Знам какво направи миналото лято

Сметката за 2011 г. в Кюстендил не излиза.  Търсят се едни милиони.

Из Кюстендил броди един виц, според който предричаният край на света през 2012 г. не засяга областния център, тъй като в запустелия граничен район всяка промяна идвала с години закъснение. 

Никоя шега не би постигала ефект, ако в нея нямаше известна доза истина, която да я свърже с действителността. Иронията е такава, че два месеца след като 2012 -та година започна в повечето части на света, в Кюстендил местният кмет отчаяно се опитва да прокара в общинския съвет актуализация на миналогодишния бюджет. Времето е така спряло, че 4 месеца след изборите в града все още заседава стария ОС, тъй като изборите бяха касирани заради нарушения. Очаква се кметът да направи 5-ти опит да прокара актуализацията си на следващата сесия, вероятно към края на март, седмица след традиционния празник “Кюстендилска пролет” – поне сезоните идват навреме.

Какво толкова тревожно има в сметките на община Кюстендил, което кара кметът й трескаво да се мъчи да прокара една твърде закъсняла актуализация и да изпада в гневни изблици всеки път, щом ОС откаже да участва в легитимирането на абсурдното положение? За последния провал на гласуването кметът Паунов обвини “формация, зад която стоят криминални елементи” (1) в ОС, която спирала развитието на града. Не знаем какви точно криминални елементи дърпат конците на съвета, защото кметът не ни казва това, но знаем, че той е основно действащо лице в една формация, зад която стои човек, който наскоро беше осъден за укриване на 16 милиона лева данъци от държавата – най-голямото подобно дело за последните две десетилетия.

Същата тази формация беше уличена в дирижирането на корпоративен вот сред работниците в мините в Бобов дол, който Паунов защити публично:

Нормално е хората в едно предприятие да гласуват за този, който им дава хляба. Работниците на г-н Ковачки трябва даже да му целуват ръката.(2)

Трябва ли тогава да ни учудва новият опит да се монтират камери в избирателните секции (3) за пренасрочените за месец май избори, въпреки че ЦИК вече обяви предишните подобни намерения на кмета за нарушаващи изборния закон? Камери щели да наблюдават 70 изборни секции, така че всеки да може да следи в интернет… дали хората, на които е платил или които гласуват корпоративно за него, вървят под строй към тъмната стаичка. Тайната на вота (и правото на негласуване) изглежда вече вълнуват само шепа юристи в ЦИК, но не и “гражданското общество” в един провинциален град.

Но да се върнем към по-належащия проблем с актуализацията на миналогодишния бюджет. Стана ясно, че нейната спешност се налага, тъй като кметът си е позволил да използва милиони (4)  от облигационния заем, който сам изтегли от името на общината, за да покрива текущи разходи. 2,000,000 лева (вероятно дори повече) отишли да покрият дупки в бюджета за заплати и за обслужване на по-стари задължения. Да си припомним, че Паунов изтегли този заем незаконно, погазвайки резултатите от референдума, който сам проведе (5). Идеята му беше отхвърлена, заради ниската избирателна активност, но липсата на необходимата подкрепа за такъв огромен за кюстендилската община заем не спря градоначалника.

Макар и изтеглен незаконно от името на всички граждани на общината, заемът беше предназначен за строителството на амбициозен здравен център, а не за заплати или покриването на стари задължения. Но какво ще стане, когато се окаже, че в бюджета има огромен дефицит, а парите за здравния център не стигат, тъй като милиони от тях са отишли за други цели? Тогава ще трябва нов заем и ето ни на пързалката на вечната задлъжнялост. Това вече косвено бе съобщено от Паунов:

Ако си мислите, че 6, 5 млн. евро ще бъдат достатъчни не е така…  сумата може да стигне и 20 млн.лв. (6)

Да обобщим: заем от 13 милиона за здравен център, изтеглен без подкрепата на населението, цената на рекламирания комплекс вече скача на 20 милиона, а 2 милиона от парите за него са похарчени за съвсем други неща. Какво да се прави?

Вместо 70 камери в избирателните секции, да сложим една в кабинета на кмета Паунов. После да чакаме да дойдат отговорните институции и да сложат белезниците на когото трябва.

