, Фр., Избрани произведения. Развитието на социализма от утопия в наука, т.1, с.142

12 Стегър, Манфред, Глобализация, изд.“Захарий Стоянов“, С. 2005, с.95. Броят на корпорациите се увеличава от 7 на 50 хиляди за 30г. до 2000г.

13 вж. бел.11

14 Станишев, С., Защото сме социалисти, изд.Дума 2008, С., 2008, с.32-3

15 Благоев, Д., „Тесни социалисти“ с анархически глави в Нашите апостоли, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2010, с.514

16 Маркс, К., в предговор към второто руско издание на Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.16

17 Благоев, Д., Христо Ботев пред съда на „естетичните“, в ibid., с.299

18 Ленин, В.И., За партийния, държавния и обществения контрол, НИ, С., 1978, с.211

19 Арент, Х., Насилие и политика, КХ, С., 2007, с.32

20 Ленин, В.И., Избрани произведения в два тома. Какво да се прави?, т.1, изд. на БКП, 1950г., с.151

21 Митрович, Л., Преходът към периферен капитализъм, изд.“Изток-запад“, С., 2010, с.25

22 Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, изд.“Агато“, С., 2001, с.15

23 Хаджийски, И., ibid., с.117

Цената на демокрацията

 

 

Новите ценности

В случай че някой все още се изненадва от хроничните скандали, съпътстващи работата на Парламента и особено неговия председател, то навярно не си дава сметка за няколко основни принципни положения, през които трябва да се осмисля явлението. Самочувствието, с което днес се самовписваме в графата „свободен свят“ се опира на два взаимодопълващи се принципа на класическия либерализъм – разделението на властите и свободата на словото. Всички са съгласни, че само малцина луди биха оспорили тяхната полезност. Всъщност ние така дълбоко ги славим, така искрено ги почитаме като ненарушима основа на модерното общество, че необходимостта от съблюдаването им остава винаги на заден план. Става въпрос за незначителна подробност.
Основните демократични принципи трябва преди всичко да бъдат вписани в Конституцията и повсеместно тачени, като прилагането им може да се отложи във времето за винаги близкото, но постоянно убягващо по-добро в икономически план бъдеще. Точно такова беше обяснението на председателя на НС за практическата неприложимост на пряката демокрация в условията на криза.
Веднъж щом насадените от друг икономически проблеми отминат, породените от тях неизбежни трудности от само себе си ще отпаднат – гласи актуалното заклинание, оправдаващо всяко закононарушение или обикновено безобразие в работата на правителството. Сходен принцип открива добрият войник Швейк, когато му съобщават, че „заплатите ще се изплащат след сражението“, защото Империята се е натикала в криза на четири фронта и „трябва да се пести“. По това време Швейк бил медицински доказан идиот и приемал с разбиране всяка трудност, която обаче можела да донесе комфорт на Кайзера. Ние пък трябва да разберем, че оцелелите и осакатени демократични институции и съзнание ще бъдат приведени в действие евентуално след края на кризата, дори доста след нея, когато страната се справи с бюджетните дупки и вървящите с тях неизплатими заеми. Щом имаме толкова тежко наследство отпреди кризата, представете си какво ще заварим след нея.
Но да се върнем към положението, в което върховната законодателна власт се превръща в прост придатък на изпълнителната и неин удобен инструмент, което би възмутило всеки класик идеолог на либералната демокрация, но следва да се приема с искрено възхищение от населението, ако властите заявят, че действията им са водени от най-благородни намерения.
Ако кандидат-премиерът преизборно декларира, че няма да допуска своеволия сред депутатите от мнозинството („моите депутати“) и дори е готов винаги да ги „помоли“ да се самоотзоват в случай на неподчинение, тогава демократичният ред е в сигурни ръце и рейтингът расте. По-късно, след встъпването в длъжност, една от първите задачи на премиер-министъра беше да привика главния прокурор и да изиска сервилността на водената от него институция пред МВР.
Само след няколко месеца премиерът вече дори успяваше искрено да се изненадва, че повдигнатите от прокуратурата обвинения рядко се вземат насериозно в съда, като причината за това не бе намерена в натиска над първата, а точно обратното – в независимостта на съдебната власт. От друга страна изпълнителната власт вече не страдаше от подобни проблеми – опозицията можеше да си приказва каквото ще, макар да бе посъветвана да си мълчи, докато депутатите гласуват премиерските разпоредби, понякога под негов пряк надзор.
Не бива да пропускаме усилията на правителството чрез финансов натиск и скандални законови промени да отнеме автономията на университетите и Академията на науките, което доведе до безпрецедентен протест. Държавният контрол над знанието може лесно да бъде оправдаван с необходимостта от икономически растеж, но скритата му цена, заплатена от обществото, не се мери в проценти.
Предвид комбинацията на все още стабилната подкрепа за действията на управляващите с високо уважаваните споменати либерални принципи можем да очакваме появата на поне малък душевен смут у избирателя в резултат от неизбежните противоречия. Тъй като никакво усещане за абсурдността на ситуацията не се наблюдава – поне в графиките на рейтинговите агенции – трябва да се обърнем към добрият генерал Фон Шварцбург, който обяснява на добрия войник Швейк, че т.нар. „опасност от разпространението на някакви демократични принципи“ може лесно да бъде избегната като на войниците не се позволява „да мислят самостоятелно и въобще да мислят“.
Монополът над образованието, науката и информационния поток е от решаваща роля в отношенията на господство дори и в най-егалитарните на хартия общества и това не е откритие на медийните премиери Берлускони или Аснар, още по-малко на родните „демократи“. Финансовите трудности на свой ред са удобен повод да се изискат всякакви жертви от институциите, които следва да пазят гражданите от държавния произвол на всички фронтове.
Представете си обаче колко би бил щастлив Негово Имперско Величество на Австро-Унгария Франц Йосиф, ако той и придворните му можеха директно в сутрешни блокове, обедни емисии и в праймтайма да съобщават на населението за близката щастлива развръзка на руския фронт, за безрезервната подкрепа на съюзниците, за гордостта, с която милиони работници в тила търпят лишения в името на Родината, от която евентуално един ден оцелелите ще получат незначителни облаги, след като пицата обиколи първо виенските салони. Вярно е, че има и някои дребни провали, но те са само резултат от действията на опозицията, лъжите, които тя разпространява и изобщо съществуването на различни модели за осмисляне на действителността.
Представете си колко би се радвал да чуе това един Швейк, след като е прекарал месеци, друсайки се по отчайващата инфраструктура на страната, изпитал е на собствен гръб убийствената здравна система, а заплатата му закъснява с месеци и с тайната надежда, че той няма да я доживее и държавата ще си „спести“ разхода. Какво облекчение.
Прихванат за дълго в цялата военна и бюрократична абсурдност на кризисните обстоятелства, добрият войник съвсем резонно попада и в лудницата, където скоро открива, че „там има такава свобода, каквато не са сънували дори социалистите“ – на медикаменти е, но за пръв път го хранят редовно.
Ние също можем да получим свобода за каквато малцина са мечтали – без редовното хранене, защото то не присъства и в следващия бюджет. Изисква се само да влезем всички заедно в лудницата.

