Ноам Чомски: общественото образование под масивна корпоративна офанзива – какво следва?

Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния университет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. През следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е “конфидденциален меморандум,” предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на “системата на свободно предприемачество”,  атакувана от “университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици”, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното “постоянно наблюдение”, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. “Главните архитекти” (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува “търговците и манифактуристите” за налагането на меркантилиската система, основана на “монопола на колониалната търговия”, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. “Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват”, а за да се осигури този монопол на производителите “върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя”. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

Идеология versus действителност: един пример

  Задачата на идеологията е чрез изградена стройна система от идеи и представи за същността на света да го измени или по-точно да контролира изменението в рамките на даден интерес – този на идеолозите (т.е. капиталът зад тях) и по необходимост да е в ущърб на всички останали. Да речем, че свещеник обяснява на крепостните селяни, че земетресението не е земетресение, а наказание свише спрямо тях, заради неподчинението пред феодала им. За това той би могъл да приложи неоспорими доказателства: ето феодалният замък седи непокътнат, а колибите на крепостните са сринати, а скромното им имущество изгаря в пожарите, докато те се грижат за господарите си. Това е също така белег и доказателство за вродената греховност на бедните и слабите, откъдето идва и естествената им мизерия.

Как едно рационално същество може да повярва в подобни глупости? Нужна е идеология – първо да се обяви настоящото положение на нещата за вечна и неизменна същност, началото и края на историята, на нейния естествен ход, от който няма път за бягство. Второ, трябва да е пълно с агенти – много повече от тези на Държавна сигурност, – които по възможност наистина да си вярват дотам, че да манипулират това, което непосредствено става пред очите на хората.

Някак си губещото мнозинство никога не е склонно да свикне с естественото си нещастие и затова то никога не бива да знае какво действително се случва, защото ще поиска да промени нещата в своя полза, а това е такава демокрация, каквато никой привилегирован не би допуснал без съпротива. Но понеже настоящата демократична форма изисква поне някаква избирателна активност, да речем поне 1/3 да гласуват, а от тях половината да подрепят дадена политика, е от първостепенно значение колкото се може повече хора да се убедят, че определена идеологическа мярка е в техен интерес, ще е тяхна полза – наистина в едно винаги абстрактно бъдеще – и изобщо е правилният, научен, естествен, неизбежен и т.н. ход на нещата. Накратко, трябва да се произвежда съгласие, което иначе не би съществувало, и това е една от най-големите съвременни индустрии, включваща всички форми на доминиращата култура, но най-вече ежедневната й изява: медиите.

Да вземем днешния (30 август 2011) брой на най-демократичния вестник в България: в.”Сега”. Там намираме статия (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10012&sectionid=5&id=0000902) на Експерти от прочутия идеологически институт “Отворено общество”, проводник на политика, която е в унисон с вижданията на могъщите в модерната корпоративна икономика и се подкрепя от правителствата, които са я прегърнали – тя е първи стълб във външната политика на САЩ. Става дума за принципа, че щом си си осигурил доминация на пазара, то няма нищо по-прекрасно от свободата на търговията. Останалите не го разбират и затова ти трябва да им пробуташ за тяхно добро

един свят на “отворени общества”, което означава общества, които се отварят за рентабилни инвестиции. Общества, които са благоприятни за пазарна експанзия… (Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, С. 2001, с.11)

В статията се цитира някакво митично “изследване на ЕК”, според което “качеството на българското висше образование е ниско”. Излишно е да се питаме дали Експертите посочват точния източник – за да повториш в публичното пространство идеологически правилно съждение не ти трябват никакви източници – всички “знаят” какво имаш предвид и ЕК просто няма как да твърди нещо различно. Обратното – за оборване на парадигмата не биха били достатъчно и най-неопровержими доказателства, докато не се разгърнат заложените в нея противоречия.

Впрочем, Експертите дори не се опитват да доказват каквото и да било, а само се придържат към наукообразна форма, доколкото е възможно, повтарят “всеизвестни истини” от типа “отворени общества” – приватизация, гъвкавост, оптимизация и прочее технически термини, които са евфемизми за да не споменаваме, че целта е да отвържем ръцете на мегакорпорациите, защото хората не разбират колко хубави неща са това.