Бележки:

1. Петър Паунов:  ”Криминални елементи и икономически интереси пречат на Кюстендил”, Dariknews, 17 февруари 2012г., [url= http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=856724]

2. Божидар Божков, Дупница и Кюстендил: Всички за брат Галев!, в.Сега, 1 юли 2009, [url=http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3774&sectionid=5&id=0001201]

3. Кметът на Кюстендил слага камери в над 70 изборни секции, Dariknews, 20 февруари 2012г., [url= http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=857798]

4. Община Кюстендил харчи от облигационния заем и посреща постоянно ревизори, Dariknews, 20 февруари 2012г., [url= http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=857840]

5. “Кюстендил избира! (кметът решава)”, Пролет над печата, 24 март 2011г., [url=https://bgprolet.wordpress.com/2011/03/24/%E2%80%9E%D0%BA%D1%8E%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BB-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0%E2%80%9C%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B0%D0%B2%D0%B0/]

6. вж. бел. 4

Още по темата:

„Кюстендил избира!“(кметът решава)

Изборите в Кюстендил II: парите в политиката, скрити зад расистки предразсъдъци

„Кюстендил избира!“(кметът решава)

В дните преди обявената дата за референдум община Кюстендил се зае да прогласи сред населението идеята на кмета чрез поредица от срещи (главно по селата) и малка брошура в голям тираж и заглавие “Кюстендил избира!”. В нея пише още по-малко за предстоящото допитване, но пък можете да прочетете големи подробности за бъдещата работа на медико-балнеоложкия център, за чието съществуване трябва да се гласува.

Накратко, става дума за рекламна листовка, която пропагандира гласуване според желанието на кмета. Няма да се спираме подробно на факта, че парите от общинския бюджет, който всички граждани пълнят, са използвани, за да се лобира за мнението на властта, тъй като за кюстендилския кмет е нормално да поставя личността си пред служебните си задължения, както пролича от самоуправството му, донесло осъдителна присъда за общината и солидна глоба, равна на сумата, която ще похарчи и за провеждането на референдума (случаят беше оповестен в „Частен случай“ http://bnt.bg/bg/productions/89/edition/13151/chasten_sluchaj_22_mart_2011). Кметът Паунов обеща да заплати глобата от собствения си джоб, макар от началото на мандата да твърди, че дава цялата си заплата за благотворителност. Очевидно кметът не получава заплата от общината и затова няма защо да работи за нея.

Това може да ни насочи в отговора на въпроса защо общината трябва да тегли заем от 7,5 млн.евро, т.е. 14,67 млн.лв.(по курс на еврото от 24.03.11), докато обществената поръчка, обявена за изграждане на проекта дава прогнозна стойност от 11,09 млн.лв.(в Държавен вестник от 18.05.10г.).

Разлика от над 3,5 млн. не може да бъде обяснена

с инфлацията, а и никой не се е опитвал да я обясни. Друг въпрос без отговор е защо се провежда допитване до населението близо година, след като е обявена обществената поръчка и правилната фирма вече е спечелила?

Общинската администрация частично намеква един възможен отговор: “Като привърженик на пряката демокрация, кметът смята, че това е начинът хората да определят бъдещето на себе си и на децата си”, препредаден на обществеността от Дарик радио (http://www.dariknews.bg/view_article.php?article_id=659962 ). Кметът Паунов, който се прочу с гневните си изблици срещу всяка проява на несъгласие в „неговия“ общински съвет, сега вече е невъздържан привърженик на пряката демокрация. Това твърдение е

твърде противоречиво, но

не е лишено от пропагандна стойност –

веднъж си повишаваш рейтинга като управляваш с твърда ръка и мачкаш блудните съветници, а после пак го повишаваш като се представиш за защитник на народната воля. Надяваш се, че хората са забравили, че до вчера дори представителната демокрация те е вбесявала в опитите ти да установиш „дупнишкия модел“ на управление и днес си демократ номер едно на общината. С думите: „аз не знам какъв пост са му предложили на Атанас Кирилов, но очевидно лъска обувки за някое стратегическо място“, кметът заклейми отмятането на ГЕРБ-ерския съветник от проекта, който по-рано подкрепяше. Не знаем дали Атанас Кирилов „лъска обувки“, но знаем, че кампанията на Паунов от 2007-ма беше най-скъпата, която Кюстендил е виждал, подкрепена с внушителни поп-фолк концерти и със солидно бизнес лоби, което все някога

трябва да възвърне инвестицията си.

Скоро след изборната победа, кметът заряза чалгата и мина на класически юго-рок, което беше метаморфоза толкова рязка, че наподобява внезапната му любов към демокрацията, която обаче не се разпростира дотам, че да бъде подложена на референдум и идеята да се застрои Конявската планина – част от НАТУРА 2000 – с ветрогенератори, защото там подкрепата от страна на Паунов е безрезервна, абсолютно безразлична към екологичните последствия.

Все пак приемаме, че общинската администрация е била коректна, когато е обявила, че кметът ни е „привърженик на пряката демокрация“. В такъв случай той вероятно познава издаваните книжки по въпроса от сдружение „Болкан Асист“(посветило се на „подкрепата на гражданската активност“), например техния „Азбучник на основните понятия и термини“. В България не са издавани много книги, посветени на еретически идеи като по-широка демократична основа на участие, но във всяка от тях може да се научи, че когато управляващите “решават кога и по каква тема да бъде поискано мнението на хората“, това се нарича плебисцит, а не референдум. Думата нарочно е сгрешена, тъй като „плебисцитите са

властови инструмент, който се използва от управляващите

с цел да придадат легитимност на предварително взети решения“, докато „референдумите“ будят топли чувства и широко одобрение – това е една мила дума, но тя не се отнася до нашия случай.