*Цитатите са по Ярослав Хашек, Приключенията на добрия войник Швейк, София, 2006. Авторът се извинява, че не може да цитира по-авторитетни изследователи по засегнатите проблеми, преди всичко Карл Май и Жозе Мауриньо.

 

“Изграждане на социализъм отдолу: Ролята на комуните във Венецуела” – интервю с Antenea Juimenes

От ANTENEA JIMENEZ, JEFFERY R. WEBBER, SUSAN SPRONK

Срещаме се с Antenea Juimenes, бивш участник в студентското движение, който сега работи в националната мрежа от активисти, опитващи да изградят и укрепят комуни. Комуните са общностни организации, насърчавани от правителството на Чавес след 2006г. като начин да се затвърди нова форма на социална организация, основана на производство на местно ниво. Тя ни разказа за важния напредък в процеса, както и за главните предизвикателства, които продължават да стоят пред усилията за изграждане на народна власт, идваща отдолу.

Бихте ли ни разказали за бариото, в което живеете и за комуната?

Живея в барио в северната част на Каракас и работя в националната мрежа, която изгражда комуни. Понастоящем работим в седем щата; повечето от комуните се намират извън Каракас.

Работим с комуните за изграждането на политическо пространство чрез насърчаване на участието. Това е нова практика във Венецуела. Преди всичко, комуната е политическо пространство, не като държавата или общината; тя е създадена от хората за хората.

Към момента има много комуни в процес на изграждане в селските райони, където те са най-здрави. Всяка комуна живее в нейна собствена действителност, зависеща от политическата култура и формите на производство в конкретното място. Например, в крайбрежните зони комуната е отдадена на риболов, докато в селските райони производството се основава на земята.

Работим, за да разберем кои принципи и закони обединяват тези различни практики, кои моменти съвпадат, въпреки факта че методите на произвеждане и културите са различни. Организираме национални срещи, където комуните от север, юг, изток и запад могат да споделят техния опит и да се учат едни от други – от грешките, редом с успехите.

Каква е главната цел пред комуните?

Целите пред комуните са разнообразни и приемат различни форми. Преди да се появи комуната имаше всякакви видове общностни организации, в които хората можеха да участват, търсейки решения на техните проблеми и тези на квартала им, на местната общинска власт и т.н. Целта е комуните да се надграждат върху тези процеси и да ги консолидират чрез организиране на база на мястото, където хората живеят.

За нас комуната е териториално пространство, но и политическо пространство, където задачата е да се изгради социализъм върху трайни основи, където хората поемат отговорност за техното собствено образование и политическа организация. Учим за „convivencia“(добро съжителство, исп.) и разработването на комплексен план за дадена територия. Новото в този процес е, че хората също разработват техни собствени визии за изграждането.

Хората са много изобретателни; най-напред участват в задача с останалите съседи в процеса на създаването на постоянно пространство на структурата. Служителите, работещи за държавата, които идваха по тези места, бързо научиха, че хората разработват техен собствен план от и за самите тях.

Очевидно някои комуни са по-напреднали от други. Много по-трудно е да построиш комуна в градските среди, например, защото те нямат опит с [различни форми] на производство, нямат опит с [некапиталистически] социални отношения към земята. Функционалността, която съществува в градовете, е твърде капиталистическа. Но в селските области са успели да запазят в много отношения това, което е „наше“, от нашите предци, туземните общности, афро-венецуелските общности. Тези ценности още са тук. По тази причина по-лесно се работи в селските райони, отколкото в градските. Хората в провинцията са по-малко, но качеството на сътрудничеството е много високо. Понякога няма нито един човек, който да не е гласувал за Чавес; това е по-слабо проявено в градовете.

Бихте ли описали вашето лично политическо формиране. Как се ангажирахте с комуните?

Бях студентски активист в университета. Активността ми в политически движения е отпреди Чавес, но тогава нямаше никаква връзка между социалните движения и политическите партии. В 1992, когато Чавес беше освободен от затвора, нещата започнаха да се променят. Ние винаги сме били въвлечени в народното движение; тъй като имаше малко политически пространства, в които да участваш преди [освобождението на Чавес], ти се включваш в твоя квартал, в твоята организация, в твоята културна група.

Но след като Чавес беше освободен [и започна да изгражда политическо движение за изборите през 1998] нещата се промениха. Включих се; беше наша отговорност да помогнем за реализирането на процеса и движението в Каракас. Участвах като координатор, а после и в инициативата за изграждането на комуните. Сега ние сме група, която работи върху развитието им.

Има много различни идеи за комуните, например, между нашата мрежа от активисти и това, което Чавес предложи. Съществуват разнообразни идеи. Ние ги изграждаме от хората, а не от правителството. Имахме необикновен напредък; но най-стабилните постижения дойдоха, когато хората биваха убедени, че това е пътят, когато ставаха активни в тяхната общност.

Как работят комуните?

Исторически те идват от разнородни организаци, които се обединяват, за да разрешат проблемите на съжителството. Нашата идея беше да свържем тези групи, за да започнат заедно да допринасят за конкретни предложения. Организираме работни групи. Да кажем, че една общност няма вода. Ще огранизираме среща за водата. Хората казват: „Виж! Ние можем да решаваме собствените си проблеми.“

Търсим социалистическо решение на проблема. Не просто да наемем частна фирма да оправи нещо, а да работим с хората и с правителството, за да се разреши проблема. Започвайки първо от основните нужди, ще вдъхновим хората да участват. Опитваме се също да ги насочваме към повече мисли за бъдещето, как можем да подобрим положението в дългосрочен план.

Стъпка по стъпка се трудим заедно за разрешаването на прости неща като живеенето заедно. Нещо, което изисква норми, минимално усилие, което помага за подобряването на съжителството. Общността може да реши: „Не може да пием по улиците,“ например. Другите хора виждат тези малки промени и се включват в усилията, когато има резултат. Те разбират, че колективната организация е възможна.

Има мрежа от популяризатори в комуните, които координират, но участието на хората е фундамента. Има всякакви хора, които вземат участие в комуната: хора отляво, хора отдясно, такива, на които не им пука от нищо. Те се включват, когато изникне проблем, който засяга семейството им или училището, защото там учат децата им.

Не всеки е социалист. В действителност, социалистите сред участниците са малцинство. Трябва да обръщаме внимание на проблемите, които ги вълнуват. Това може да стане само чрез практика и това е начинът, по който хората се включват.

Споделете някои от по-големите проблеми, които срещате, опитвайки се да построите социализъм от квартала към по-високи нива.

