“Животът властно налага…”

 На 7 септември 2011г. се навършиха 100 години от рождението на Тодор Живков, който ръководи българската държава през по-голямата част от републиканското й развитие и периода на индустриализация. Въпреки че изминаха вече над две десетилетия – една значителна социологическа дистанция – от промяната на политическата и икономическа системи, периодът преди ’89г. остава поле на идеологически интерпретации, изпускащи диалектиката на историческото развитие и разкъсващи движението на историческия процес. Това бяло поле автоматично превръща процесите от годините на Прехода в объркана хаотична фактология, а бъдещото й развитие става истинска загадка. За да осмислим тези значителни периоди от миналото си, трябва да се върнем доста назад, да ги разгледаме в глобален план и доколкото можем да се освободим от идеологическата хватка на противопоставянето на татоносталгията и прекрасния нов свят.

I.

Макс Вебер, който не споделя „представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи „се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“¹, търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализмa – „най-съдбоносната сила в нашия модерен живот,“ – се опира на „фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси такава културна среда, осигуряваща липса на „препятствия от духовно естество“, които да спъват „развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“².

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталиските американски среди, напомнящи за британския пуританизъм от XVIIв.) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай и голяма част от Югоизточна Азия дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява „противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“³. В случай че имаме задръжки от „духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков още от 70-те години черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани⁴.

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превърща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастването на държавата с няколко компании подобно на всички колониални държави, превърнати в „кооперации за колониален грабеж“⁵, японската държава се превръща в техническо средство за координация и „стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки – дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и „държавата на благоденствието“, давайки сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си и всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта⁶. В сравнение с това „японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра. Преди броени дни, три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция – новите технологии – обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд от парите на данъкоплатците, за да могат да подрият конкурентите си от Южна Корея и Тайван⁷. Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че българският партиен елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обощение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през ’87г. вече „животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които „съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаването на „крупни икономически групировки“, в които „движеща сила“ е „икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, които да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000г⁸.

„Съвременните тенденции“, разбира се, не може да представляват идеал, освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя (от платинените) Западния свят, прикривайки противоречията му, но е етап от „стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите – особено информационните – и ако не изглежда никак рационално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство, т.е. класовия му характер. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие – ограниченията на „свещената“ частна собственост – като организира разнообразни сдружения, цехове, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации, за да преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма да стане онази съдбоносна сила, за която Вебер говори. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от енгелсовите „принципи на комунизма“⁹, то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене, това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество „произлиза“ от капиталистическото „след продължителни родилни мъки“¹⁰. За да оцелее капиталистическото производство, то се отървава от онази форма на частна собственост, която осигурява възможност за лична инициатива равностойни конкурентни отношения – прословутия равен старт, – като започва да се концентрира, монополизирайки оргомни сектори на икономиката. Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват „обединение за регулиране на производството“, в което „вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“¹¹. Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно за необходимостта на капитала от експанзия чрез рационализация, поради отрасловата й ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика „рязък скок“ в броя на транснационалните корпорации, като 200-те най-големи от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, „усвояват половината от световната промишлена продукция“(през 2000г.)¹². Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавянето на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса, присъщ на ранния капитализъм. Частната собственост от XIX век, добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, изчезва когато занаятите се трансформират в манифактура, а оттам в едри индустрии и напълно издиша под напора на колективната корпоративна собственост, която също е под класов монопол и затова е добра и приемлива за елитите за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно, такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество „отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс счита, че „в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“.¹³ Най-малкото понеже да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и аполозите на неолиберализма.

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне бегло се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се „икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този „идеал“ последователно рухва (в Европа след ВСВ) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата „революция“ от ’89-та зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непродолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал, откъдето се поражда и известния термин партийна класа. За да разберем, че разделението на труда необходимо произвежда класово разделение и противопоставяне в обществото, не е необходимо да четем Маркс, защото още Адам Смит е обяснил този процес. Неолибералните идеолози са склонни да отричат класовото разделение и борба в съвременния най-добър от световете, докато същевременно се кълнат в „принципите на Адам Смит“, които не познават. Идеологическият възел около Смит и Маркс е такъв, че те могат да бъдат почитани или мразени, но четенето им би предизвикало истинско обърване.