Затова няма никаква изненада, че на сайта на  ЕК няма публикувано скорошно изследване, а последния документ за висшето образование е от 2010 и съдържа тезиси за интернационализирането му (документите се виждат тук http://ec.europa.eu/education/lifelong-learning-policy/doc1124_en.htm).  Това не пречи на Експертите да ни съобщат, че “заделяните ресури са високи” – т.е. сумата за един студент. Можем да проверим това в последния доклад на Евростат за висшето образование, който е от 2009г. (http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_OFFPUB/978-92-9201-033-1/EN/978-92-9201-033-1-EN.PDF). На с.126 в таблица са подредени разходите на всяка държава в ЕС за един студент. България изпреварва с малко само Румъния, но отделя 3 пъти по-малко капитал в сравнение със средното ниво на общността. Ако изключим от него страните от Източна Европа, ще се окаже, че отделяме 4-5 пъти по-малко от развитите страни, които иначе догонваме. На следващата страница в доклада пък четем, че разходите за студент са двойно по-големи в Европа в сравнение с ученик в средното образование. В България е точно обратното. От това можем да заключим, че висшето образование е системно пренебрегвано по отношение на финансирането с цел фалита му – институционален и морален – и вече отдавна напредващата “пълзяща приватизация”.

Ето защо ни трябва Експерт, който да каже, че отделяме напълно достатъчно, но трябват реформи. А какви реформи, Експертът ще ни каже – цялата работа се свежда до това, че “бизнесът остава изолиран от планирането” и агенцията по акредитация.

Ако прегледаме действителните данни можем лесно да заключим, че имаме работа с радикална идеологическа интерпретация на положението във висшето образование, чиято цел е манипулира общественото мнение и да произведе консенсус около точно определени реформи, които облагодетелстват точно когото трябва – бизнесът, ориентиран към краткосрочни печалби и специализирани студенти за еднократна употреба. За целта е привлечен авторитета на ЕК.

Но последната новина на сайта на ЕК относно висшето образование казва точно обратното на това, което й приписват Експертите (от юли 2011 http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/11/857&format=HTML&aged=0&language=BG&guiLanguage=fr) – допълнително финансиране за образованието ще създаде нови работни места. Скандал! – обществени инвестиции, отварят заветните работни места. Никой Експерт не би прочел такава еретична новина.

А как да си обясним, че тази новина не достига до ухото на свободните български медии за разлика от пропагандата на идеологически институции? Въпросът за свободата на словото винаги се е свеждал до този за неговата универсалност или по-точно липсата й: ако защитаваме свободата на словото на Експертите, то трябва да ограничим съшата свобода за онези, които се интересуват от действителното състояние на нещата.

До тази статия в същия брой на вестника седи друга, в която Бенджамин Барбър остро критикува жирналистите, че застрашават свободата на слово като дават свобода на словото на пропагандния отдел на либийските бунтовници, които просто казвали каквото им изнася (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10012&sectionid=5&id=0001401). За да е пълна тази свобода, трябва да се ограничи свободата на другите и затова за много факти “досега не сме чули обяснение и медиите спряха да питат”.
Барбър критикува за безкритичното публикуване на непроверени факти и заключава:

“Служим на обществото, като съобщаваме единствено това, което знаем и сме потвърдили като достоверно. Това е журналистическата почтеност. Която май вече е изчезнала – не само в Нюз ъф дъ Уърлд и Фокс, а и в останалите електронни медии. Срамота.”

Тези две статии логически не могат да стоят една до друга. Проблемът на всяка идеологическа примка е, че рано или късно задушава жертвата си, чието съществуване се диктува в крайна сметка от обективни явления, а не от нечии приумици. Тогава или въжето трябва да се скъса бързо или да се скъса бавно и мъчително, влачейки някакъв труп. Това е и въпросът пред Европа по отношение на висшето образование – то се финансира почти изцяло от държавните хазни и това финансиране трябва да расте, за да отговори на натиска на САЩ и новите образователни гиганти на изток.

Частните инвестиции в образователната система са определени в същия доклад като “маргинални”(с.128). Значи ако иска да запази и разшири значението си в глобален план, Европа ще увеличава публичните инвестиции в знание и наука. Тогава ще можем да се обърнем назад и да кажем на радетелите за приватизацията им със същата свобода, с която произнасяме присъдата на феодализма:

“Срамота.”

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“