Един фактор, възпрепятстващ работата ни е електоралната динамика, която е много изтощаваща. Постоянните кампании не ни позволяват да укрепим структурния процес на квартално ниво. Трудно е да се заемем с проблемите в общността, когато трябва да се фокусираме върху излъчването на учредително събрание, после референдумът, общи избори, президентски избори, след това избори за губернатор и т.н. В момента сме в избори на общински съветници. Тази нестихваща електорална динамика отслабва структурния процес на местно ниво, защото ни отвлича от изправянето пред ежедневните грижи, с които хората се срещат в тяхната общност.

Кои са главните нужди в северната зона на Каракас, където вие живеете?

Основният проблем в тази част е непланираната урбанизация. Повечето от земята е в ръцете на малобройна буржоазия и затова обикновените хора е трябвало да сроят техните домове по склоновете на хълмовете близо до каньона, места, които първоначално са били оставени незаети, [заради опасните условия]. Има 29 реки на територията на Каракас и всеки път, щом завали силно, хората, живеещи по тези места, са изложени на голям риск. Домовете им биват отмити. Много хора умират. В 1999 имаше катастрофа с много жертви. Хората искат решение на този проблем.

Друга тема е физическата сигурност или несигурност. Трудно намираме място за среща, защото хората се страхуват. Това е сериозен проблем. Но дясната опозиция и медиите го раздуха прекомерно и го направиха проблемът на бариосите. Аз смятам, че има по-сериозни грижи. Сигурността е основния въпрос на опозицията, пресата го обсъжда, така че има дебат и по този проблем.

Как качеството на живот се промени след началото на Боливарската революция?

Едни от основните промени са в областта на образованието чрез мисиите – Мисия Сукре, например. Сега всеки, който иска да постъпи в университет, може да го направи. Преди само 7% от студентите в UCV [Централен университет на Венецуела http://www.ucv.ve/] бяха бедни хора като мен. Навярно само 2% от обучаващите се в Simón Bolívar [Университет Симон Боливар http://www.usb.ve/] бяха бедни. Сега всеки учи през нощта. Всъщност, понякога е трудно да намериш време за среща, защото всички учат! Успяваме да провеждаме срещи само през почивните дни.

Друг аспект, който се промени фундаментално, е липсата на политически дебат в бариосите. Аз бях част от малък авангард, който се противопоставяше на това, опитвайки се да повдига политически въпроси в университета. През 80-те само студентите имаха готовност да излязат по улиците. Но днес хората говорят за политика навсякъде, в градския транспорт и по баровете. Рядкост е да се видят двама души, които пият бира и не говорят за политика.

Друг важен успех е, че хората говорят за социализъм. Може би не го правят по „научен“ начин, като да обсъждат какво казал Маркс или Ленин. Но те говорят за социализма с близост. Все още има известен страх, но далеч по-малко, отколкото преди. Например, веднъж показахме филм за социализма в барио през 80-те или 90-те. Хората просто повториха, каквото бяха чули от пресата – социалистите ще те потискат и всички са диктатори. Днес хората свързват социализма с демокрацията. Наистина, самото понятие за демокрация се смени. Ако Чавес бе отстранен – което е реална възможност, защото е имало много планове за убийството му – би избухнала гражданска война.

Но без значение какво ще стане, напредъкът на демокрацията на участието е необратим. Не можем да се върнем към представителната демокрация. Може да се появи друг вид ляво, но хората вече винаги ще трябва да участват; демокрацията на участието е фундаментална част от революцията. Хората разбират важността й, търсят я, искат да я постигнат.

И те забелязват как политиката работи различно. Преди цялата политическа реалност беше концентрирана върху ставащото в „Мирафлорес“(президентския дворец). Сега има много политическа активност, съществуват важни социални движения. Има възможност, има надежда. Днес хората правят повече, отколкото да чакат 5 години, за да се включат в избори. Имаме 7 милиона души, които са активисти на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV). Има милиони хора, участващи в комуналните съвети.

Това не означава, че всеки е развил политическо съзнание или опит; все още сме в преходен период. Не може да съществува революционна партия без революционни активисти. А ангажиментът за появата на революционерите не е поет докрай.

Все още има проблеми в Боливарския процес. Постигнати бяха ключови икономически подобрения, например, по-ниската безработица, по-високата минимална заплата, по-добри пенсии, но все още има ниско развитие на политическото съзнание. Хората трябва да бъдат способни да се оправят в политическите и икономически теории, ако искаме да продължим нататък, както правят в Куба, където обикновения човек на улицата разполага с анализ на ставащото в страната, в света. В Куба нивото на политическо съзнание е високо. Тази степен на [революционно] съзнание засега недостига във Венецуела. Това представлява опасност за революцията. Изминахме дълъг път, но още можем да направим повече.

Какво означава демокрация на участието в комуните?

Има поговорка тук, която казва, че демокрацията на участието не е в това какво ще правиш, а как ще го направиш. Това означава, че всички заедно изграждаме това, което искаме, ние решаваме какъв да е нашия принос, проектите ни за подобряване на нашия живот.

Участието е за всеки, независимо дали е за правителството, срещу него, от левицата, от десницата. Единствена овластена е асамблеята на гражданите. Това събрание, а не избрана група хора взема решения относно плана за развитие на всяка комуна.

Когато водим дебати се опитваме да достигаме консенсус и ако не успяваме, продължаваме разговорите. Когато липсва съгласие, ние анализираме въпроса късче по късче, за да го постигнем на малки части. Участието за нас е определението за политика; включваме се и в изпълнението на проекта. Например, общността иска водопровод. Държавата казава: „Добре. Ето парите. Сега го постройте, усвоете фонда.“

Но ние не участваме във формирането на националния курс, не директно. Политиката на министрите не се решава чрез метода на участието. Ние казахме:“Трябва да участваме!“ Правим го на местно ниво, но социализмът не е нещо, което се случва само на местно ниво. Имаме нужда заедно да изтъчем мрежа, която да свърже местните пространства, регионите и комуните, защото националните и международните нива имат влияние върху ставащото на местно ниво. Не можем просто да бъдем социалистическа комуна, малък остров в морето на капитализма. В крайна сметка, с кой ще равиваме обмен?

Имаме Министерство на Народната власт, отговарящо за комуните и социалната защита, но липсват механизми на участието за определяне на неговия курс. Точно в момента се развива такова нещо с комуните на туземното население. Министерството, което отговаря за тях и комуните си взаимодействат, те решават. Имат национален съвет, който определя линията. Изложихме предложение да имаме повече контрол върху Министерството на комуните, но то все още не е одобрено. Има силна съпротива.

Трябва да разберете едно нещо. Комуните са пространство с власт. Има комуни, които усвояват повече ресурси от някои общини. Тоест, комуните са узаконени центрове на власт; мнозинството от тях формално са част от PSUV, но дори чавистките представители на местно ниво не желаят особено да споделят власт. Вместо това се оформя противопоставяне между комуните и чавистките кметове и управители. Въпреки че всички работим заедно в името на Чавес, на практика съществува истинско противопоставяне. Управителите не разбират тази динамика, защото те не искат да губят власт.