Въпреки сериозната общинска агитация, може да се предположи, че твърде малко хора биха си направили труда да излязат да гласуват за един твърде мъгляв проект, а още по-малко биха отишли да гласуват против светлото бъдеще, което им се рекламира вече цяла година. За да е легитимен „референдума“, броя на участвалите трябва да бъде над 50% от броя на гласувалите на последните местни избори за общински съветници. Шансът да бъде достигната такава активност е нищожен, но Паунов има готово решение: „И трима души да гласуват, ще се съобразя с мнозинството“, обяви той пред Дарик радио (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=664510 ). Разбира се, двама-трима души не са никакво мнозинство, но пък и кметското допитване не е никакъв референдум. Така че в неделя ще наблюдаваме

процедура по придаване на

„легитимност на предварително взети решения“,

за което ще бъде употребено населението на града, включително незаинтересованите. Наречете го „пряка демокрация“, ако държите, но това си остава само реторически похват, който може да струва 15 млн.лв, на кюстендилци за

обречения на успех проект,

който обаче никой не иска да финансира.

Най-важно да се подчертае е, че привърженици на пряката демокрация се появяват в изборни години, когато чрез нейните механизми се посочва кмет. Докато не започнем да се отнасяме критично към подобни явления, ще продължават да спускат решенията за бъдещето ни отгоре.

Предизборен референдум в Кюстендил решава за грандомански проект

Предстои епична битка за това по какъв точно начин нищо да не се промени в управлението на града и през следващите четири години.

 

Стремежът на управляващите да се съобразяват с волята на народа удивително нараства в предизборни периоди. Изключение не прави и кюстендилският кмет Петър Паунов, който тези дни лансира идеята си за референдум. Разбира се, когато този инструмент на пряката демокрация се използва за инициативи, спуснати „отгоре“ обикновено става дума за

 

отчаян опит да се легитимира

някакво твърде спорно, но вече взето решение.

 

Случаят не прави изключение.

Кметът на града – неуспял кандидат за председател на СДС и по-късно шеф на предизбония щаб на партията на Христо Ковачки за парламентарните избори – се готви да попита кюстендилци дали искат да се строи общински медико-балнеоложки комплекс, който да е „най-добрата клиника в Европа за лечение, рехабилитация и диагностика“, където „най-добрите специалисти в Европа са готови да работят“ и „ще превърне Кюстендил в балнеоложки център, център на Балканите“. Взет сам по себе си въпросът би получил твърде малко отрицателни отговори. Та кой е против да се построи нещо ново и полезно? Кой е против да се откриват работни места? Естествено, тези въпроси нямат никакъв смисъл, тъй като

 

никой не гласува срещу светлото бъдеще.

 

Скрит обаче остава подтекстът, за който не бива да мислим.

Проектът ще се финансира от общината чрез заем на стойност около 15 млн.лв. при положение, че нейният бюджет за 2011 е 26,6 милиона. В настоящата криза това изглежда меко казано необмислено хрумване. Странно е и обстоятелството, че основната сграда ще бъде в идеалния център, на метри от централния площад. Дали пък след някоя година няма „да се наложи“ на някой предприемач да купува на безценица безценния имот, за да спасява общината от фалит?

Заемът ще бъде поет в период, за който финансовият министър посъветва общините да не се вкарват в дългосрочни задължения, които може да не им понесат, и дори лично се зае да осуети подобни намерения на община Пловдив. Дянков най-добре знае колко още се готви да ореже бюджетите на местните самоуправления. Когато го направи през август с актуализацията на бюджет 2010, кметът Паунов прояви разбиране, каквото очевидно очакваше и от ГЕРБ за местните избори по отношение на кандидатурата му за втори мандат.

Няколко месеца по-късно, когато се убеди, че няма да получи подкрепата на партията, кметът разкри крупни злоупотреби на областния управител Любомир Анчев (от ГЕРБ). Оказа се, че набързо сформирано дружество, начело с общински съветник от ГЕРБ прави дългосрочни „спешни“ ремонти след разрушенията от наводнението през есента на 2009г. По случайност там работи и синът на областния. Същевременно, никакви мерки не бяха взети за отсраняване на причините за разрушенията от водната стихия – преди всичко

 

ограничаване на поголовната сеч в Осоговска планина –

 

но това е защото такива катастрофи са по същество изключително полезни. Те са повод за движение на „спешни“ пари към правилни фирми.

