Ноам Чомски: общественото образование под масивна корпоративна офанзива – какво следва?

Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния университет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. През следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е “конфидденциален меморандум,” предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на “системата на свободно предприемачество”,  атакувана от “университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици”, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното “постоянно наблюдение”, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. “Главните архитекти” (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува “търговците и манифактуристите” за налагането на меркантилиската система, основана на “монопола на колониалната търговия”, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. “Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват”, а за да се осигури този монопол на производителите “върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя”. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

Двеста години самота

През 2008 в сезона на ураганите няколко тропически бури удариха Хаити, отнемайки живота на близо 800 души, всичките oбитатели на бидонвили, лишени от елементарна инфраструктура, необходима за нормален живот. Броят на хората по света, които живеят в такива условия продължи да расте и през 2009, успоредно с броят и богатството на милиардерите.(1) Разрастването на предградията на големите градове в Третия свят е тенденция, в която Хаити е истински образец. Само ураганът Айк (Ike), който дори не засегна остров Хиспаньола директно, отне 75 живота в най-бедната страна на Америките. Същата стихия, но вече от 3-та степен, се вряза в бреговете на Куба, причинявайки „само“ 7 смъртни случая – навярно хора, незасегнати от правителствената операция за евакуирането на 1 милион жители от застрашените територии. С някои изключения, далеч по-ниски от хаитянските нива са и пораженията от идентични бури в Тексас и Флорида.

При това положение е логично да се запитаме:

природни явления ли са

бедствията, при които умират само бедните?

Земетресението от 12-ти януари даде еднозначен отговор на този въпрос предвид необичайно високия брой жертви. Преобладаващо антропогенният характер на катастрофата беше очевиден и за „24 часа“, който в анализ демонстрира нагледно колко грешни изводи можем да си направим за човешките работи, ако се вгледаме в настоящето, без да държим сметка за историческите обстоятелства и генезисът разглежданите процеси. Според статията „Хаити носи огромна вина за ужасите и опустошението след него“. Страната била „пример за това как един народ и неговите управници могат да разорят страната си до такава степен, че трусът можа само да я заравни“(2).

Да се бърка народ с управление е

типична тоталитарна практика.

Стига да приложим достатъчно безразличие към учебниците по история дори от началния курс, лесно бихме могли да стоварим върху българския народ обвинението за съсипването на страната му в рамките на Османската империя.

Упоритото повтаряне в материала за влеченията към вуду ритуалите в Хаити следва да ни наведе на мисълта, че отклонението от „правата“ вяра може да донесе на „провинилите се“ възмездие свише под формата на природно бедствие. Това не е някаква оригинална идея, а

автентичния начин да се списва

всяка средновековна хронология,

използвана и от теолозите във века на Просвещението, които виждат едва ли не Второто пришествие в лисабонския трус от 1775г. Пришествие имало, но на пожари, тръгнали от преобладаващите бедняшки квартали, натъпкани с колибите на хората. Същата „интелектуална“ следа се появи и в България преди десетина години, когато земетресението в Турция беше „разчетено“ в Божия промисъл като наказание за престъпления от минали векове. Подобна „логика“ без съмнение ще открием и в западната преса за опустошението в Пакистан през 2005г. когато 1000 кубински лекари останаха дълго след западните си колеги, за да се погрижат за пострадалите, някои от които виждаха медик за първи път.

„От 1998г. – пише сп.Тема – Куба изпраща в островната държава [Хаити] свои лекари и учители и приема хаитянски младежи за безплатно обучение в кубински универстети“. Земетресението заварва на 12-ти януари 400 кубински лекари, които първи оказват помощ на засегнатото население.(3) Седмица по-късно, на 20-ти, Съединените щати вече са поели управлението над острова и контролират помощите за страната – изпратени са 265 медици (коментарите са излишни) и 11,200 войници.(4) Американските власти в Хаити отклониха няколко жизненоважни доставки, – предимно венецуелски – което даде основание на редица страни, начело с Франция, да обявят, че Белия дом използва трагедията на хората, за да осъществи поредната си окупация на острова.(5) Малко по-късно френските власти разкритикуваха и ръководството на ЕС за бавната реакция и преместиха акцента на действията си върху самостоятелна стратегия.(6)

Инициативност прояви и българското правителство, светкавично гласувайки

хуманитарна помощ на главозамайваща стойност

от 5804лв.