Но да се върнем към социалистическа България. Простото отхвърляне или утвърждаване на една или друга от противостоящите категории на този твърде значителен период от историята на българите като нация, т.е. от Възраждането насам, пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания, накъсвайки историческия процес дотам, че бъдещото му разгръщане става истинска енигма. Историческото развитие става накъсано и пълно с бели петна, чието обяснение изисква изграждането на редица митове. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен и отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да угажда на силните на времето. Впрочем, такава е ролята на идеологическите „науки“ – от религия през философия до икономика – от най-дълбока древност, а това важи както за „демократичния“ преход, така и за „тоталитарната“ държава отпреди ’89г. В общи линии това типологическо противопоставяне (демокрация – тоталитаризъм) е вярно, но то пропуска някой споделени черти на иначе противоположните обществени системи – общата икономическа основа, т.е. общата икономическа недемократичност, които обуславят необходимостта широкото население да бъде държано далеч от най-важните процеси, които непосредствено го засягат. Разликата между „демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio за голяма част от съвременната ни история, това ни казва много за силата на цензурирането през идеологията, с моркова без сопата.

Но как е оценен този продължителен период, в който България се преобрази из основи чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система, от една идеалистическа гледна точка? Напълно правилно се казва, че Царство България е стъпило на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На него обаче е отредена периферна икономическа функция, която определя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуснала естествения ход като завила към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като бива окупирана от някакви нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от които израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на ДС, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат, за което се погрижила руската Перестройка. После неестествения Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените свой управници Сакскобургготски и Борисов – и двамата връщащи кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи. Макар все повече да заприличва на подбрана колекция от вицове, подобна концепция все още може да се защитава сериозно в медийния ефир и дори „научни“ кръгове.

Не по-малко идеалистически е подходът на социалистическата партия днес при оценяването на този значителен период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила „само едно много важно нещо“ – свободата. Затова „партията прие, че не може да има социализъм без свобода“ и „предприе демократичните реформи“¹⁴.

С две думи, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно, което далеч не е само в учебниците, а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също не може да мисли Тодор Живков като „естествен“ елемент от развитието за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да могат да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава, както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има „препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република и нейното лице – Т.Живков – не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, които побързаха да заявят, че сме се озовали право в светлото бъдеще и в най-добрия от световете, а щом беше приета тази предпоставка, всяка несправедливост в прекрасния нов свят можеше да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад. Това, разбира се, важи само ако допуснем, че действителността ни интересува.

През 1919г., когато индустриалният свят се тресе от вълнения в резултат от войната, а неуспеха на немската революция, отваря вратите на национализма, БКП приема документ, според който българската революция „ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от половението вътре“. Нещо повече, тя е схваната като „дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“¹⁵. Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка на развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България – капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията й, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда в просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след ПСВ), а в току що откъснатите от феодализма или родовото общество икономики в славянския свят те биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само „ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от „първобитно колективно владеене на земята“ към „комунистическо земевладение“¹⁶. Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите „бяха против асоциациите“, но комуната „декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, „диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, „провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“¹⁷.

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандираше „цялата власт на съветите“, но властта се концентрираше в партията. Ленин декретираше работнически контрол върху производството, но постигаше контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яросно бичуваше бюрократизма и канцеларщината¹⁸, докато управлението все повече се бюрократизираше.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на „демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия в началото на века. Но тъй като това е система на представителна демокрация с друго име и без партиен плурализъм, тя беше сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигнаха искане за „демокрация на участието“, което „представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“ и „произлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIIIв. насам – „системата на съветите“¹⁹, ако можем да се доверим на Хана Арент, която трудно може да мине за съветски шпионин дори у нас.