Отговорът на Анчев от своя страна беше най-забележителното признание, правено някога в Кюстендил: Паунов разкрил злоупотребите и политическите назначения на управляващата партия, защото вече се намирали в предизборна кампания. Това е напълно вярно – по принцип не се говори за тези неща. Двамата се сблъскаха на миналите местни избори, който бяха спечелени с мотото за „нов модел“ на управление на града.

Моделът на Паунов се оказа базиран на идеята, че общинският съвет съществува само, за да потвърди максимално консенсусно правилността на взетото от кмета решение. Един-двама дисиденти не са проблем и лесно се маргинализират. Например съпротивата срещу безрезервно подкрепяния от кмета проект на немска фирма за строеж на мащабен ветропарк в Конявската планина. Освен че ще е с трагични последици на опазваната по директивата за местообитанията на птиците защитена зона от НАТУРА 2000, този проект (заедно с Калиакра) навярно ще вкара цялата държава в наказателна процедура, каквито заплахи се чуха откъм Европейската комисия, след като въпросът опря до ЕП.

С така устроения местен парламент моделът на „червения“ Кюстедил и този на “синята“ Дупница изглеждат еднакви. Случайно или не в основата на първия седи подкрепящата „дупнишкия модел“, свръхактивен депутат и лидер на областната структура на БСП Мая Манолова, под чието ръководство партията не успява да добие опозиционен облик.

Тя се окичи и със съмнения, че през 2007-ма е работила тайно за успеха на нейния бивш съдружник в адвокатска колегия Петър Паунов в ущърб на собствената й партия, като това доведе до разцепление и скандали в структурата. Тогавашният местен лидер Иво Атанасов подаде оставката си, обвинявайки Манолова за двойната игра. Няма никакви сигнали, че „тайната“ подкрепа за настоящия кмет ще бъде оттеглена – точно обратното.

Скорошното откритие на Манолова, че партията „няма ресурс“ за самостоятелни кандидатури – друго удивително признание, след което обикновено се очаква оставка – и ще търси „широка обществена подкрепа“ навежда на мисълта, че БСП може да застане и зад някой „независим“. Известна азбучна истина е, че няма по-хубаво от свой човек в политиката, който минава за независим и не те обвързва с отговорности, а и електoратът е разочарован от партиите и техния консенсусен „нов модел“.

Това са изходните позиции на основните играчи наесен, които вече разгръщат своите сили за предстоящата епична битка за това по какъв точно начин нищо да не се промени в управлението на града и през следващите четири години. Референдумът и разкритията за злоупотреби от своя страна трябва да останат само елемент от предизборната борба, като

 

истинската политика се вкопае дълбоко в

задкулисието и се държи далеч от полезрението на хората,

 

внимателно залъгвани с мащабни проекти, представяни за панацея, но редовно потъващи в забрава заедно с обещанията. Такива бяха случаите с градския плаж, многофункционалния хотел до стадиона, уж дадени на сериозни инвеститори, както и периодичо пристигащите височайши делегации от Испания, Финландия или Япония и т.н.

За поредния грандомански спасителен за града проект дори ще ни попитат в референдум, което едва ли ще го направи по-успешен. Често чуваме от нашите политици, че хората „не са дорасли“ за идеала на пряката демокрация, но току виж се оказало, че те самите могат да я употребяват само за собствени цели. Навярно, защото техният идеал често се изчерпва с „дупнишкия модел“.

Статията е публикувана във вестник Сега.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Демокрация в услуга на властта

Ето че сме изправени пред поредното доказателство за разрастващата се свобода в нашата скъпа родина и все повече засилващата се роля на обикновения гражданин на републиката, който е толкова близо и толкова деен във вземането на важни решения относно бъдещето на страната си, че вече очаква пристигането на дългобленуваната демокрация по-скоро от обещаните от Бойко Борисов 30 години.

След референдума от 1946г., насочен срещу монархията и този от 1971г. за нова Конституция,  сега сме изправени пред ново решение, което да затвърди възхода на демокрацията и да очертае светлото й бъдеще – дали да има новини на турски език в национален ефир или не. Да отбележим мимоходом, че пропуснахме възможността да проведем национално допитване по няколко въпроса, които се видяха маловажни за нашите управници – въвеждането на пазарна икономика, влизането във военен съюз като НАТО, сключването на наднационален съюз като ЕС, ратификацията на Лисабонския договор, затварянето на АЕЦ Козлодуй и т.н.

Важността на въпросните новини на турски език трябва да се подчерае – според вдъхновителя на подобен референдум Волен Сидеров, те били сериозен разход за държавата. Това изглежда не важи за провеждането на всенародно допитване, което струва колкото бюджета на БНТ за половин година. Почти десет-минутните новини заемат около 0,8% от националния ефир, извън праймтайма.