под формата на непотребни стари палатки, всяка струваща 12лв.(7) Това прави и всеки достоен богат българин по празници, когато изхвърля старото си облекло по разни домове за сираци. За да бъде резилът пълен, Хаити и светът научиха „с възмущение“, че български камион с помощи бил използван за трафик на наркотици. „Някои печелят от нещастието на Хаити“.(8) По ирония на глобализацията тази констатация, изказана за някакъв български камион, може да бъде мото на всеки учебник по хаитянска история.

Докато от Париж протестираха срещу тромавата еврокрация и недостатъчното ангажиране на Брюксел в хуманитарното наддаване, там нямаше как да са забравили, че тяхната помощ също е закъсняла.

Най-малко с двеста години.

През XVIII-ти век Хаити е най-богатата колония, крайъгълен камък в зданието на процъфтяващата Френска монархия. Нека думите за богатства и блага не ни заблуждават – на един плантатор в богатия остров се падат стотици бедстващи и безправни роби. По това време коренното население практически не съществува, след като било „открито“ в 1492г. и избито в следващите 25 години. Когато Френската революция разбива портите на Бастилията остава само слухът за знамето, на което пише „равенство, братство, свобода“, да преплува океана, за да предизвика серия от размирици, довели до единственото успешно въстание на роби в историята, от което се ражда втората република в Западното полукълбо (след Съединените щати). Независимостта е обявена на първи януари 1804г., но както обикновено се случва, когато слабите решат да търсят правата си, декларациите никак не са достатъчни.

Те само могат да подразнят „свободните и независими щати“, както ги дефинира Т.Джеферсън в 1776г. – по същество една страна на робовладелците. Хаити също е трън в очите, а и значителни пропуснати ползи, за реставрираната Френска империя, която под управлението на Наполеон в следващите години ще завладее континентална Европа. Логичният изход от неудобната ситуация ни е посочен от изторика Кристоф Уарни:„Хаити трябва да бъде зачеркнато от паметта. И да му бъде забранено да съществува“. Тъй като властите тогава не са разполагали с достатъчно масови медии за целта, се наложила употребата на други оръжия, което довежда страната до

„най-голямото кръвопролитие в историята си,

по-лошо от това през 2010“. (9)

Освен много кръв, Хаити трябва да плати и 150млн. франка обещетение на колонизаторите за наглостта да се освободи. Договорът е подписан през 1825г. не без предателството на новосформираните елити. Този дълг формално е погасен едва в началото на следващия век, но с цената на огромна задлъжнялост към чуждестранни банки. В зората на Световната война американският президент-идеалист У.Уилсън, притеснен от силното немско и френско влияние в близост до Съединените щати, праща войници да откраднат половин милион от централната банка в Порт-о-Пренс и така да си осигури контрол над страната. В следващта 1915г. той обаче се връща на предложението на Андрю Джонсън от 1868г. за анексиране на Хаити, за да се увеличи сигурността на търговията в Западните Индии.(10) Невъзможността да се прокара нова Конституция, която да дава право на чужденци да купуват земя е решаваща за нахлуването. Темата за земята е централна във всяка бивша колония, а американските корпорации, които са най-големите собственици в малките страни на Карибите, не могат да се допускат изключения.

Американското военно присъствие продължава до 1934г., което означава, че едва ли би свършило, ако не беше Голямата депресия и последвалият „Добросъседския курс“ на Т.Рузвелт. В случая с Хаити под „добросъседство“ се разбира

подмяна на окупационните войски с поредица от

по-евтини и по-жестоки марионетни диктатори.

Първите демократични избори се провеждат чак през 1990г. и са спечелени от свещеника-марксист Жан-Бертран Аристид. Американският кандидат, Марк Бейзин от Световната банка, бивш министър от времето на диктатурата на Жан-Клод Дювалие(Бейби Док), получва едва 14%. Очевидно „неправилните“ резултати довеждат до военен преврат само след няколко месеца.(11) След 3 години държавен терор Аристид се завръща от изгнание с помощта на Бил Клинтън, но при условие, че приеме ключови моменти от програмата на загубилия през 90-та кандидат, който дори успява да изкара година начело на държавата. По оруеловски операцията е наречена „възстановяване на демокрацията“.(12) Според Клинтън демокрацията не е форма на управление, която поставя народа в доминиращо положение, а инструмент, който да намали митото на ориза от 50% на 3% – ход, отварящ вратите за субсидирания американски ориз и съсипващ местното производство. Така се насърчават фермерите да продават земята на безценица, а после и труда си още по-евтино. Тази прогресивна мярка е приложена и в захарната индустрия.(13)