Понеже капитализма в Русия още не представляваше доминиращата икономическа система, Ленин трябваше да развие една съвсем меншевишка „доктрина за авангарда“²⁰ – прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадии на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като „преден боец“, а в устава на БКП минава за „челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са „родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава, а за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно да погледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в „син на народа“ (защото Г.Димитров беше син само на работническата класа) и „син на своето време“, според известните лозунги, и това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромис и на неговата приемливост, личността на Живков е вторична по важност що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на „природната“ му тъпота е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на ВСВ и края на Студената война.

IV.

С разпадането на съветската система, страните, които тя включваше, се върнаха към „естественото“ си място – в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси – природни и човешки – без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие²¹. Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни – техният фактически отказ да изпъляват „естествената“ си роля на „допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“²².

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество, откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващи безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център и постоянна лаборатория на неолиберализма – Латинска Америка, а и навсякъде, където съответната доктрина е била прилагана достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани обществени функции и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XXв. лишеният от колонии „британски лъв“ трябваше да „клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на „уреждане на вътрешните си обществени отношения“²³.

За да бъде част от тези процеси България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите „препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през ’89-та, все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждането на държавата на благоденствието на запад и подриване на доходите на работещите, бързо – поне в исторически план – ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

1 Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, с.54

2 Ibid., с.11, 20

3  Пинг, Чен, Китайската загадка или пътят на Китай, сп.Ново време, бр.12, Декември 2010

 

4 Баева, И., Тодор Живков, изд.“Кама“, С., 2006, с.57

5 Хаджийски, Иван, Оптимистична теория за нашия народ в Моралната карта на България, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2008, с.111

6 Фулчър, Дж., Капитализмът, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2008, с.148

7 Japan backs Sony, Toshiba, Hitachi LCD merger, Reuters, 31 август 2011, [url=http://www.reuters.com/article/2011/08/31/us-japan-displays-idUSTRE77U0VL20110831 ]

8 Всички цитати са от Живков, Т., На работа за по-нататъшно осъществяване на курса за качествено нов растеж, Партиздат, С., 1987. Целите до 2000г. са зададени в Тезиси на тринадесетия конгрес на БКП, Партиздат, С., 2006

9 Енгелс, Фр., Принципите на комунизма в Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.122

10 Маркс, К., Избрани произведения. Критика на готската програма, т.1, Партиздат, С., 1984, с.175

11 Енгелс, Фр., Избрани произведения. Развитието на социализма от утопия в наука, т.1, с.142

12 Стегър, Манфред, Глобализация, изд.“Захарий Стоянов“, С. 2005, с.95. Броят на корпорациите се увеличава от 7 на 50 хиляди за 30г. до 2000г.

13 вж. бел.11

14 Станишев, С., Защото сме социалисти, изд.Дума 2008, С., 2008, с.32-3

15 Благоев, Д., „Тесни социалисти“ с анархически глави в Нашите апостоли, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2010, с.514

16 Маркс, К., в предговор към второто руско издание на Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.16

17 Благоев, Д., Христо Ботев пред съда на „естетичните“, в ibid., с.299

18 Ленин, В.И., За партийния, държавния и обществения контрол, НИ, С., 1978, с.211

19 Арент, Х., Насилие и политика, КХ, С., 2007, с.32

20 Ленин, В.И., Избрани произведения в два тома. Какво да се прави?, т.1, изд. на БКП, 1950г., с.151

21 Митрович, Л., Преходът към периферен капитализъм, изд.“Изток-запад“, С., 2010, с.25

22 Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, изд.“Агато“, С., 2001, с.15

23 Хаджийски, И., ibid., с.117

Сивият сектор, по сивите улици

В името на Нашия Скъп Вожд

Увеличението на пенсионната вързаст и годините осигурителен стаж е неизбежно. Това е предпоставката, от която трябва да тръгнем, за да се включим в сериозния политически дебат за реформата в системата на осигуряването. Тя има строго икономически характер и следоваделно е обезпечена от ненарушими закони като гравитацията, а ние можем да обсъждаме само скромните политически измерения на един общо взето неконтролируем процес.