Тази проста равносметка бързо ни поставя в онези треторазредни американски филми със скучен сюжет от типа: главният герой получава 20 милиона лева, за да ги похарчи за 10 минути… Какъв евтин, но драматичен филм, който може да донесе много печалби, защото всички са вкарани в него като статисти.

Но да не ставаме твърде критични и да се радваме на това, което имаме. Все пак в пристъп на практичност е добре да предложим за допитването самия източник на новините на небългарски, които толкова дразнят националистите. Правилният въпрос към народа би бил за отмяната на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, с което България би станала първата държава в Европа, която отхвърля този договор (ратификация от 38-то Народно събрание със закон, приет на 18.02.1999г.). Текстът му е достъпен на сайта на Българския хелзинкски комитет и сигурно би подразнил всеки любител на сидеровия национализъм, заради текстовете, които са пълни с толкова права, че надхвърлят класическия либерализъм и граничат с анархизма.

Ето какво гласи раздел II, член 8, ал.1:

Страните осигуряват, в рамките на своите правни системи, лицата, принадлежащи към национално малцинство, да не бъдат дискриминирани по отношение на достъпа до средствата за масово осведомяване.

След това скромно предложение да се впуснем към същината на самия въпрос за провеждането на всенародно допитване. Логично, ще проследим най-добрите практики на пряка демокрация, каквито, без съмнение, ползват в Швейцария. Така, в издадения с подкрепата на Кантон Берн, Кодекс на добрите практити за референдуми, четем в графата “Специфични правила”, че “текстовете, подложени на референдум…не трябва да противоречат на международното право,…задължителните принципи на Съвета на Европа”, т.е. “демокрация, човешки права и върховенство на закона“. За да разберем тези термини и понятия, които се използват за какво ли не и напълно са изгубили смисъла си в публичното пространство, най-добре е да се обънем към съответния “азбучник” за “Пряка демокрация и гражданско участие”.

Според съставителите от “Болкан Асист”, демокрацията е “политическа система, в която решенията се взимат в обществен интерес”. Този интерес се определя от “предпочитанията на мнозинството”, но то е длъжно да зачита “правата, свободите и интересите на личността и малцинството“. От тази дефиниция излиза, че властите се готвят да подложат на референдум самата демокрация, освен ако не предположим, че ползват друга дефиниция.

В Азбучникът се различават референдумите, инициирани пряко от народно движение и допитването до гражданите, спуснато “отгоре”, което е наречено плебисцит и представлява “консултиране на управляващите с гражданите“. В този случай, не народа, а “управляващите решават кога и на каква тема да бъде поискано мнението на хората”. “В действителност – уточняват съставителите на азбучника – плебисцитите са властови инструмент, който се използва от управляващите с цел да придадат легитимност на предварително взети решения”. Колко удобна би била за властта една такава “пряка демокрация”.

При така приведените дефиниции е уместно да изоставим реториката за изключително демократичните пориви на властта и да си зададем един въпрос – защо държавата ще похарчи близо 20млн. от парите ни, за да утвърди едно решение, взето от националистите в правителството и против демокрацията? Стабилният контрол е скъпо нещо и при това изтъркан макиавелизъм за нашето време. Да видим само един прост пример. След изобретяването на “спора за името”, който блокира прогреса на съседна Македония в международните институции, страната изпадна в дълбока политическа криза и във вътрешен, и във външен план. В такава тежка ситуация се намеси премиерът Н.Груевски, който опита да отклони вниманието на народа си от проблемите, забранявайки му да вари айвар на открито, заради босненски виц за пушеците и слагайки глоба от 50 евро за уриниране на публично място. Какъв скандал! Медиите се занимаваха два месеца с него, а Македония досега не е станала по-чиста.

Днес България се намира в опасна и разрастваща се социална и икономическа криза, а правителствените мерки пряко засягат най-уязвимите слоеве от обществото и трудещите се. Ограничени са най-важните елементи за развитие на едно общество – здравеопазване, образование и наука. В застой са и без това ниските доходи, намалени са субсидии и социални помощи. Закриват се училища, а притинатите университети увеличават таксите и намаляват символичните стипендии.

Във времето, когато е по-логично да се надига социално недоволство и протести, ще позволим ли да ни хвърлят пясък в очите?

Денят на интензивното ходене

Поредна инициатива в защита на дивата природа на Земенския пролом организира общинският съветник Севделин Атанасов. По случай Деня на интензивното ходене природолюбители от Кюстендил и София преминаха по маршрута от Скакавица до Земен.

Припомням, че съществува заявено инвестиционно намерение за построяване на язовир и мини-ВЕЦ в основата на един от най-зрелищните български водопади Полска Скакавица, а в областния център върви подписка срещу строителството на каквото и да е, противоречащо на рамките на НАТУРА 2000, част от която е Земенското дефиле.