Контролът върху медиите и средствата за насилие от страна на полумилитаризирата опозиция не позволява на Аристид да участва в изборите през ’95-та, но той се завръща по впечатляващ начин през 2000г., когато печели близо 92% от избирателите, подкрепили усилията му да инвестира в „образование и здраве“ и „да подобри положението на най-зле платените работници в северното полукълбо“. Резултатът от тези мерки е нов преврат в 2004г., извършен, според журналиста П.Хауърд, от „проамерикански бизнес лидери“, свързани в „опозиция на неговата[на Аристид] прогресивна политика и несъгласието им с демократичния процес“. Заради ангажираността на Аристид с народното движение е „ключово той да не бъде просто свален от длъжност, но и напълно дискредитиран в очите на народа му и света“. Едно твърде лесно упражнение в ерата на медиините компании, които в Хаити се притежават от споменатите „бизнес лидери“. „Заплахата от добрия пример“ – някоя малка страна да се развие самостоятелно без да приема господстващите в света икономически догми – обединява „лидерите на света“ в задачата да

„срутят демокрацията в

името на демокрацията“.(14)

На 12-ти януари 2010г. Земетресението завари в Хаити един народ, който отдавна искаше от президента си Р.Превал да удвои заплатата от долар и половина на ден, но най-вече да създаде условия за поредното завръщане на Аристид(15). На 25-ти януари Венецуела опрости натрупания напоследък дълг от 285млн.дол., като Уго Чавес заяви, че страната му е тази, която е задължена на Хаити за помощта, която младата държава оказала на Симон Боливар в 1815г.(16) След две седмици същото направиха и страните от Г-7, които от няколко години „подготвяха“ документите по анулирането на финансовото наследство от диктатурата.(17) Докато от богатият Запад валяха щедри обещания за възстановяването на страната чрез огромни фондове, т.е. нови дългове, от ALBA вече бяха дарили повече отколкото ЕС и САЩ, накуп с всички благотворителни фондове и холивудски звезди.(18) Известно е, че благотворителността е преди всичко средство за успокояване на съвестта на богатите.

Всички тези обстоятелства накараха страните от Третия свят да се замислят каква ли катастрофа ще трябва да изстрадат, за да бъдат анулирани незаконните им дългове и да бъдат обезщетени за вековете колониализъм и продължаващата до днес експлоатация на хора и ресурси.

Бележки:

(1).Стандарт, „800 млн. души живеят в бидонвили“, 18 март 2010г. Link; Forbes, “The World’s Billionaires”, 10 март 2010г. Link 1011 милиардери през 2010, при 587 през 2004, в разгара на икономическата криза едва 62-ма от тях за намалили богатството си.

(2).Янков, Р., „Защо Хаити рухна“, 24 часа, 1 февруари 2010г. Link

(3).Къдринова, К.,“Развалината Хаити“, Тема, брой 3(430), 25 януари 2010 Link

(4).Janicke, Kiraz, “Venezuela Steps Up Aid Effort to Haiti, Questions U.S. Military Deployment”, Venezuelanalysis.com, 20 януари 2010 Link

(5).“Франция:САЩ окупират Хаити”, 24 часа, 19 януари 2010 Link

(6).„Франция отправи критики към ЕС заради Хаити“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(7).Гутсузян, М., „Българската помощ за Хаити е на стойност 5804лв“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(8).„Хаити научи с възмущение за наркотика в наши помощи“, Сега, 22 февруари 2010г. Link

(9).Уарни,К.,“Хаити-трусът на мизерията“, Монд дипломатик, 4 февруари 2010г. Link

(10).U.S Department of State:Office of the Historian, “U.S. Invasion and Occupation of Haiti, 1915–34” Link

(11).Чомски, Н., Провалени държави, Бард, С.,2007 – за подготвянето на преврата от страна на Буш I – стр.247-249. Хаити е образецът за „провалена държава“, който Чомски използва.

(12).Подобно развитие можем да очакваме и за ситуацията в Хондурас в близките години.