Съществуват, доколкото демокрацията го изисква, известни разлики – “ултралевите” коментатори ще предложат бавно, поетапно, безболезнено увеличаване, докато “реалистите” ще обяснят, че реформата е вече твърде закъсняла и всяко ново забавяне е фатално. Нужни са смели действия и то веднага, за да избегнем катастрофата. За щастие, скъпият ни вожд е смел реформатор.

Дори най-бегло споменаване на възможни алтернативни методи за финансиране на системата или изобщо различно осмисляне на ситуацията предизвикват бурни емоционални реакции на отричане, тъй като представляват открито неглижиране на грижливо отглежданата култура на “безалтернативното мислене” (Серж Алими) и просто са недопустими.[1]

Идеята на синдикатите да се върнат нивата на осигурителните вноски от 2001-ва година, освен че е (буквално) назадничава, е и несъобразяване с икономическите реалности, респективно – с гравитацията. Далеч по-безболезнено би било дупката в бюджета на фонда да се запълни с още 3 или 5 години от живота на трудещите се, отколкото чрез катастрофално повишение с 2% на вноската, тъй като това би засегнало само по-голямата част от населението, но не и някоя съществена група. Всичко останало би тласнало бизнеса към сивия сектор, както чуваме ежедневно и от двете “враждуващи” позиции на официалния дискурс.

Съвсем в реда на нещата, намалението на вноските отпреди 10 години цели точно сенчестата икономика да излезе на светло. В името на това благородно дело възрастта за пенсиониране е вдигната с 5 и 3 години (за жени и мъже съответно), а осигурителният стаж – с 14 и 12 години. Реформата трябваше да преодолее дългосрочно “кризата в осигуряването”, но както обикновено става с такива непопулярни инициативи, те се провалят, но не защото са в ущърб на мнозинството, а понеже са твърде закъснели или не са били достатъчно радикални, както обясни пред “Сега” Ивай Нейков – социален министър от кабинета “Костов”, архитект на реформата.[2]

И така, консерваторите на Костов правят редица промени в полза на бизнеса, либералите на Царя-Доган намаляват “осигурителното бреме”, социалистите го смъкват до най-ниски нива в Европа и всичко това, за да излязат работодателите на светло – какъв удивителен консенсус сред целия политически спектър. Резултатът в края на дългия цикъл обаче рязко се разминава със заявените очаквания, ако съдим по изследването на авторитетния икономист Фридрих Шнайдер от университета в Линц, който класира България на 3-то място по дял на сивата икономика (близо 40%) от 37 страни. Известната крайнолява Асоциация на индустриалния капитал стига по-далеч като твърди за 50, дори 70% сив капитал[3]. Тази информация почти не може да се обсъжда, тъй като единственият способ за справяне с проблема – намаляването на данъците – вече е напълно изчерпан и както се оказва – нахалост.

Можем да направим поучителен експеримент ако напуснем оста на неизбежността, която изчерпва официалния дебат и кажем на някой обикновен работник, че трябва да се труди още няколко години, за да не мине шефа му “на сиво” – той навярно ще умре от смях, тъй като добре знае откъде идва половината му заплата (в най-добрия случай). В образованите среди това би се приело като нещо подобно на антигравитационна пропаганда, по право – немислимо. Също като идеята на ултралевия министър от ГЕРБ Тотю Младенов да увеличи с цели 30лв. минималната заплата, което би довело още 20 млн. приходи в осигурителната система[4]. Това, разбира се, е невъзможно – непосилно високите възнаграждения ще тласнат работодателите в сивия сектор. Всяко решение, което е в дори минимален ущърб на бизнеса, е неосъществимо по тази причина.

