“Брюксел каза” – манипулиране на евроаргументите и реформата на висшето образование в България

Като доказателство за дълбоко вкорененото провинциално политическо мислене у нас правителството ни не пропуска да приведе задължителното еврооправдание за всяка недомислица, която реши да лансира под вече сериозно обезсмислената дума „реформа“. Така освобождаването на вилнеещите по цял свят ГМО-монополи у нас беше представено като заповед на големия брюкселски брат преди да се окаже местен трик. В един пролетен ден пък просветния министър се върна от Швейцария с евроизискването да разформироване на местната академия на науките, което се оказа обикновена лъжа, но периодично украсява важните усти на републиката.

Демокрацията и изобщо формите на гражданско участие са сведени до необходимостта да се подкрепи правителственото тълкуване на европейските разпоредби. Позоваването на някои западни институции, които единствени още се раздват на някакво доверие в далечните провинции на съюза, е просто поредния инструмент на местните управленци

 

да прокарват политика, за която

малцина биха гласували.

 

Известният им монопол в комуникацията с еврократите пък наподобява на играта на „раздрънкан телефон“ с идеологически филтър за свръхкодиране.

Да вземем публикувания наскоро доклад на Комитета за икономическа политика (EPC) и Европейската комисия, посветен на ефективността на публичните инвестиции във висшето образование (достъпен на http://register.consilium.europa.eu/pdf/en/10/st14/st14639.en10.pdf). Според него „инвестициите в образование са решаващ фактор допълнителна продуктивност и икономически растеж“. Това е защото „растежът се основава на техническия напредък, изискващ по-вещи и квалифицирани работници“, както и средства за наука(стр.8). Според правителството напротив висшето образование е пауново перо на шапката на икономиката, излишен лукс, който не можем да си позволим в условия на криза. Всъщност това, което не можем да си позволим са „нулеви години“, каквито просветния министър Игнатов вече предложи, за да спести средства, прехвърляйки разходите върху студентите –

 

една неинвестиция, която при

всички случаи ще излезе скъпо

 

на държавата, превръщайки знанието в привилегия на заможните. България и без това е страната в ЕС с най-малък публичен разход за един студент зад Литва, Латвия и Румъния(стр.79).

За всеобщо министерско съжаление, изследванията в доклада “показват съкрушително, че този разход е свързан с по-висок икономически растеж” и препоръчват по-нататъшното му увеличаване(стр.116). Идеята на министър Игнатов да закрива „нерентабилни“ университети или да принуждава чрез финансов натиск останалите да закриват „губещи“ направления и специалности се разминава рязко с факта, че броя на студентите на глава от населението е по-нисък само в Кипър и Малта(стр.71).

Тезата на министъра, че редица направления „бълват армии от безработни“ почива на предположението, че

 

хората биха си намерили работа по-лесно,

ако нямаха вредно университетско образование.

 

Заедно с обилно рекламирана от него рейтингова система бяха представени и данни, показващи, че безработицата сред завършилите през последните 3 години, когато местата в университетите постоянно се увеличаваха, е 3.3% – далеч под средното ниво от 10.5% за страната. Очевидно не можем дори да очакваме да се отчитат „нефинансовите ефекти“ като усилване на „ефективността на потребителския избор, повишената ориентация на пазара на труда, достигане на желания размер на семейството, нивото на образованост, познавателно развитие и здраве на децата, благотворитесност и спестявания“, свързани от ЕК с достъпа до висше образование(стр.28).

Такива критерии не са заложени и във въпросната рейтингова система, която набляга на пазарния елемент – 30% от оценката идва от реализацията, от която половината се измерва със заплатата – очевидно е предимството за частни университети, в които високо осигурени хора придобиват допълнителни квалификации или просто високопарни дипломи срещу солидни такси. От друга страна, на критерия „преподаване“ се пада 0.5%, колкото е претеглена и „актуалността“ на преподавания материал и други подобни незначителни подробности.

Обществените „непарични ползи“ не са дори вторични – те просто не съществуват. В доклада обаче са отразени като „по-висока очаквана продължителност на живота за по-образованите хора, по-голямо участие в гражданския и социален живот, засилена социална сплотеност и намаляване на престъпността“(стр.8). Последното би трябвало да е известно дори на МВР –

 

най-добрата борба с престъпността е превенцията

 

чрез повишаване на образователния и съответно социално-икономически статус на населението. Ако нарушителите просто биват залавяни един по един без да се работи върху мотивацията им за подобна дейност, всичко, което се постига, е да се разчиства „пазарна ниша“ за нови криминални елементи.