Областните управители и кметовете си мислят, че ще построят социализъм чрез техните общини, чрез лидерството им. Но ние твърдим, че докато комуналната структура не е родена, социализмът няма да бъде възможен. Към момента няма идеална социалистическа комуна, в която всичко да се обсъжда, където има алтернативен, социалистически, икономически план, където учителите също са от комуната и обучават младежта. Това може да е възможно един ден, но не докато има друго ниво на управление, определящо цялостния бюджет. Работата е да се свържат всички тези комуни на национално ниво; засега това не е осъществимо, защото на много места ние не участваме дори в определянето на общинския бюджет. Включваме се в малки проекти, а местното управление продължава независимо, сякаш не сме в преход към социализъм.

Познати са ми само два изолирани случая, където това [оформяне на бюджета с участието на комуната] е част от реалността: град Торес в щата Лара и Боливар в щата Фалкон. Случаят е такъв, че в тези общини кметът наистина е от левицата. Мнозинстовото от губернаторите не са от левицата. В повечето случаи, управата е буржоазна и активността спрямо нея е огнище на постоянен конфликт. Това отнема много политическа енергия. Президентът е наясно с тези противоречия, но не мисля, че е намерил начин да преодолее проблема. Никак не е просто. От една страна имаш хора, които са организирани и правят предложения, а от другата представители на същата партия, които консолидират буржоазната държава.

Каква е ролята на жените в комуната?

Мнозинството от участващите в комуните са жени. Мисля, че като говорим за напредъка на процеса, това е много важна част. Точно в момента има висока активност сред жените и локалните групи. Но тя свършва дотам. Когато дойде време за участие на избори за постове с по-голяма отговорност, тогава мъже стават кандидати.

Президентът изложи няколко инициативи, за да се противопостави на тази тенденция и постигна голям напредък. В партията, например, 50% от кандидатите трябва да са жени. А когато отидеш в общностите, мнозинството от тези, които участват са жени, мнозинството от учещите в мисиите са жени. В миналото обществата във Венецуела и Латинска Америка са били силно сексистки и е било трудно за жените дори да напускат дома. Преди Чавес да влезе в служба, женската активност беше истинска рядкост. Само жените от Левица – от прогресивните сили – винаги са участвали в политическия и социален живот. Сега това е по-разпространено. Смятам, че във високите нива има значителен брой много полезни жени, правещи невероятни неща.

Все още има аспекти, в които е нужна промяна. Например, законите – ако забременея, имам шест месеца почивка, но съпругът ми няма дори един ден. Едно от нещата, за които повдигнахме въпрос е равенство по този спорен въпрос. Мисля, че ще победим.

Друго ограничение е, че жените се грижат за децата във Венецуела. Трудно е за тях да дават принос в общинските съвети, защото се налага да оставят децата си някъде. Това влияе върху решението им да не заемат политически позиции с повече отговорности, особено ако включват пътувания. Това е действителна бариера, макар че нивото им на активност в общностите е високо.

Каква е дългосрочната визия за насърчаването на демокрацията на участието чрез комуните?

Тук моята визия се различава от правителствената. Според властите аз се появявам в комуната, започвам от нулата и след по-малко от седмица правим работни групи върху политически проблеми. Както споменах по-горе, нивото на политическо съзнание във Венецуела е все още ниско.

Процесът на изграждането му, оформянето, може да не е толкова мигновен. Това не е като да отидеш в училище за седмица и да вземеш сертификат. Трябва да бъде постоянно. Ако имаш отбор представен от същите хора от общинския съвет, издигащи съзнанието на хората в тяхната общност, това е начинът да създадеш организатори. Представлява дълъг процес да научиш за всички различни категории: анархизъм, социализъм и неговите настоящи течения. Отнема поне 15 години. Не е само теория, научава се също в практиката. Научаваш се докато действаш, но също чрез четене и рефлектиране. Изисква много време да разбереш, че конкретни социални или политически практики принадлежат към социализма, докато други са капиталистически.

Някои общински съвети има по-високи нива на политическа организация. Тези структури разбират, че общинския съвет не е просто място за получаване на средства. За тях съветът е ново „гражданско сдружение“. Той е политическо пространство и проявление. Честно казано, мнозинството от съветите не се схващат по този начин. Все още работим с тях, за да развием идеята: „можем да решим един проблем по капиталистически или социалистически начин.“ Искаме да се справяме с проблемите, но да го правим по един нов начин. Но остава трудно, докато компаниите, които предоставят услугите, например, произвеждат материалите, нужни за домове, са все още капиталистически. Жилищното строителство е добър пример, защото този проблем продължава да бъде сериозен. Ако решим да правим сградата, ние трябва да купим цимент от капиталистическа компания и после да наемем строители… Задачата не е просто да решим проблема, а по какъв начин го решаваме… по-скоро да изграждаме социализъм, отколкото да заздравяваме капитализма. Преживели сме 500 години на колониализъм и експлоатация, така че е голямо предизвикателство да възстановиш цялата социално-икономическа система. Постигането на ново обществено положение е трудна задача.

Например, в някои случаи ние увеличихме селскостопанското производство. Но оризът трябваше да се изпрати в компания, която го обработва и пакетира, а сетне го продава обратно на хората на десет пъти по-висока цена. Смешно е и безсмислено. Трябва да поемем контрола над насажденията, над компаниите. Но не е лесно да се направи. Общинските съвети не винаги имат готовност да се заемат с всички тези задачи.

Намираме се в нещо, донякъде приличащо на порочен кръг. Единственият начин да преодолеем това е да създадем връзки между обществените съвети, публичните институции и държавата. Съветите са на път да станат по-силни, но ще коства много усилия да се премине стъпка напред.

Каква е идеята в дългосрочен план? Ще продългат ли да съществуват комуните, редом с буржоазната държава или евентуално ще я заместят с нови форми на самоуправление?

Въпросът ме кара да се замислям, защото революционния процес се осъществяваше чрез много организации, които изчезнаха по пътя. Президенът спомена веднъж, че ядрото на ендогенното развитие не е функционирало добре. Хората често питат: „Какъв тип организация ни е нужна, кой е удачният инструмент да ни помогне в постигането на това, което желаем… комуна, кооператив?“ И аз обяснявам какво е кооперативът – обществено притежавана компания. Комуната е нещо друго. Правим всичко, за да сме сигурни, че ще превърнем комуната в основен инструмент на социалната промяна, защото сме марксисти… това е единственият начин да изградиш социализъм, от долу. В допълнение, във Венецуела има исторически опит с комуните. Това е нашата самобитна форма на организация. Не ни е чужда. Разбира се, заради колониализма, всичко това се променило. Но първоначалната форма на „Нашата Америка“ била такава. Това е политическа форма, чрез която хората колективно управляват своя живот.