(13).Фолкери, Карстен и Райман, Анна, „Хаити и Западът“, Дума, 18 януари 2010, препечатка от Der Spiegel Link

(14).Hallward, Peter, “Why they had to crush Aristide”, Guardian, 2 март 2004г. Link

(15).Pierre, Wadner, “Chávez and Venezuela: Duty, not Charity, to Haiti“, HaitiAnalysis.com, 20 март 2007г. Link Link2

(16).“Venezuela’s Chavez Forgives Haiti’s Debt”, Focus news agency, 26 януари 2010г. Link

(17).„Сраните от Г-7 опрощават дълга на Хаити“, Сега, 7 февруари 2010г., Link

(18).Suggett, James, “Venezuela, ALBA Countries Pledge $2.42 billion in Aid to Haiti”, Venezuelanalysis.com, 1 април 2010г. Link

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“

Без изненади, нормален хаос

Тази зима снегът за пръв път не ни изненада. Поне така разбрахме от ведрата усмивка на кмета на София Йорданка Фандъкова, която от ранни зори обясни в целия ефир:”Обстановката в София е нормална при зимни условия. През тази година снегът не ни изненада” (Днес.бг 18.12.09)

Тези думи трябва да бъдат разтълкувани – обстановката е “нормална”, като всяка година и затова не бива да се изненадваме. Разбрахме още, че цялата налична техника в София била мобилизирана за почистване на главните булеварди като в кварталите нямало да се влиза за толкова малък сняг. Наистина, снегът беше 6 до 9-10 см в ниските части на столицата, но въпреки това предизвика нормалните километрични задръствания по иначе почистените главни артерии.

Единственото, което не ни казаха, но някак си трябваше да се досетим е, че лошото време е в резултат от лошото наследство от предишното правителство. Такава тезa би звучала по-разумно от всичко останало.

Вместо това получихме искреното убеждение на софийската управа, че снегът е почистен, което лежеше върху съмнителната предпоставка, че жителите на града седят вкъщи, гледат телевизия и безрезервно вярват на лидерите си, не излизат и не общуват помежду си. Всичко останало са “трикове на комунистите”, както беше наречена кризата с боклука през пролетта от тогавашния кмет Бойко Борисов. Докато той беше на посещение в Москва, в София се трупаха купчини с боклук, а бъдещият премиер ни уверяваше с оруеловска жар: “Вече е чисто” и “Криза няма” (Дарик 1.03.09).

Почистването от телевизора на всички проблеми в столицата е умението, което новия кмет е усвоил директно от своя учител. Два дни след падането на няколко сантиметра сняг кварталните улици, автобусните спирки и подлезите не бяха почистени и никой в общината не е бил изненадан, когато Пирогов започна да се пълни с пострадали. Само за 2 часа Поглед.инфо установил 25 контузени, търсещи помощ в медицинското заведение на 19-ти декември.

Единствената почистена улица в Бистрица беше със забележителна концентрация на вили-резиденции с високи огради, камери и постоянна охрана

Любопитно беше положението в любимото на премиера Борисов софийско село – Бистрица. Там следи от почистване имаше само на една улица – Стефан Стамболов, която, по случайност, е алеята с най-висока концентрация на богаташки вили.

Положението в страната беше още по-тежко. Девет района или 3200 км пътища (около 16% от републиканската пътна мрежа) останаха недокоснати, заради несключени договори за почистване. Недоволни от конкурсите фирми обжалвали през КЗК проведените конкурси, което блокирало поръчките и цялата процедура(24 часа, 18.12.09) Това означава, че един по-сериозен снеговалеж може да парализира страната и да застраши живота на хиляди пътуващи. Изводът е елементарен – приватизирането на жизненоважни услуги не просто не подобрява качеството им, а ги прави опасни и при това по-скъпи, каквато е ситуацията с частните монополи над електро- и водоснабдяването. Почистването на боклука и снега, не трябва да се оставя на съмнителни бизнесмени, а да се поеме от общински фирми, които да публикуват подробни разчети за работата си и да се поддават на граждански контрол. Много общини вече са направили подобен механизъм, което донякъде обяснява защо опасните райони са “само” девет. Подобен подход към проблема би мотивирал и гражданите да излязат с лопатите и да изринат снега пред дома си, както правим в Кюстендил, например. Естествено, никой не би заел с такава задача, ако знае, че по този начин поема задължението на частна фирма, извличаща в същото време печалба от данъците, които всички плащаме.