Друга лансирана идея за разделянето на академичната от финансовата власт в университетите също е необичайна за Европа, където се изграждат системи за отчетност и високи нива на прозрачност при усвояването на средства, като „финансовата автономия в общия случай се е повишила в ЕС“(стр.34). Възможността да се разпореждаш със средства без да разчиташ всеки пък на назначен от министерството финансист дава „обещаващи пътища за повишаване на изследователските постижения“(стр.52).

Тенденциозността на управляващите в представянето или явното подминаване на подобни доклади не е изненадваща, но медиите остават длъжници в разплитането на тези примки, заложени за

 

улавяне на случайно измъкващи се

от клопката на провинциализма идеи.

 

Лесно е да се предположи, че декада от недофинансиране на висшето образование, завършваща с нови резки съкращения, утвърдени и в Бюджет 2011, имат за цел отслабването на университетските автономии, които потенциално биха се обявили срещу прокарваната неевропейска политика в областта. Заетите с непосредствено оцеляване не могат дори да размишляват за „светлото бъдеще“.

Двете противоположни визии – на европейското развитие и на политическия провинциализъм – неизбежно се сблъскват, все по-често и по улиците. От готовността на всички ни да се възползваме от привилегиите на демокрацията зависи бъдещето на този конфликт.

 

Статията е публикувана във вестник СЕГА.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Власт и образование: Как да управляваме 30 години?

В правилно дефинирания смисъл увещанията на управляващите, че поставят приоритет върху образованието са напълно честни и истинни.

Банда хулигани?

Ако нещо е способно наистина да смути обществения дискурс, обичайно гравитиращ около изкуствено създавани теми като вредността на даден паметник или отношенията на Путин с новото му куче, то това е склонността на някои традиционно маргинализирани групи да си въобразяват, че имат право на дума и участие поне що се отнася до собствените им дела. В такъв момент най-малкото, което може да настъпи, е

пълно объркване.

Логично, в случай че учениците, чиято проста задача се свежда до мълчаливо възприемане на безсъмнени истини, решат да привличат вниманието върху проблемите на среднообразователната система, то това веднага следва да се тълкува като постъпка на банда невръстни хулигани, чиито родители не са приложили здравословния минимум педагогическо насилие. Проверете дали ще намерите съществено отличаващ се анализ – в най-добрият случай журналистическото безсилие пред явлението се проявява в наставническо снизхождение към младите, които се опитвали да получат почивка като на депутатите. Интерпретациите на ученическите бунтове биха надхвълили тезата, че децата просто не са получили достатъчно от това, срещу което протестират – принудата на и отегчението от една система, която мразят – ако само някой сметнеше, че темата притежава някаква обществена важност и известни исторически предзададености.

Стандартизиращо оформяне

В своята същност задължителното държавно образование е запазило и до днес изначалната си функция на „обикновен способ за оформянето на хората да бъдат до един еднакви“ – както забелязал съвременникът на първите подобни начинания Джон Стюарт Мил – по начин, който да се „нрави на доминиращата сила в правителството“, особено ако тя има сериозен бизнес гръб и се готви да управлява поне 30 години¹. У нас не много по-различната първоначална цел била да се вмени на твърде необразованото – а поради това и непредвидимо и независимо – преобладаващо селско население, което имало навика да нарича имота си „държава“, че „са имали българите царство и господарство“ и Бог винаги въздигал при тях „силни и храбри царе“, затова пак ще ги има под една или друга форма, независимо от народно-демократските илюзии на разни самозвани революционери².

Колкото „царете“ ни са се демократизирали, толкова и системата – тя разглежда „обектите“ си като

пасивни съдове, които следва да се напълнят

с точно определено съдържание

от министерския извор на истината (доскоро си имахме истински министър на истината) и кулминира в прокарваната все по-упорито тестова система за оценяване като завършена машина за стандартизация. Такова отношение естествено поражда съпротива независимо дали „съдовете“ ще разливат натресените им „истини“ из нощните заведения или ще ги стоварват под формата на омлет по прозорците на някой инспекторат.