Премиерът от своя страна напусна оста на икономическата неизбежност и наблегна на медицинските аргументи. Продължителността на живота растяла, затова трябва да работим по-дълго. Това твърдение е достойно за Министерството на истината на един автор, който няма да споменаваме, защото не е Карл Май.  В сайта на НСИ можем да прочетем, че в последните 40 години животът се увеличил почти с 2 години, така че защо да не работим още десетина. Неоходимо е да достигнем пенсионната възраст в Европа, въпреки че не е толкова важно да живеем колкото тях – с 10-15 години повече. Всъщност, дори и да имаше някакъв съществен напредък в този показател, той би трябвало да се компенсира от ръста на производителността в резултат на научно-техническия прогрес. С развитието на технологиите би трябвало да имаме повече свободно време. Собствениците на отрасъла може би, работниците – в никакъв случай.

Така дебатът се свежда до предопределения “избор” между увеличена пенсионна възраст и истински апокалипсис, бездънна бюджетна дупка, ужасна катастрофа и перманентна криза. Накратко – върховна еманация на културата на безалтернативното мислене. В резултат, цялата задача се изчерпва с това да се намали механично броя на пенсионерите, като изглежда здравната “реформа” не е достатъчна за целта. Далеч по-логично би било да се промени съотношението работещи-неработещи, но това не се обсъжда. Още по-малко – опасната идея на Тотю Младенов за реален ръст на доходите. Безработица от 10% – 25% сред младите, 90% сред хората с увреждания – е просто пагубна за икономиката, но засяга главно трудещите се и бедните, така че няма значение.

Изброяването на манипулативните фигури, извиквани да моделират общественото мнение според вкуса на силните на деня, може да продължи още. По-интересна е възможността изобщо да съществуват същностно различни идеи в противовес на институционализираната и пропагандирана безалтернативност. Те вероятно ще се проявят в това, което може да наречем сив сектор на неикономиката. Неикономиката е онова, за чието съществуване никога няма да признаят пророците на тезата, че всичко в крайна сметка се свежда до икономика, а политиците са длъжни да се съобразяват с нея независимо от демократичната реторика.

Става въпрос за момента, в който желанията на трудещите се – обикновено нямащи нищо общо с растежа, оптимизацията или производителността – се влеят в техния “сив сектор”.

По техните сиви улици.

Бележки:

1. Повече за безалтернативността и гравитацията в книгата на Серж Алими Новите кучета пазари, Монд Дипломатик, София, 2007

2. Дина Христова, “На всеки 10 години – пенсионна реформа”, СЕГА, 27 юли 2010

3. “България е в първата тройка по сива икономика”, 24 часа, 14 август 2010 и Марта Младенова, “Делът на сивата икономика ударил 70%”, DarikNews.bg, 8 септември 2010

4. “Тотю Младенов иска минималната заплата да стане 270 лв.”, Труд, 5 септември 2010

Защото сме непукисти

От Българската социалистическа партия се очакваше много по-добро представяне на парламентарните избори в края на един белязан със скандали, но минаващ за нелош и балансиран мандат. Както се казва – знаем, че това не е достатъчно, но все пак е нещо.  Негативните изборни рекорди обаче създадоха условия за нови, този път олимпийски – в щафетното бягане от отговорност. Тази дисциплина се характеризира с това, че винаги последния в редицата обира пешкира независимо дали предишните са бягали в правилната посока. Лекоатлетическите постижения на кръга около Сергей Станишев (СтаниШеф – както стана популярен напоследък) в рамките на мандата бяха противоречиви – бързо бягане, но без сигурно направление. Подхлъзването в изборния ден предразполагаше оределия електорат към настроение за бързи оставки на висше ръководно ниво. Вместо това щафетата беше предадена на следващия бегач – започваме обиколка по места, за да видим причината за провала, отсече Мистър Клийн. Разбира се, причината не може да бъде намерена по места, просто понеже не е там или поне – не само там, но бягането трябваше да продължи на местно ниво.