Виждали сме и други видове социалиализъм, конструирани от държавата като Съветския съюз. Когато тази държава се срина, всичко бе унищожено. Значи нещо е станало там. Дали хората наистина са се чувствали част от този процес? Имало е известни успехи, но хората не са били съпричастни. Опитът от всички революции в миналото, в Русия, в Куба, в други южни страни показва, че ако хората нямат реално участие, буржоазната държава просто продължава да съществува. Такава концепция за социализма не е жизнеспособна, защото буржоазната държава не идва от хората. Днес работим, за да изградим алтернативни системи на солидарен обмен и бартер. Идеята е комуната също да започне да ръководи общностните радио станции, телевизии.

Обсъждаме структурата на комуните. Какви да бъдат съотношенията на силите, каква власт ще им бъде предоставена – законодателна, изпълнителна и т.н. Всичко, което съществува засега, е събрание за дебати. Но автентичната социалистическа комуна още не се е появила, все още я изграждаме. Ние ще сме в комуна, когато се самоуправляваме, когато не ни е нужен съдия да ни казва: „тази къща не е твоя.“ Или да кажем, че живееш в квартал и ти трябва бележка, която да доказва мястото ти на пребиваване. Трябва да идеш в институция, която да го удостовери. Вместо това комуната може да го направи. Съседът ти може да потвърди къде живееш.

Капитализмът създаде слой от хора, който са собственици на живота на другите. Ако нямаш карта за пребиваване могат да ти направят много неща. Защо имаме нужда от такива документи? Буржоазната държава е създала класа от администратори, от които не се нуждаем, но претендиращи да знаят повече. Народните слоеве от общността в дъното трябва да чакат, докато те решават проблемите. Но комуната може да се справи с тези неща, да взема решения за тях. Преди испанците да дойдат ние сме живели по този начин. Но повишаването на съзнанието на хората е дълъг процес, докато се стигне дотам, че да могат да поемат контрол над живота си. Това също не е „анархиско нещо“, където всеки може да прави каквото си иска. Има норми на съвместния живот, които всички трябва да зачитат. Има и правила, които регулират работния процес, които трябва да се спазват. Хората трябва да спазват тези закони съзнателно, а не просто защото има закон, който ги репресира.

В края на краищата, дали президентът Чавес е тук или не, процесът зависи от хората. В момента като цяло той е твърде зависим от президента. Той е представен като гарант за продължаването на процеса и поради тази причина реакционерите искат да се отърват от него.

Ако друго правителство замени Чавес може да стане невъзможно да се правят политически срещи по улиците. При десните правителства в миналото стигаше само да имаш една книга от Маркс, Че Гевара или Фидел Кастро, за да бъдеш преследван.

Сюзън Спронк преподава в Училище за международно развитие и глобални науки в университета на Отава. Тя е научен сътрудник в Проект Общински Услуги и е публикувала няколко материала върху класообразуването и политиката във водния сектор на Боливия.

Джефри Р. Уебър преподава политика в университета на Реджина. Автор на книгата „Червения октомври: Борби на левицата и туземците в модерна Боливия“(Brill, 2010) и „Бунт за промяна в Боливия: класова борба, туземно освобождение и политиката на Ево Моралес“ (Haymarket, 2011)

http://www.zcommunications.org/building-socialism-from-below-the-role-of-the-communes-in-venezuela-by-antenea-jimenez

http://www.socialistproject.ca/bullet/368.php

http://venezuelanalysis.com/analysis/5425

Лиценз: Creative Commons http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/us/

XV Европейска среща за солидарност с Куба

- За какво ли още са ме лъгали? Този въпрос си задавали често американските студенти, които се връщали от Куба и поддържали обратна връзка преди администрацията на Буш окончателно да спусне желязната завеса на половинвековна блокада срещу Острова на свободата, разказа Алейда Гевара, дъщеря на легендарния “Че”, при посещението си в България. Тя, заедно с делегати от над 30 страни, пристигна в София за “XV Европейска среща за солидарност с Куба”, която се проведе в рамките на два дни в парк-хотел Москва в средата на май.

Единствената извъневропейска делегация, естествено, бе кубинската, предвождана от директора на Института за приятелство между народите (ИКАP) Кения Серано, чиято реч откри форума и предизвика бурни аплодисменти. Тя не пропусна да сравни блокадата над родината й с продължаващата окупация в Палестина и морската блокада на Газа, както да подчертае, че утвърдени терористи като Орландо Бош и Луис Посада живеят в пълно спокойствие под шапката на Съединените щати.

Марианхелика Касула от базираната в Швейцария европейска медицинска организация “МедиКуба – Европа” обясни усилията на медиците за пробиване на блокадата. Те са концентрирани предимно в научнотехническата дейност, целяща разработването на генерични лекарства, които да заобикалят международните патенти на големите западни компании. Задачата е това да доведе до производството на евтини и достъпни лекарства не просто за Куба, но и за бедните страни от Третия свят, които не могат да си ги позволят на диктуваните от севера цени.

През тежкия период след ураганите от 2008г. организацията развила широка кампания за набирането на помощи, които да подпомогнат здравната система предвид финансовите проблеми на страната, свързани с високата цена на петрола по това време и ниските цени на никела – главен експорт на Куба след загубите на захарните пазари в началото на 90-те.

Доктор Касула обясни на делегатите защо свързващата медици от 11 страни организация избира да помага именно на Куба, а не на някоя наистина бедна страна. На първо място, тя изтъкна безпрецедентния хуманен ангажимент на тамошната здравна система. За разлика от други страни, където здравеопазването не е човешко право, а пазар и фармацевтичните компании определят кой да живее, в Куба всички са допуснати до него без никаква дискриминация. Липсват пазарните ограничения, които превръщат жизненоважни услуги в недостъпен за големи обществени групи лукс дори и в някои богати страни като Съединените щати. Изборът на организацията е такъв и в отговор на незаконната блокада и медийната агресия, но предимно защото Куба праща квалифицирани медици в страни от Третия свят и обучава (обикновено безплатно) чужди студенти. Факт е, че действителността често надхвърля мечтите – завърши речта си с думите на Фидел Кастро – Вече не ни е страх, че може да не постигнем това, за което се борихме.

Кратко видеообръщение от директорът на Cubainformacion TV представи медията, която се опитва от 2007г. насам да представя непредубедена гледна точна за събитията в страната чрез радио, вестник и онлайн излъчвания.

Встъпителните изказвания продължиха с международен революционен поздрав от Раул Мартинес от Испания. Той призова участниците да реагират пред лъжите на медийните консорциуми и монополи, който определи като машини за манипулация. Необходимо е да създадем собствени механизми за разпространение на информация, идващи от хората и в противовес на силните на деня. Най-добрия начин да го кажем – завърши той с думите на Хосе Марти - е да го направим.