Едно е сигурно – ако оставим грижата за качеството на градската ни среда на тъй нар. “боклучени босове”, снегът всяка година ще ни “изненадва” и което е по-лошо – това ще бъде нещо “нормално”.

Денят на интензивното ходене

Поредна инициатива в защита на дивата природа на Земенския пролом организира общинският съветник Севделин Атанасов. По случай Деня на интензивното ходене природолюбители от Кюстендил и София преминаха по маршрута от Скакавица до Земен.

Припомням, че съществува заявено инвестиционно намерение за построяване на язовир и мини-ВЕЦ в основата на един от най-зрелищните български водопади Полска Скакавица, а в областния център върви подписка срещу строителството на каквото и да е, противоречащо на рамките на НАТУРА 2000, част от която е Земенското дефиле.

Маршрутът премина през местността Грънчар, където бившият заместник-министър на екологията и околната среда Асен Гагаузов е подписал разрешение за проучване за добив на полезни изкопаеми, което проправя път за отварянето на втора кариера в историческия пролом.

Друго инвестиционно намерение засяга западните склонове на Конявската планина и района на връх Виден. За немските вложители във ветропарк (120 метрови колони с 60 метрови перки) активно лобира кметът на общината Петър Паунов. Един от ключовите моменти в кампанията му, подрепена от всички консервативни партии, беше приоритета на туристическото развитие в областния център.

Очевидно, това е била само обичайната реторика, която трябва да съпътства дори най-лъскавия поп-фолк концерт, спонсориран от Лидер. Още в първите няколко месеца кметът се прочу с намеренията си да стори супермаркет Билла на площад “1-ви май”, да покрие реката, за да открие терени за строителство в центъра и да застрои атракционната “Циркова площадка”.

Изграждането на такъв ветропарк в Конявската планина ще прекъсне развитието на парапланеризма в района, който е един от трите най-подходящи за този вид спорт в България.

Близки до кмета Паунов местни медии представят всяко негово действие по оруелов образец, но въпросът, на който трябва да си отговорят местните хора и да го поставят категорично пред общинските власти е много прост: дали защитените природни терирории в общината трябва да се развиват и застрояват индустриално или да се акцентира върху туризма?

Божидар Димитров да оглави Министерството на Истината

Виждали сме не едно или две партийни пребоядисвания – в някакъв аспект дори сме свикнали с тях както със смяната на сезоните и други така банални неща. За родните политици борбата за власт преко на принципите, които афишират, стана най-естесвеното и приемано с пълно разбиране  в обществото събитие, понеже добре си знаем, че “всички са маскари”, а цялата работа е “наш’те” да са на власт. Прочутата памет българска става все по-тясна в темпорално отношение величина.

Към тоя странен консенсус в систематичната безпринципност вече можем да добавим нови висоти след като дългогодишния поддръжник на БСП Божидар Димитров хвърли червената риза и мина в противниковия отбор. Разбира се, в издържано оруелско повествование историкът обясни, че именно по този начин е защитил принципите си (не сме очаквали друго), но не можа да посочи нито една логическа линия, при която последователния социализъм да завършва в неясния консерватизъм на ГЕРБ.

Сравненията с творчеството на  “последния велик британец” могат да продължат – в Океания (измислена от Оруел страна) съществува Министерство на Истината, чиято дейност не се изчерпва само в доставянето на коректна информация до населението, но то има правомощията да произвежда въпросната истина в абсолютен смисъл.  Това прави възможно обстоятелството след смяната на външния враг Евразия да се окаже, че новият враг е бившия съюзник Истазия. Нещо повече – Океания винаги е воювала с въпросната страна, а макар допреди 4 години (както си спомня Уинстън Смит) да е била в смъртна схватка с Евразия, сега са най-близки съюзници и следователно винаги са били такива.