Маршрутът премина през местността Грънчар, където бившият заместник-министър на екологията и околната среда Асен Гагаузов е подписал разрешение за проучване за добив на полезни изкопаеми, което проправя път за отварянето на втора кариера в историческия пролом.

Друго инвестиционно намерение засяга западните склонове на Конявската планина и района на връх Виден. За немските вложители във ветропарк (120 метрови колони с 60 метрови перки) активно лобира кметът на общината Петър Паунов. Един от ключовите моменти в кампанията му, подрепена от всички консервативни партии, беше приоритета на туристическото развитие в областния център.

Очевидно, това е била само обичайната реторика, която трябва да съпътства дори най-лъскавия поп-фолк концерт, спонсориран от Лидер. Още в първите няколко месеца кметът се прочу с намеренията си да стори супермаркет Билла на площад “1-ви май”, да покрие реката, за да открие терени за строителство в центъра и да застрои атракционната “Циркова площадка”.

Изграждането на такъв ветропарк в Конявската планина ще прекъсне развитието на парапланеризма в района, който е един от трите най-подходящи за този вид спорт в България.

Близки до кмета Паунов местни медии представят всяко негово действие по оруелов образец, но въпросът, на който трябва да си отговорят местните хора и да го поставят категорично пред общинските власти е много прост: дали защитените природни терирории в общината трябва да се развиват и застрояват индустриално или да се акцентира върху туризма?

Рила под обсада

Пътят към Езерата е вече означен

Помните ли онова драматично интервю от първите месеци след 10-ти ноември, когато т.нар. Цар заявява по повод на метериалните си претенции към България: “Не! От мене това няма да се вид и никога независимо при какви обстоятелства, обстановки, становища и положения, категорично не!”. Само няколко години по-късно още при правителството на Иван Костов реституцията на “царските” имоти започва. След още две години г-н Сакскобургготски създава неолиберална партия, която да подрепи развитието на българския бизнес елит и да му произведе условия да си върне всички имоти, които властта му до референдума през ’46г. позволила да узурпира. И докато интересите на “негово величество” се ограничават едва до района на Чамкория (както той помни Боровец) и Мусала, то за неговите министри това не беше достатъчно и те се разпростряха до печално известните “курорти” Банско и Южно Черноморие. Благодарение на контрола върху екоминистерството от неолибералите в последните 8 години се стигна до безпрецедентни нарушения на стоящите над закона “благочестиви” инвеститори (култът към тях е почти религиозен), които получиха солиден политически чадър. Въпреки тоталното противопоставяне на огромната част от населението срещу презастрояването и антропогенната намеса в защитени територии, властимащите си позволиха да продължат “до дупка” (съвсем буквално) започнатото и игнорираха всички апели, предупреждения и сигнали като доведоха гражданските сдружения до отчаяние. Можем да очакваме тази политика в по-завоалирани форми да продължи и при новото правителство.

Лъжата на бившия премиер Сакскобургготски не е единствената, която сме чували за Рила. Съвсем наскоро заработи обявения за незаконен от еколозите лифт от хижа Пионерска до Рилски езера. Само няколко месеца преди да бъде построен чухме от кмета на Сапарева баня, че всичко, което ще направят е рехабилитация на пътя до Паничище и за други съоръжения дума не може да става. Едва когато дойде време хеликоптерите да понесат тоновете стомана в Националния парк и да ги стоварят във “Внимание! Зона с ограничено антропогенно влияние” вече не можеше да се отрича за безобразието.

Естесвено, побързаха отново да ни хвърлят пясък очите – донесен специално от островите, където се регистрират инвеститорските фирми – офшорки. Лифтът само помагал чудесата на езерата да станат по-достъпни за повече хора. Нямало да има повече строежи. Обяснено ни бе, че това е едва ли не благородна инициатива, която цели само подобряването на условията в планината. Това богуугодно дело доведе дори дупнишкия църковен наместник да освети съоръжението – малко след като беше отслужил света литургия в подкрепа за братя Галеви и против техния арест.

Много интересно как при сегашната база на двете хижи край езерата (около 220 легла) те ще поберат потока от 700 души на час (!!!), какъвто е капацитетът на въпросния лифт? Щяло да се строи само около Паничище – та там си е застроено още преди десетилетия (4000 места). За целите на застрояването се отложи в неизвестното бъдеще приемането на зоната “Рила-буфер” в НАТУРА 2000, което беше единодушно определно от еколозите като престъпление спрямо българската природа.