Къдринка Къдринова, зам.-главен редактор на сп.Тема и председател на Сдружението на испаноговорящите журналисти в България (СИЖБ) заяви, че сред колегите й има много, които искат да представят коректна информация както за събитията Куба, така и за всички процеси по света. Тя обеща на сайта на сдружението да разобличават лъжите там, където се противопоставят империалистическите интереси с тези на обикновените хора.

Конференцията продължи с излъчване на половинчасовия филм на Bernie Dwyer – “The Day Diplomacy Died”[Денят, в който дипломацията умря], което беше едно от първите показвания на лентата (заедно с прожекция в Дъблин). Представен в София от самата режисьорка, документалния филм показва историята на кубинци, пожертвали години от личния си живот, за да се внедрят в групировките, който службите на Съединените щати създават в страната. Ирландската продукция обръща внимание и на развитието на отношенията между Куба и най-могъщата държава след ВСВ в контекста на вече половинвековното революционно движение на острова. Скоро след падането на режима на Батиста от ЦРУ откриват, че скромните потребности на кубинците, свеждащи се повече до свобода, отколкото богатство, не спомагат за организиране на опозиция на новото правителство, затова такава трябва да бъде създадена чрез външна намеса – финансова и организационна.

Bernie Dwyer определи филма си като част от борбата срещу медийния тероризъм и описа опасностите от разпространението на пропагандна информация – думите са нещо по-страшно от война, това е медийна война.

На срещата присъстваше и Елизабет Палмейро, една от съпругите на Петимата, които не са допускани на територията на Съединените щати, за да се срещнат с несправедливо арестуваните кубинци. Няма да дочаме справедливост – заяви тя, но помоли участниците да продължат разяснителната кампания относно политическите присъди на Петимата. Нейната надежда е Обама да бъде повлиян от кампанията подета от осем нобелови лауреати, както хилядите американци, които вече са заявили подкрепата си в протести и петиции. Има хора, които защитават идеите на Джеферсън и Линкълн в Съединените щати, завърши г-жа Палмейро и призова за увеличаване на солидарността, за повече писма до Обама, подкрепа от известни писатели, журналисти общественици.

Лудостта е навлязла напълно в XXI-ви век – заяви представител на Асоциацията за приятелство „България – Куба” и даде старт на изказванията на делегатите от различни страни, които да разяснят усилията си в цяла Европа за подобряване на отношенията на континента с карибската страна. От Норвегия подобно на почти всички представители се оплакаха от предубедеността на медиите. В една от най-богатите и развити страни в света има само един вестник, който предава сравнително достоверна информация. Водим война с фалшификацията и търсим разнообразни източници. Правителството в скандинавската страна е червено-зелено – социалисти, леви социалисти и зелени. Благодарение на това, както и на факта, че страната не е част от ЕС и води самостоятелна политика, властите отпускат помощ от 5млн.крони след опустошителните урагани, а министър Ерик Солхайм от левите социалисти посетил лично Куба с цел задълбочаване на контактите. Подписано е споразумение за нормализиране на отношенията, което позволява правителствените институции да контактуват директно помежду си и да извършват съвместна дейност. Норвегия, която през 2010г. беше обявена за 6-та година поред за най-добрата страна за живеене в света от ООН, ще продължи да помага на Куба – финансово и със специалисти. Докладът завърши с констатация, която много народи биха искали да могат да направят  – ще бъде трудно на Норвегия да продължи да живее по американските правила. Огромните природни ресурси дават на страната възможност да проявява политическа самостоятелност, а благодарение на лявото правителство тя е най-големия донор на хуманитерна помощ в света, отделяйки над 1% от БВП за бедни страни.

В доклада от Дания акцентът падна на провелия се там световен екологичен форум, който не можа да приеме документ, актуализиращ Протокола от Киото. За разлика от срещата на лидерите на държавите, паралелният алтернативен форум за климата, организиран от доброволци и еколози, не се провалил. На 4 различни конференции е обсъдена революцията в кубинската енергетика и земеделие като за целта са поканени експерти от страната. Прожектиран е филмът “The Green Revolution in Cuba”, който показва как икономическата блокада и загубата на износа към Съветския съюз водят до ориентиране на агрономите към биологични методи за отглеждане, инженерите към устойчива енергетика, фармацевтите към природни медицински продукти. В резултат, само две десетилетия по-късно около 80% от земеделието там е органично.

Френските делегати се обърнаха с поздрав към България за организацията на такова събитие, докато западните демокрации се опитват да накарат хората да плащат за икономическата криза. Оттам се обявиха против общата политика на ЕС към Куба и подчертаха нелогичността на това мирна страна, която провежда хуманитарни медицински операции по целия свят да е включена в списък на поддръжниците на тероризма. още повече, че редовно получава атаки от базирани в Маями терористични организации, които Съединените щати открито насърчават, а за 50-те години агресия от север равносметката е 3500 жертви и много други ранени и отровени с химическо оръжие, включително американци.

Лудвих Сонда подчерта, че всички правителства в Чехия след Перестройката са антикомунистически и реакционни в същността си, а във външен план – особено агресивни към държави, които са обявени за “недемократични”. В това число влиза финансова помощ към псевдохуманитарни организации на вредени в Куба агенти. Организацията за приятелство с Куба има клонове във всички 30 провинции и провежда протести, включително през американското посолство. Всички вестници в Чехия с изключение на комунистическия са в чужди ръце, а същото важи и за телевизиите освен двете държавни, които са обект на правителствено вмешателство. Въпреки скромния социален произход на членовете на организацията, там успели да съберат 23 хил. евро за възстановяване на Куба след разрушенията през 2008г.

От Португалия се похвалиха с театрална постановка за Петимата в университета в Коимбра, която след третия й сезон е позната в цялата страна, а и в Европа. Казахстан подчерта нуждата да се насърчава здравната и образователна системи на Куба, чиито медици единствени достигат до най-тъмните кътчета на черния континент. Мнозина хора по света не са виждали други медици през живота си, освен кубински доброволци на мисия в страната им.

Андрей Женовал от Италия изрази съжаление, че на Куба не прощават за това, че изнася идеи, демокрация и медици вместо оръжия, война и експоатация. По проблема с Петимата в Апенините тече национална кампания, която цели запознаването на повече хора с незавидната съдба на затворниците, но също включва седящи демонстраци, проведени пред сграда на националната телевизия в Рим, на Кориере делла Серра в Милано, както и международен протест в Брюксел. В Швеция пък пробиват медийната обсада - разказа Ваня Рамирес - като действат в публичното пространство, правейки походи с раздаване на флаери в градовете. Турските представители съобщиха за протест със 7000 души в подкрепа на Куба в Истамбул, както и за голям концерт с известни изпълнители, събиращ средства за подпомагане на страната след ураганите.