Две противоположни системи

Оттук по-лесно се схваща силно смущаващото, но само привидно противоречие между ученическите бунтове за по-дълга почивка и студентските протести против евентуалната дървена ваканция. Несъответствието съвсем не идва, понеже младежите, приети като студенти, изведнъж са осъзнали ползите от това да бъдат „оформени“ в унисон с нравите на управляващите, а от принципната противоположност на двете системи.

Съвременната университетска система е резултат от идеята на Вилхелм фон Хумболт – често цитиран от Мил – да комбинира в образователен модел обучението и изследването в

един повече творчески процес,

отколкото моделиращ и възпитателен.

Човек не се нуждае от никаква диплома, за да се сети коя от двете системи спешно трябва да се бъде „реформирана“ и оформена за нуждите на едно трайно управление. В този смисъл приоритетът на управляващите в образованието е безспорен.

Има сериозно съвпадение между потъналите в идеологическа забрава принципи на класическия либерализъм на Хумболт и Мил и схващането на Хана Аренд от 70-те – университетът не бил „служба по заетостта“, а трябвало да дава „възможност на младите хора в течение на няколко години да стоят извън всички социални групи и задължения, да бъдат истински свободни“³. Звучи привлекателно, но е безполезно за храбрите царе от страниците на „Форчън“, така че логично отива в кошчето на историята – още повече, че пропуска единствената значима категория на неолибералната глобализация: конкурентноспособността.

Учениците трябва от най-ранна възраст да се борят помежду си, а не срещу потискането на тяхната индивидуалност в полза на доминиращите сили на деня. Университетите трябва да трупат рейтинг, за да се харесат на инвеститорите си – управляващите, бизнеса и студентите, готови да заплатят една все по-значима сума, за място във висшето бюро по труда. Това е механизмът на подмяната на фалиралата хумболтова визия със печелившата система на частните университети, субсидирани от държавата, но недостъпни за мнозинството. Държавните университети също трябва да се държат като частни или да изчезнат – вижте новите такси за следване в Англия, нараснали близо 10 пъти през последните години.

Сънлива глупост

За нуждата от растеж и растящи печалби образованието трябва да се ориентира към икономиката – да произвежда кадри, които да произвеждат продукти, включително добре оформени работници в унисон с доминиращите нрави. То трябва да се пригажда, да се стесни, да се специализира заедно „с прогреса на разделението на труда“, който според Адам Смит ще е от полза за икономиката, но внедрения в него човек „обикновено става толкова глупав и невеж, колкото може да стане едно човешко същество“. Това е състоянието на „сънлива глупост“, което образованието би следвало да преодолява, и в което „по необходимост трябва да изпаднат трудещите се бедняци, т.е. по-голямата част от народа, ако правителството не взема мерки“⁴. За щастие на новите храбри царе Смит е просвещенска личност, която трябва

да се почита в установения смисъл,

а не да се чете.

Така че нека правителството взема мерки само за собствената си дълговечност.

Учениците да не бягат от училище. Студентите „да не подскачат“. Ние сме древен народ и първи европейци (пише го в учебниците) в най-паисиевия смисъл на тези думи и ще продължим стандартизиращото оформяне на нравите до най-сънливата глупост, при която министърът да може да ни „пригоди“ към „ясната политическа воля“, въпреки „бунтовете“, които тя предизвиква навсякъде в Европа (в.Сега, 9 януари 2010).

А ако учениците и студентите на запад успеят да демократизират образованието си, ние пак ще станем най-първи европейци и ще ги последваме.

Цитирани произведения

1.John Stuart Mill, On Liberty, Penguin books, London, 2010, p.155

2.Паисий, История славянобългарска

3.Хана Аренд, Насилие и политика, КХ, София, 2007, с.109

4.Адам Смит, Богатството на народите, Рата, София, 2010, 735-6

Статията е публикувана в списание “Виртуална Култура” и на Priziv.org.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

От просвещенски “отживелици” към икономически потребности

 

Вместо да се насочи към реалните проблеми във висшето образование, реформата ще задоволи частни интереси в сектора, внедрявайки все повече пазарни механизми за регулиране на достъпа.