В границите на Националния парк ни увериха, че няма да се строи. Нищо… освен лифта. Подиграват ни се, разбира се – туристическия поток в защитената местност се регулира строго от дирекцията на парка, за да не се допусне изменение в околната среда. За да прекарат две седмици в колибата си под Молитвения връх, 20 дъновисти всяка година получават специално разрешително и цял ферман с препоръки какво да правят и какво не. Това е пренебрегнато с едно леко политическо решение от някакъв неизвестен софийски офис с незнайна икономическа мотивация. 700 души на час и точка. 80% от ски пистите ще са в рамките на парка. Нищо, казват ни, те ще са по билните зони и няма да се налага просичане на горски масиви. И нито дума за растенията и животните, които все пак живеят и преминават в тези части, и нито дума за влековете и огромните машини, които са нужни за обработката на пистите. В Национален парк “Рила” е забранено ползването на моторни машини.

Днес (23.07) пък разбираме от сайта на “Дарик”, че общинския съвет в Сапарева баня ще вземе решение “да бъдат изградени места за паркиране в района на начална станция на пътническата въжена линия”. Заради увеличения туристически поток общината щяла да прави – забележете! – платен паркинг в необявената още защитена зона. Колко благородно от тяхна страна да обявят само 7 лева за денонощие за автомобил и 30 лева за автобуси с над 22 места (някога 32 лева е стувала обиколка на България с разнообразен обществен транспорт). Стоителството на паркинг в Рила е само показател доколко положението там е изпуснато.

Но да ни го представят за бляскав успех и триумф на туристическото движение е не просто досадна пропаганда, а истинска наглост. Подобно мислене може да се котира само в замъглените от евентуалните финансови облаги мозъци на жителите на околните общини, които разбира се са предварително и преднамерено докарани до състояние на крайна бедност. Да продадат имотите си за тях е като сбъдната мечта.

Друга новина от същия сайт показва как езерата станали достъпни за хора с увреждания. Но за всеки човек, който се е качвал на лифт (аз съм го правил само веднъж, предпочитам дългите пътеки) е ясно, че да яхнеш седалката дори с чужда помощ е нещо, което изисква поне минимална пъргавина. За слизането се отнася същото. Още повече, че слизането на х.Рилски езера съвсем не значи че самите езера са станали по-достъпни. Как продължава пътуването на един инвалид нагоре? Продължава по същия начин, по който се правеше преди построяването на лифта, но от хижа Пионерска – на коне. Представата за достъпност е поредната широко пропагандирана илюзия – ако не приемем за “хора с увреждания” мързеливите или готовите да платят за лифт, или тези които са отишли на планина, но – бързат! – да я напуснат (не целя да обиждам никого).

И така, можем да очакваме, че ще продължаваме да бъдем лъгани и заблуждавани за ставащото не просто в Рила, а в цялата ни държава в процеса на отвоюване на териотории от бизнеса, за сметка на защитената природа. Тъй като народът е отстранен от тези събития, а решенията се вземат на високо политическо ниво, логично е да очакваме промяна именно в този кръг. А дотогава…

Борбата за българската природа продължава!

Да благодарим на неблагодарните ирландци

Един призрак броди из Европа. Не става въпрос за този на Маркс, а по-скоро за Шекспировия, но не датски, а този път ирландски призрак.  Забранено му е да говори от “по-висшите сили” и той се скита, обикаля навсякъде, безмълвен търси хората и се опитва да им каже нещо, да им внуши някаква идея. Той явно знае доста неща, според някои – всичко. Естествено, става дума за призрака на Референдума.

Поради невъзможността му да говори, той в унисон със своята природа се е посветил на делото да плаши разни, иначе много напредничави, европейски политици. Например онези, които оформиха Лисабонския договор и веднага се заеха да го рекламират, да насърчават страните в ЕС да го ратифицират възможно най-бързо и в никакъв случай, ама в никакъв!, да не го подлагат на плебисцит. Това би било, разбира се, голяма грешка и би спънало демократичните реформи в съюза.

Грешката стана реалност и призракът доби плътност в европейския Остров на свободата Ирландия. Единствения проведен референдум в Европа относно спорния договор беше приет с всеобщо неодобрение и “съжаление” от повечето лидери на страните членуващи в съюза. Ирландският народ позволил си тази безпрецедентна наглост изпадна бързо в немилост, появиха се идеи за преодоляване на поредната досадна “криза” – пренебрегване на допитването, игнориране на думата на хората – некомпетентни и неосведомени, продължаване на процеса на ратификация и дори предложения за постигането на така жадуваната по-демократична Европа, но този път без неблагодарните ирландци. Без съмнение, в онези тежки дни за “правата, ценностите и свободата” в ЕС, чухме доста неща, достойни за Министерството на Истината на Оруел и то от редица видни политици. Стана ясно, че онези, които организират реферeндуми изобщо не разбират от демокрация, т.е. власт на народа, а са само обикновени популисти, които злоупотребяват с емоциите на безличната тълпа.