Раул Мартинес обясни смисъла на ежегодния “керван”, тръгващ от Каталония и обикалящ туристическите курорти. Така посланието на испанската организация достига до гостите на една от най-посещаваните страни в света. Той не пропусна да изтъкне, че за империализма демокрация означава Гуантанамо, преврат в Хондурас и затвор за Мандела, който сам споделя, че кубинската революция винаги е била източник на вдъхновение за всички свободолюбиви хора. Австрийският делегат припомни 4-мата убити кубинци в концентрационния лагер в Мадхаузен, където са били изпратени в резултат от участието им в интернационалните доброволни отряди за подкрепа на републиканците във войната в Испания. Той ги обяви за едни от първите начинатели на революцията, която Кастро нарече – за скромните от скромните в името на скромните.

Гърците всеки ден се противопоставят на опитите на властите там да прехвърлят тежестта на кризата върху обикновените хора. Въпреки това, техните организации за солидарност не пропускат винаги да изискат среща с представители на външно министерство, когато се обсъждат отношенията на ЕС с Куба. Представител от Англия сподели, че Куба далеч не е съвършена, но усилията й заслужават подкрепа предвид факта, че живее в много голям контраст с всички страни в региона. Делегат от втора португалска организация сподели своя опит и проблемите с медиите в страната, и предаде поздрав и подкрепа от дружество за солидарност в Западна Сахара – страна, окупирана от Мароко веднага след оттеглянето на испанските колониалисти през 1975г.

Втората белгийска делегация припомни, че ураганът Айк удари и Хаити преди 2 години, но слабата организация на европейските правителства за подпомагане на най-бедната държава на полукълбото я подтикнало да изпрати помощта си чрез кубинските лекари, които заминали за остров Испаньола, а 400 от тях продължили работа до самото земетресение през януари 2010 и първи оказали помощ на хаитяните. Втори делегат от Швеция - професионалният фотограф Мартин Остерлинг, както и гост от Румъния се похвалиха с разрастване на членовете на тамошните сдружения, а от Полша подчертаха целенасочената антикубинска пропаганда в частните медии и ултраконсервативния институт “Лех Валенса”.

Навярно единствената делегация, която изтъкна, че проявите й намират публичен отзвук и биват отразявани в медиите, бе руската. Там действат в сътрудничество с правителствена руско-кубинска комисия, която организира дни на културата в двете страни и други международни прояви. Дружеството за солидарност с Куба развива широка системна дейност, включително в комисиите на ООН и американската администрация. Вече 18 години поред от 1992 насам Общото събрание на ООН гласува резолюции, целящи да отменят блокадата на острова, като изпълнението им е блокирано от Съединените щати и Израел със спорадична подкрепа от трети страни – Албания през 94-та, Узбекистан 95-97-а, Палау от 2004-та насам. Известна опора на блокадата в асамблеята на общността оказват Микронезия и Маршалските острови, а през 92-ра дори Румъния гласува “за”, но по погрешка.

Германия,  която беше единодушно избрана да организира следващата Европейска среща за солидарност през 2012г., настоя да се огранизират кампании за активно показване на позитивните страни на Куба, а не просто да се реагира от отбранителна позиция. Вторият ден на форума завърши с голям концерт, воден от Йорданка Христова в зала “Универсиада”, но преди това бе прочетена финална декларация и делегатите изслушаха речта на Алейда Гевара. Тя изрази учудването си от необичайната пасивност, с която народите в Европа приемат войните в Ирак, Афганистан и Палестина, където техните страни участват косвено или директно. Сподели своите високи очаквания и надежди, които имала към новоизбрания американски президент Барак Обама, преди той да разпореди разгръщането на войската си в Колумбия – акт на агресия, който според мнозина може да стартира надпревара във въоръжаването в региона и да спусне нова “желязна завеса” между покровителстваните от севера страни и народите, които желаят своята самостоятелност. Името на дъщерята на Ернесто Гевара пробива информационната завеса, което е причина за нейното участие в такъв форум. Тя използва медийното внимание, за да казва истината за Куба, за да говори за всичко това, което пазарните медии изопачават.

Лесно е да си революционер в Куба, трудно е за вас, които се борите по света.

Другият (1 януари 1959)

Ние, оцелелите,

на кого дължим нашето оцеляване?

Кой умря вместо мене в затвора за роби?

Кой получи моя куршум,

отредения за мене – в своето сърце?

Над кой мъртвец живея аз,

чии кости останаха в моя скелет,

чии изтръгнати очи блестят

в сегашния поглед на моето лице?

И ръката, не негова вече,

но още не моя – чия е ръката,

която пише окъртени думи

там, където него го няма-

в оцелелия живот?

от Роберто Фернандес Ретамар

Ето интервютата, които Алейда Гевара даде за български медии:

“Алейда Гевара: Обичта е най-универсалното у Че” от К.Къдринова, сп.Тема, URL=http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=608&aid=14475

“Че Гевара не е търговска марка” от Владислав Пунчев, в.Стандарт, URL=http://www.standartnews.com/interviews/details/id/665/Че-Гевара-не-е-търговска-марка

“Баща ми винаги е вярвал, че солидарността крепи един народ” от Лилия Томова, в.Дума, URL=http://www.duma.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0002&n=9331&g=В¤

“Че сваляше униформата и играеше с мен и брат ми” от Диана Тенчева, в.Труд, URL=http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=480515

Защото сме непукисти

От Българската социалистическа партия се очакваше много по-добро представяне на парламентарните избори в края на един белязан със скандали, но минаващ за нелош и балансиран мандат. Както се казва – знаем, че това не е достатъчно, но все пак е нещо.  Негативните изборни рекорди обаче създадоха условия за нови, този път олимпийски – в щафетното бягане от отговорност. Тази дисциплина се характеризира с това, че винаги последния в редицата обира пешкира независимо дали предишните са бягали в правилната посока. Лекоатлетическите постижения на кръга около Сергей Станишев (СтаниШеф – както стана популярен напоследък) в рамките на мандата бяха противоречиви – бързо бягане, но без сигурно направление. Подхлъзването в изборния ден предразполагаше оределия електорат към настроение за бързи оставки на висше ръководно ниво. Вместо това щафетата беше предадена на следващия бегач – започваме обиколка по места, за да видим причината за провала, отсече Мистър Клийн. Разбира се, причината не може да бъде намерена по места, просто понеже не е там или поне – не само там, но бягането трябваше да продължи на местно ниво.

Да се насочим към един от най-интересните и скандални райони – Кюстендил. Областният лидер Мая Манолова веднага набеди жертвения бик брат Галев, че е прехвърлил гласове към ГЕРБ. Това е напълно вярно, но проблема е съвсем друг. Нима от братя Галеви се очакваше да подкрепят Коалиция за България? Отговорът е положителен, ако се съди по изказваннията на Манолова в подкрепа на “дупнишкия модел” на самоуправление и втория кандидат в пропорционалната листа Иван Ибришимов, който е учасник в “онази подписка” подкрепила подсъдимите бизнесмени напосредствено след тяхното задържане. Това не беше достатъчно – в листата на ГЕРБ също се подвизаваха хора на Галеви и по-добрите позиции им донесоха успех. Пък и винаги е добре да подкрепиш бъдещите управляващи, особено ако си подсъдим, а кандидат-премиера обича да се бърка в работата на съда.