По подобен ирационален маниер беше построено драматичното и сърцераздирателно слово на Б.Димитров, направено в разгара на предизборната кампания. За шефът на НИМ веднага се разбра, че не просто минал в ГЕРБ, но и винаги си е бил там. Или поне още от 2005г., когато подготвял местни структури за Бойко Борисов. Подобна истина е достойна дори за Министерството на пропагандата, какво се е наричало културното ведомство в разгара на Втората световна война. От уточненията не стана съвсем ясно, дали г-н Димитров започнал да работи за ГЕРБ още като разбрал, че партията ще се коалира с ДПС или че няма да бъде издигнат в министерски пост. Нещо към което той заяви интерес в процеса на светкавичното си препускане нагоре през структурите на скороучредената партия на софийския кмет. По този начин, Министерството на културата, което Иван Костов се закани да закрие, стана единственото в бъдещото правителство, сблъскващо реално конкуриращи се добре известни в публичното пространство лица с лек уклон в полза на Вежди Рашидов.

За прекъсването на пъпната връв със социализма бившият сътрудник на Държавна сигурност  използва секирата “Доган” – станала особено популярна напоследък. Да не забравяме, че четири от общо шестте парламентарно представени партии размахваха същата тази брадва в последните години. Твърде очевиден и повърхностен аргумент – ясно е, че с него всеки член на “столетницата” може да обърне демонстративно гръб и да си замине – повечето активисти изобщо не подкрепят съюза със съмнителната партия на “бивши” терористи, с олигархистични уклони и неясни връзки. Това беше решение на ръководството, както сподели в изборната нощ Сергей Станишев, за което то щяло да поеме отговорността някога.

Така Божидар Димитров стана поредния, който тананикайки си онази песничка на Бийтълс – “понеже утре се очаква дъжд, ще последвам слънцето” – намери пристан в тихия кей на премиера-слънце Б.Борисов. В същото време, С.Станишев реши да покаже “отговорност” и не пожела “да избяга” от капитанската палуба, когато корабът има нужда от него – докато оределият екипаж се пита, защо изобщо е било нужно да се тикат в бурята.

Да благодарим на неблагодарните ирландци

Един призрак броди из Европа. Не става въпрос за този на Маркс, а по-скоро за Шекспировия, но не датски, а този път ирландски призрак.  Забранено му е да говори от “по-висшите сили” и той се скита, обикаля навсякъде, безмълвен търси хората и се опитва да им каже нещо, да им внуши някаква идея. Той явно знае доста неща, според някои – всичко. Естествено, става дума за призрака на Референдума.

Поради невъзможността му да говори, той в унисон със своята природа се е посветил на делото да плаши разни, иначе много напредничави, европейски политици. Например онези, които оформиха Лисабонския договор и веднага се заеха да го рекламират, да насърчават страните в ЕС да го ратифицират възможно най-бързо и в никакъв случай, ама в никакъв!, да не го подлагат на плебисцит. Това би било, разбира се, голяма грешка и би спънало демократичните реформи в съюза.

Грешката стана реалност и призракът доби плътност в европейския Остров на свободата Ирландия. Единствения проведен референдум в Европа относно спорния договор беше приет с всеобщо неодобрение и “съжаление” от повечето лидери на страните членуващи в съюза. Ирландският народ позволил си тази безпрецедентна наглост изпадна бързо в немилост, появиха се идеи за преодоляване на поредната досадна “криза” – пренебрегване на допитването, игнориране на думата на хората – некомпетентни и неосведомени, продължаване на процеса на ратификация и дори предложения за постигането на така жадуваната по-демократична Европа, но този път без неблагодарните ирландци. Без съмнение, в онези тежки дни за “правата, ценностите и свободата” в ЕС, чухме доста неща, достойни за Министерството на Истината на Оруел и то от редица видни политици. Стана ясно, че онези, които организират реферeндуми изобщо не разбират от демокрация, т.е. власт на народа, а са само обикновени популисти, които злоупотребяват с емоциите на безличната тълпа.

Изказването на доволния от развоя евроскептик Вацлав Клаус, че този референдум “слага край” на Лисабонския договор, беше посрещнато “на нож” от предстоящото френско председателство и президента Саркози, който настоя реформите да продължат все едно нищо не е станало. Разочарованието му беше предизвикано отново когато полският президент Лев Качински отказа да подпише вече ратифицирания от Парламента договор с оправданието, че в създалата се ситуация от това няма нужда. Подобни задръжки обявиха редица други европейски страни. Последваха дълги месеци на натиск и планове как да се пренебрегне създалата се криза. Отделните правителства бяха внимателно съветвани да избягват плебисцит, за да не ставаме свидетели на нови “грешни” гласувания.