Изказването на доволния от развоя евроскептик Вацлав Клаус, че този референдум “слага край” на Лисабонския договор, беше посрещнато “на нож” от предстоящото френско председателство и президента Саркози, който настоя реформите да продължат все едно нищо не е станало. Разочарованието му беше предизвикано отново когато полският президент Лев Качински отказа да подпише вече ратифицирания от Парламента договор с оправданието, че в създалата се ситуация от това няма нужда. Подобни задръжки обявиха редица други европейски страни. Последваха дълги месеци на натиск и планове как да се пренебрегне създалата се криза. Отделните правителства бяха внимателно съветвани да избягват плебисцит, за да не ставаме свидетели на нови “грешни” гласувания.

Същевременно стана ясно, че на Ирландия може да бъде предоставен нов шанс да гласува – този път “правилно”. Под широк международен натиск, тамошният Парламент състави комисия, която да проучи възможността за провеждане на нов референдум. На островната страна беше предложено да запази комисаря си и традиционния си военен неутралитет, т.е. тя единствено спечели от проведеното допитване, което беше иначе старателно заклеймено дори от повечето нейни политици. Всичко, което остава да направи сега е да проведе ново гласуване, което да не допуска “инцидента” – по думите на Саркози – от първото.

От тази история могат да се извлекат редица поуки и поне един много важен въпрос. Защо политиците в известната по света като най-демократична структура, т.е. ЕС, така много се боят от опитващият се да проговори призрак? Защо ключовите промени трябва да стават на високите етажи, без всякакво одобрение от обикновените хора, а референдумът да се използва само за заплахи, като че няма по-страшно от това някой да си каже мнението.

Така заплашваха редица страни по въпросите за конституционните промени, но и за други неща – Словения плаши с референдум Хърватия, Франция се заканва по същия начин на Турция, а преди време го правеше и за присъединяването на България и Румъния. Всъщност, този “проблем” вече получи идентично развитие и у нас.

Съвсем наскоро президента Г.Първанов привика на помощ подобни заплахи, заради несъобразяването на правителството с неговото мнение. Тогава идеята за референдум срещна неодобрението на премиера С.Станишев, който обоснова негативната си позиция с опасността от популистки игри. Неговата загриженост би била основателна, ако свиквахме допитване срещу минаретата подобно на идеала за демокрация Швейцария, но не и когато става въпрос за изборното законодателство.

Законът за референдумите, гласуван наскоро в НС, също породи забележителни дискусии. Челно място трябва да отдадем на речите на Лютви Местан от ДПС. Той определи закона като “едно ляво политическо изкушение”, на което, предполага се, не трябва да се поддаваме. Плебисцитът не бил “априори демократичен инструмент”, защото можел да постига недемократични резултати. Кой определя демократичността, не е толкова важно, важно е, че това определено не е народът(от гр. – демос). Според г-н Местан “под формата на пряка демокрация” можем “да застрашим устоите на самата демокрация”. Народът не може да взима важни решения, заради “емоционалния градус в обществото”, за който разбираме, че обикновено противостои на “стратегическите цели”, писани от малцина, без съмнение, изтъкнати специалисти, които обаче изпитват панически страх от изразяваното по какъвто и да е начин мнение на тълпата, която не ги разбира, поради ограничеността си. От думите на депутата разбираме още, че законът заменя представителната демокрация със “стихийни форми”, които “отричат развитието на човечеството”! За да е пълен скандалът, депутатът от БНД Борислав Ралчев пита “Кой е този орган, който се поставя над парламента?”, а в отговор социалиста Янаки Стоилов стоически му припомня чл.1, ал.2 от Конститицията.

Изглежда въпросът за пряката демокрация е много болезнен на някой “представители”, които вместо “пред”, биха предпочели да стоят “над”, онези които са ги избрали. Друг знаков пример от родната действителност по въпроса за важността на мнението на гражданите е изказването на един от “знаковите политици на прехода” и вече бивш кандидат за генерален секретар на НАТО – Соломон Паси. От него научаваме, че мястото където хиляди българи публикуват позициите си – блоговете, не са нищо друго, ами “простотии” със съмнителна естетика. Последвалите съвети към RE:TV ни връщат, ако не чак до Оруел, то със сигурност преди ’89 година и то в най-неприятните аспекти на онова време. Също толкова интересни неща чуха представителите в Европейския Парламент от българския евродепутат Филиз Хюсменова (ДПС). Според нея, речникът в интернет “не допринася за детското социално, духовно и морално благосъстояние”, но по-лошото е, че се създава “благодатна почва за прекрачване на нормите и за липса на ограничения в изказа”. Без съмнение, европейските ценности, които споменахме по-нагоре, са се обогатили след това изказване.

В най-общи черти, това са проблемите, които ме доведоха до идеята, че спешно се нуждая от блог, на който да изразявам позициите си, колкото и да са недемократични по смисъла на господата Саркози и Местан.

И понеже това си е моят блог, първото нещо, което искам да направя в него е да благодаря на неблагодарните ирландци.