Да се насочим към един от най-интересните и скандални райони – Кюстендил. Областният лидер Мая Манолова веднага набеди жертвения бик брат Галев, че е прехвърлил гласове към ГЕРБ. Това е напълно вярно, но проблема е съвсем друг. Нима от братя Галеви се очакваше да подкрепят Коалиция за България? Отговорът е положителен, ако се съди по изказваннията на Манолова в подкрепа на “дупнишкия модел” на самоуправление и втория кандидат в пропорционалната листа Иван Ибришимов, който е учасник в “онази подписка” подкрепила подсъдимите бизнесмени напосредствено след тяхното задържане. Това не беше достатъчно – в листата на ГЕРБ също се подвизаваха хора на Галеви и по-добрите позиции им донесоха успех. Пък и винаги е добре да подкрепиш бъдещите управляващи, особено ако си подсъдим, а кандидат-премиера обича да се бърка в работата на съда.

Следващият аргумент за изборния провал визираше “перфектната” организация на автобуси с изборни туристи. Били 1300 на брой (туристите, не автобусите) и гласували за ГЕРБ. Това също е вярно, но отново не хвана почва и продължи да виси неловко във въздуха на фона да крушението от над 20% за година и половина под сегашното ръководство. В последен отчаян опит да се задържи в крепостта на върха кюстендилското областно ръководство набеди дупнишкото общинско за загубата – било спечелило с 9% по-малко. Но като се вземе предвид факта, че пак е с 1% над националните резултати това обвинение избледнява, а добавяйки специфичните дупнишки обстоятелства става напълно безсмислено. Затова Манолова побърза да прати писмо до Позитано, в което да се опише в любов към сегашното положение – нещо, което стана много популярно напоследък и в тази посока се очаква развитие. Потопът от декларации в подкрепа към ръководството ще се опита да удави волята за промяна и инакомислието.

Ето така в кръгчета на стадиона премина и мандатът, и следизборният “анализ” на поражението (този път загубата поне беше призната) като се забрави, че извън пистата хората протестират срещу властта на олигархията, абдикацията от образованието, екологията, подминаването на очевадни злоупотреби – това просто писва в един момент, освен ако не си оттрениран, добре загладен, шлифован непукист.

На 1-ви май 2009г. на площад “Велбъжд” в Кюстендил имаше около 60-70 пенсионери, на които съвсем им беше писнало и просто искаха да послушат Райко Кирилов, за да им олекне на сърцето. Вместо това Мая Манолова им съобщи, че “Днес, едва ли някой се заблуждава, че трябва да се противопоставя капитала на труда. Те са две страни на един механизъм и трябва да си взаимодействат”. Възрастните хора често изпадат в подобни заблуждения две седмици преди получаването на пенсия, когато остават без пари. В подобна ситуация са и работниците на местно предприятие, които работят близо половин година без никакви заплати. В друга голяма фирма получават 50-100лв на месец, понеже Шефът направил инвестиция за 15млн. и сега е позакъсал. Изобщо, заблуден народ. Нищо чудно, че не намират формата на взаимодействие с капитала, който кюстендилския депутат явно е открил и добре познава.

Старателно оттренираното прехвърляне на вината, престорено поемане на отговорността и нападане на по-ниските структури (от които Централата беше напълно абдикирала напоследък), доказа за пореден път колко добре можем да си затваряме очите пред проблемите и да представяме черното за бяло, а синьото – за червено. Това е възможно само защото сме непукисти.

В книгата на Сергей Станишев породила цял нов жанр след излизането си е цитирана Декларацията на принципите на Френската социалистическа партия, приета на 14 юни 2008г., чиито първи член гласи:“Да бъдеш социалист означава да не се задоволяваш със състоянието на света такова, каквото е…” За съжаление това е написано чак на последната страница и явно повечето читатели(а те са много) хич не са стигнали дотам. Защото принципът за българския социалист е този на безкрайно разтегленото във времето неглижиране на проблемите с паралелно замогване на близки олигархистични кръгове. И трябва да се промени.