 

Студенти от СУ събраха последните си жълти стотинки, за да подпомогнат финансовото министерство

Едно от правомощията, които властите сами си делегират е правото да обявяват „обществени“ дискусии, да ги провеждат сами и да си вадят „правилните“ изводи от тях. Така те произвеждат легитимност за политика, за която малцина биха гласували на избори. Такова „обсъждане“ осъществява и просветният министър Игнатов по проблемите на висшето образование. Той представя всички гледни точки в солови медийни изяви и посочва верния път, съобразен с европейските практики, които единствен познава. Приглася му самият премиер, който тръби, че е превърнал образованието в приоритет, някак успявайки да не съобщи, че тази година субсидията за студент е намалена с 10% и е най-ниската в ЕС, а последващите съкращения (20% от публичните разходи), наречени „антикризисни мерки“, връщат университетите с десетина години назад. В медийния фон, облъчващ българите, трябва да добавим и министър Дянков – заявявайки, че трябва да закрием БАН, защото на запад науката е в университетите, той все съумяваше да не ни каже, че лично е намалил парите за научни изследвания в образователните институции с 47,5%, а след последните съкращения парите по това перо в СУ са редуцирани от над 3 милиона до 800 хиляди лева. След всички тези репресии Дянков логично заключи, че българската наука е “длъжник” на икономиката.

Очевидно е, че реформа, придружена с резки финансови съкращения, не предполага някакви обсъждания, а

трябва да се изпълнява като заповед – бързо и без излишно мислене.

Това е и основният мотив, който дебне зад орязването на и без това скромната субсидия – университет, чието функциониране е застрашено, не може да вземе конструктивно участие в реформирането си и ще трябва да изпълнява правителствените разпореждания. Самият законопроект, който „дискутираме“, се пише в пълна секретност и малцина са избраните да го видят. Останалите съдим за него по думите на министъра. Преди месец студентите в Румъния протестираха, защото мнението им не се вземаше предвид по отношение на тамошната реформа, но и у нас едва ли някой се сеща, че университетите са създадени най-вече за обучаващите се в тях и в полза на цялото общество, а не за да отговарят на прищявките на министерството или лобистите зад него. Една от промените, за която Игнатов активно лобира е ново съкращение на бакалавърската степен на 3 години, т.е.

по-малко знания с по-практическа насоченост

с цел бързо ориентиране към пазара на труда.

Такава титла ще се взима без нито един съставен текст по научен проблем след въвеждането на тестова система, каквато вече използвали някой напредничави висши училища – предимно частни.

Системата ще бъде прокарана под „булото“ на прозрачността в оценяването, след като университетите бъдат насърчени да демонстрират практическата полза от автономията си, подчинявайки се на министерските разпореждания. Тестът ще е окончателното скъсване с Хумболтовия университет, построен върху остарялата просвещенска концепция за развитие на креативността и изследователските умения на студента. Според министър Игнатов този модел не е достатъчно „гъвкав“, откъдето лесно можем да разграничим

два вида гъвкавост – тази, която знанието създава в ума

и тази, която министерството изисква в кръста.

Можем и без усилия да очертаем разломната линия между възрожденските идеали за просвета у българина и пазарните реалности или финансовата необходимост, които според властите предрешават всичко вместо него. Университетът на бъдещето е построен върху далеч по-модерната визия за максимално бърза реализация на пазара на труда, в името на която може да бъде пожертвано всичко останало. Губещите хуманитарни специалности, например.

По думите на министъра основното финансиране ще бъде насочено към областите, в които бизнесът се нуждае от кадри. Приоритет трябвало да станат инженерните специалности, с което държавата на практика се отказва да поддържа целостта на изследванията, насочвайки капитал към сферите, в които е потребна работна ръка. Тази политика ще закрие цели науки, които се оказаха без реализция в годините на прехода – физически, химически, биологически дисциплини. Хуманитаристите също са оставени настрана – никоя власт не се нуждае от добре подготвени историци или философи, които да й припомнят предизборните обещания или състоянието на обществото, да не говорим за образовани журналисти. Добре известен факт е, че безпокойството от социалните проблеми идва с познаването на историята. Няма история, няма проблем. Икономиката от своя страна има нужда само от „машини, които да изпълняват точно определени функции“, както се изрази проф.П.Журд за една учудващо подобна реформа на френските консерватори –

не ни трябват „хора, които да виждат малко по-надалеч от болта и гаечен ключ номер 12“.