Същевременно стана ясно, че на Ирландия може да бъде предоставен нов шанс да гласува – този път “правилно”. Под широк международен натиск, тамошният Парламент състави комисия, която да проучи възможността за провеждане на нов референдум. На островната страна беше предложено да запази комисаря си и традиционния си военен неутралитет, т.е. тя единствено спечели от проведеното допитване, което беше иначе старателно заклеймено дори от повечето нейни политици. Всичко, което остава да направи сега е да проведе ново гласуване, което да не допуска “инцидента” – по думите на Саркози – от първото.

От тази история могат да се извлекат редица поуки и поне един много важен въпрос. Защо политиците в известната по света като най-демократична структура, т.е. ЕС, така много се боят от опитващият се да проговори призрак? Защо ключовите промени трябва да стават на високите етажи, без всякакво одобрение от обикновените хора, а референдумът да се използва само за заплахи, като че няма по-страшно от това някой да си каже мнението.

Така заплашваха редица страни по въпросите за конституционните промени, но и за други неща – Словения плаши с референдум Хърватия, Франция се заканва по същия начин на Турция, а преди време го правеше и за присъединяването на България и Румъния. Всъщност, този “проблем” вече получи идентично развитие и у нас.

Съвсем наскоро президента Г.Първанов привика на помощ подобни заплахи, заради несъобразяването на правителството с неговото мнение. Тогава идеята за референдум срещна неодобрението на премиера С.Станишев, който обоснова негативната си позиция с опасността от популистки игри. Неговата загриженост би била основателна, ако свиквахме допитване срещу минаретата подобно на идеала за демокрация Швейцария, но не и когато става въпрос за изборното законодателство.

Законът за референдумите, гласуван наскоро в НС, също породи забележителни дискусии. Челно място трябва да отдадем на речите на Лютви Местан от ДПС. Той определи закона като “едно ляво политическо изкушение”, на което, предполага се, не трябва да се поддаваме. Плебисцитът не бил “априори демократичен инструмент”, защото можел да постига недемократични резултати. Кой определя демократичността, не е толкова важно, важно е, че това определено не е народът(от гр. – демос). Според г-н Местан “под формата на пряка демокрация” можем “да застрашим устоите на самата демокрация”. Народът не може да взима важни решения, заради “емоционалния градус в обществото”, за който разбираме, че обикновено противостои на “стратегическите цели”, писани от малцина, без съмнение, изтъкнати специалисти, които обаче изпитват панически страх от изразяваното по какъвто и да е начин мнение на тълпата, която не ги разбира, поради ограничеността си. От думите на депутата разбираме още, че законът заменя представителната демокрация със “стихийни форми”, които “отричат развитието на човечеството”! За да е пълен скандалът, депутатът от БНД Борислав Ралчев пита “Кой е този орган, който се поставя над парламента?”, а в отговор социалиста Янаки Стоилов стоически му припомня чл.1, ал.2 от Конститицията.

Изглежда въпросът за пряката демокрация е много болезнен на някой “представители”, които вместо “пред”, биха предпочели да стоят “над”, онези които са ги избрали. Друг знаков пример от родната действителност по въпроса за важността на мнението на гражданите е изказването на един от “знаковите политици на прехода” и вече бивш кандидат за генерален секретар на НАТО – Соломон Паси. От него научаваме, че мястото където хиляди българи публикуват позициите си – блоговете, не са нищо друго, ами “простотии” със съмнителна естетика. Последвалите съвети към RE:TV ни връщат, ако не чак до Оруел, то със сигурност преди ’89 година и то в най-неприятните аспекти на онова време. Също толкова интересни неща чуха представителите в Европейския Парламент от българския евродепутат Филиз Хюсменова (ДПС). Според нея, речникът в интернет “не допринася за детското социално, духовно и морално благосъстояние”, но по-лошото е, че се създава “благодатна почва за прекрачване на нормите и за липса на ограничения в изказа”. Без съмнение, европейските ценности, които споменахме по-нагоре, са се обогатили след това изказване.

В най-общи черти, това са проблемите, които ме доведоха до идеята, че спешно се нуждая от блог, на който да изразявам позициите си, колкото и да са недемократични по смисъла на господата Саркози и Местан.

И понеже това си е моят блог, първото нещо, което искам да направя в него е да благодаря на неблагодарните ирландци.