Костов обеща да закрие културата

Такава интересна теза може да се прочете в поредния брой на в.Капитал(#27), където предвидливо са се сетили да помолят икономическите екипи на водещите партии да напишат “черно на бяло” плановете си и обещанията, които са готови да дадат за развитието на българската икономика и икономически отношения. В доста популярната от последните години графа за “излишни министерства” някои от кандидатите наистина са се развихрили. И ако по отношение на структурите на държавната администрация и най-вече на извънредните ситуации съществува широк консенсус (с изключение на представителите на ДПС, които не намират ненужни министерства), то от Синята коалиция не искат да спират дотам. На страниците на вестника стои почерка на Мартин Димитров, а както се вижда в текста и снимката – самият Иван Костов, стоящ до него, му “помагал” или дори му диктувал. Под диктата на Командира за излишно е обявено не само министерството на евроинтеграцията, но и това на културата. На пръв поглед сигурно не става ясно откъде идва тази неприязън към културата у бившия премиер, освен от факта, че това министерство за пръв път излезе от анонимност едва при Стефан Данаилов, а както знаем – всички хубави неща трябва да са направени от Костов или закрити.
По внимателното вглеждане в работа на самото министерство показва, че голяма част от дейностите му са свързани с безвъзмездното насърчаване на прояви и проекти, които целят единствено развитието на българската култура, но за съжаление не носят никаква икономическа полза. Те просто нямат възвръщаемост, а добрата култура трябва да се познава по това, че носи добри пари. Ако не го прави, тя ще бъде първата, която ще пострада по време на криза. Аз съм по-склонен да допусна, че реализацията на пазара не е особен критерий за качество, а само за търсене и – при положение, че по-богати няма да станем в периода на негативни световни икономически процеси, то поне трябва да използваме случая да поработим върху културата си. Който я има, разбира се.
Още нещо, което трябва имате предвид, особено ако не сте от София, Велико Търново, Пловдив, Несебър, Копривщица или друг голям културен център, е факта, че вашите музеи, читалища, фестивали и мероприятия по всяка вероятност не носят възвръщаемост с ниските си или дори никакви входни такси и поради тази причина вредят непоправимо на пазарната икономика, а оттам и на демокрацията. А всички знаем, най-вече от представителите на консервативните партии, че тези две неща вървят ръка за ръка. Затова, според Синята коалиция, от културата можем и трябва да спестим пари.
Други вредни за бюджета разходи са тези за АЕЦ „Белене“ и – както се е изразил лидерът на ДСБ – „други руски инфраструктурни проекти“. Предполагам, става въпрос за газовите и нефтени потоци, които са нападнати и в задните страници на програмата на Костовата коалиция. И докато Румен Овчаров от БСП посочва „нормализираните отношения с Русия“ като успех на сегашното правителство, последователната русофобия на съвременното бледо копие на Стамболов – г-н Костов ни дава насока да си отговорим на въпроса за закритите министерства. Той иска да ни каже – ако ще правим Година на българската култура в Русия, по-добре изобщо да нямаме култура. По-добре е и да получаваме газ през Турция, отколкото директно от Русия. После сигурно бившият премиер ще се опита да обясни на хората, защо заради неговата нетърпимост към най-големия производител на синьо гориво те плащат за високите транзитни такси. Историческите предразсъдъци от времето преди ’89г. срещу северната федерация също не внасят особен смисъл в тези планове, особено като се има предвид факта, че войната й именно срещу Османската империя по-рано, все още се чества от някои хора в България като национален празник. Примерите са не един или два, че по-отношение на икономиката историческите предразсъдъци носят загуби. Костов явно не харесва и ядрената енергетика, която е напълно и безалтернативно обвързана с Русия – сигурно си мисли, че можем да покрием нуждите си само с ток от вятър и слънце. Такива мисли минават на хората, които дълго време са били изложени на споменатите две природни стихии. Но тъй като си говорим главно за икономическа изгодност, трябва да споменем преди всичко, че възобновяемата енергия е над 10 пъти по-скъпа от тази, която ще се произвежда в Белене, нещо което ще усетим много скоро чрез въвеждането на „зелена“ такса към сметките ни за ток.
За съжаление на Синята коалиция, в държавността нещата не стават само с приказки, трябва си и култура. Както се вижда, по-лошо от закриването на министерството на културата би било само Иван Костов да го оглави.