Университетите ще имат право да създават търговски дружества, да се разпореждат с имоти, да търгуват със знания и научни продукти, да бъдат „предприемчиви“. Според Игнатов това трябвало да бъде комбинирано с повече власт на ректорите, които щели да се посочват, а не да се избират. Иначе ставали „заложници“ на остарелия научен съвет, навярно както Сталин бил „затворник на Политбюро“ и не можел да реализира смелите си идеи (по думите на Труман). Овластени допълнително по този начин след увеличемието на правомощията със Закона за академичния състав, ректорите ще бъдат насърчавани да се разпореждат с имуществото по начин, който да им осигури приходи. Когато правителството абдикира от образователния сектор, държавните висши училища ще започнат търговийка с имоти, за да закърпят положението. И невъоръжено с информация око може да забележи, че министърът ни е бивш ректор на частен университет. Извън банановите републики думите му биха минали за чист лобизъм.

Кулминацията на законопроекта е т.нар. „ваучерна система“. Отначало тя щяла да включва само държавните университети, но с подобряване на икономическата среда ще се разпростре и върху частните. Студентът ще има право да си вземе субсидията по всяко време и да я внесе в друг университет. Това е

прекрасна схема за източване на държавния бюджет –

учащият, който не може да се справи с тежките изисквания в Софийски университет си тегли ваучера и влага парите на данъкоплатците в някое частно школо, където го приемат на драго сърце с елементарен тест, а може да се дипломира и за 2 години. Така отдавна овехтялата просвета е заменена с нещо далеч по-модерно и практично – документ за нея. От друга стана мярката ще принуди и малкото останали добри университети да се грижат повече за бройката на обучаващите се, отколкото за качеството на обучението, смъквайки прага за прием до готовността да се плати една постоянно нарастваща такса.

Очевидно е, че реформата няма за цел да реши належащите проблеми с орязаното финансиране, непосилните такси за безплатното по Конституция образование, ограниченията, които финансовите бариери поставят, обидните заплати на научните работници, символичните стипендии, недостигащите общежития и съответното ниско качество на обучението. Тя не е насочена към хората, които се сблъскват с тези реалности всеки ден – преподаватели и студенти, а обслужва частни лобистки интереси.

„Реформа на думите“ казват на запад за такава подмяна на лексикалния състав, която да съобщи на хората по приемлив начин, че парите им отново ще потекат в нечии дълбок джоб. Подобна промяна трудно би се приела, ако не бяха постоянните убеждения на министъра, че това е „ясната политическа воля“ в Европа и ние трябва да се „нагодим“ към нея.

Демократичният порив на правителството е забележителен –

еврооправданията са в основата на всяка реформа.

Всъщност всички подобни идеи в рамките на Болонската система срещат ентусиазирана студентска съпротива, свързана с окупации на зали, безредици по площадите, блокиране на улици. Това става в развития демократичен свят, когато политическата воля се размине с тази на избирателите. Но нека да разбием министерския информационен монопол по отношение на образованието в Европа.

Средно ЕС отделя 1,2% от БВП за висше образование, а у нас нивото е 0,3%. Според изследванията най-щастливите европейци са датчаните, а те харчат 2,4% от далеч по-големия си бюджет в този сектор. В разгара на кризата точно 20 страни в общността решиха да увеличат публичните разходи за висше образование като повечето от тях имат далеч по-обилно финансирани системи. Защо да не се нагодим към тази Европа? Игнатов не говори за нея, което личи от дискусията в министерски съвет за стратегията „Европа 2020“. Тя изисква всички страни да отделят поне 3% от БВП за наука. Игнатов предлага 0,6%, а правителството се спира на 1,4%, с което

узаконява положението ни на опашката на съюза и в следващото десетилетие.

Очевидно просветният министър не работи за промотираната на запад „Европа на знанието“. Той мечтае за Европа на частните университети, субсидирани от държавата. От нас се изисква мълчаливо да се „нагодим“ към новите реалности с неизбежен характер, както ни се представят от една групировка, която можем да наречем „Нагаждачите“. Другият вариант е най-накрая да започнем да наливаме съдържание в преексплоатираната в хода на прехода дума демокрация.

 

 

 

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от “сталинистките структури” на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че “последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?” /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като “страхотен реформатор” образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.