Следващият аргумент за изборния провал визираше “перфектната” организация на автобуси с изборни туристи. Били 1300 на брой (туристите, не автобусите) и гласували за ГЕРБ. Това също е вярно, но отново не хвана почва и продължи да виси неловко във въздуха на фона да крушението от над 20% за година и половина под сегашното ръководство. В последен отчаян опит да се задържи в крепостта на върха кюстендилското областно ръководство набеди дупнишкото общинско за загубата – било спечелило с 9% по-малко. Но като се вземе предвид факта, че пак е с 1% над националните резултати това обвинение избледнява, а добавяйки специфичните дупнишки обстоятелства става напълно безсмислено. Затова Манолова побърза да прати писмо до Позитано, в което да се опише в любов към сегашното положение – нещо, което стана много популярно напоследък и в тази посока се очаква развитие. Потопът от декларации в подкрепа към ръководството ще се опита да удави волята за промяна и инакомислието.

Ето така в кръгчета на стадиона премина и мандатът, и следизборният “анализ” на поражението (този път загубата поне беше призната) като се забрави, че извън пистата хората протестират срещу властта на олигархията, абдикацията от образованието, екологията, подминаването на очевадни злоупотреби – това просто писва в един момент, освен ако не си оттрениран, добре загладен, шлифован непукист.

На 1-ви май 2009г. на площад “Велбъжд” в Кюстендил имаше около 60-70 пенсионери, на които съвсем им беше писнало и просто искаха да послушат Райко Кирилов, за да им олекне на сърцето. Вместо това Мая Манолова им съобщи, че “Днес, едва ли някой се заблуждава, че трябва да се противопоставя капитала на труда. Те са две страни на един механизъм и трябва да си взаимодействат”. Възрастните хора често изпадат в подобни заблуждения две седмици преди получаването на пенсия, когато остават без пари. В подобна ситуация са и работниците на местно предприятие, които работят близо половин година без никакви заплати. В друга голяма фирма получават 50-100лв на месец, понеже Шефът направил инвестиция за 15млн. и сега е позакъсал. Изобщо, заблуден народ. Нищо чудно, че не намират формата на взаимодействие с капитала, който кюстендилския депутат явно е открил и добре познава.

Старателно оттренираното прехвърляне на вината, престорено поемане на отговорността и нападане на по-ниските структури (от които Централата беше напълно абдикирала напоследък), доказа за пореден път колко добре можем да си затваряме очите пред проблемите и да представяме черното за бяло, а синьото – за червено. Това е възможно само защото сме непукисти.

В книгата на Сергей Станишев породила цял нов жанр след излизането си е цитирана Декларацията на принципите на Френската социалистическа партия, приета на 14 юни 2008г., чиито първи член гласи:“Да бъдеш социалист означава да не се задоволяваш със състоянието на света такова, каквото е…” За съжаление това е написано чак на последната страница и явно повечето читатели(а те са много) хич не са стигнали дотам. Защото принципът за българския социалист е този на безкрайно разтегленото във времето неглижиране на проблемите с паралелно замогване на близки олигархистични кръгове. И трябва да се промени.

Божидар Димитров да оглави Министерството на Истината

Виждали сме не едно или две партийни пребоядисвания – в някакъв аспект дори сме свикнали с тях както със смяната на сезоните и други така банални неща. За родните политици борбата за власт преко на принципите, които афишират, стана най-естесвеното и приемано с пълно разбиране  в обществото събитие, понеже добре си знаем, че “всички са маскари”, а цялата работа е “наш’те” да са на власт. Прочутата памет българска става все по-тясна в темпорално отношение величина.

Към тоя странен консенсус в систематичната безпринципност вече можем да добавим нови висоти след като дългогодишния поддръжник на БСП Божидар Димитров хвърли червената риза и мина в противниковия отбор. Разбира се, в издържано оруелско повествование историкът обясни, че именно по този начин е защитил принципите си (не сме очаквали друго), но не можа да посочи нито една логическа линия, при която последователния социализъм да завършва в неясния консерватизъм на ГЕРБ.

Сравненията с творчеството на  “последния велик британец” могат да продължат – в Океания (измислена от Оруел страна) съществува Министерство на Истината, чиято дейност не се изчерпва само в доставянето на коректна информация до населението, но то има правомощията да произвежда въпросната истина в абсолютен смисъл.  Това прави възможно обстоятелството след смяната на външния враг Евразия да се окаже, че новият враг е бившия съюзник Истазия. Нещо повече – Океания винаги е воювала с въпросната страна, а макар допреди 4 години (както си спомня Уинстън Смит) да е била в смъртна схватка с Евразия, сега са най-близки съюзници и следователно винаги са били такива.

По подобен ирационален маниер беше построено драматичното и сърцераздирателно слово на Б.Димитров, направено в разгара на предизборната кампания. За шефът на НИМ веднага се разбра, че не просто минал в ГЕРБ, но и винаги си е бил там. Или поне още от 2005г., когато подготвял местни структури за Бойко Борисов. Подобна истина е достойна дори за Министерството на пропагандата, какво се е наричало културното ведомство в разгара на Втората световна война. От уточненията не стана съвсем ясно, дали г-н Димитров започнал да работи за ГЕРБ още като разбрал, че партията ще се коалира с ДПС или че няма да бъде издигнат в министерски пост. Нещо към което той заяви интерес в процеса на светкавичното си препускане нагоре през структурите на скороучредената партия на софийския кмет. По този начин, Министерството на културата, което Иван Костов се закани да закрие, стана единственото в бъдещото правителство, сблъскващо реално конкуриращи се добре известни в публичното пространство лица с лек уклон в полза на Вежди Рашидов.

За прекъсването на пъпната връв със социализма бившият сътрудник на Държавна сигурност  използва секирата “Доган” – станала особено популярна напоследък. Да не забравяме, че четири от общо шестте парламентарно представени партии размахваха същата тази брадва в последните години. Твърде очевиден и повърхностен аргумент – ясно е, че с него всеки член на “столетницата” може да обърне демонстративно гръб и да си замине – повечето активисти изобщо не подкрепят съюза със съмнителната партия на “бивши” терористи, с олигархистични уклони и неясни връзки. Това беше решение на ръководството, както сподели в изборната нощ Сергей Станишев, за което то щяло да поеме отговорността някога.

Така Божидар Димитров стана поредния, който тананикайки си онази песничка на Бийтълс – “понеже утре се очаква дъжд, ще последвам слънцето” – намери пристан в тихия кей на премиера-слънце Б.Борисов. В същото време, С.Станишев реши да покаже “отговорност” и не пожела “да избяга” от капитанската палуба, когато корабът има нужда от него – докато оределият екипаж се пита, защо изобщо е било нужно да се тикат в бурята.