“Животът властно налага…”

 На 7 септември 2011г. се навършиха 100 години от рождението на Тодор Живков, който ръководи българската държава през по-голямата част от републиканското й развитие и периода на индустриализация. Въпреки че изминаха вече над две десетилетия – една значителна социологическа дистанция – от промяната на политическата и икономическа системи, периодът преди ’89г. остава поле на идеологически интерпретации, изпускащи диалектиката на историческото развитие и разкъсващи движението на историческия процес. Това бяло поле автоматично превръща процесите от годините на Прехода в объркана хаотична фактология, а бъдещото й развитие става истинска загадка. За да осмислим тези значителни периоди от миналото си, трябва да се върнем доста назад, да ги разгледаме в глобален план и доколкото можем да се освободим от идеологическата хватка на противопоставянето на татоносталгията и прекрасния нов свят.

I.

Макс Вебер, който не споделя „представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи „се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“¹, търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализмa – „най-съдбоносната сила в нашия модерен живот,“ – се опира на „фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси такава културна среда, осигуряваща липса на „препятствия от духовно естество“, които да спъват „развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“².

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталиските американски среди, напомнящи за британския пуританизъм от XVIIв.) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай и голяма част от Югоизточна Азия дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява „противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“³. В случай че имаме задръжки от „духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков още от 70-те години черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани⁴.

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превърща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастването на държавата с няколко компании подобно на всички колониални държави, превърнати в „кооперации за колониален грабеж“⁵, японската държава се превръща в техническо средство за координация и „стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки – дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и „държавата на благоденствието“, давайки сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си и всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта⁶. В сравнение с това „японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра. Преди броени дни, три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция – новите технологии – обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд от парите на данъкоплатците, за да могат да подрият конкурентите си от Южна Корея и Тайван⁷. Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че българският партиен елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обощение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през ’87г. вече „животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които „съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаването на „крупни икономически групировки“, в които „движеща сила“ е „икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, които да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000г⁸.

„Съвременните тенденции“, разбира се, не може да представляват идеал, освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя (от платинените) Западния свят, прикривайки противоречията му, но е етап от „стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите – особено информационните – и ако не изглежда никак рационално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство, т.е. класовия му характер. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие – ограниченията на „свещената“ частна собственост – като организира разнообразни сдружения, цехове, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации, за да преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма да стане онази съдбоносна сила, за която Вебер говори. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от енгелсовите „принципи на комунизма“⁹, то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене, това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество „произлиза“ от капиталистическото „след продължителни родилни мъки“¹⁰. За да оцелее капиталистическото производство, то се отървава от онази форма на частна собственост, която осигурява възможност за лична инициатива равностойни конкурентни отношения – прословутия равен старт, – като започва да се концентрира, монополизирайки оргомни сектори на икономиката. Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват „обединение за регулиране на производството“, в което „вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“¹¹. Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно за необходимостта на капитала от експанзия чрез рационализация, поради отрасловата й ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика „рязък скок“ в броя на транснационалните корпорации, като 200-те най-големи от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, „усвояват половината от световната промишлена продукция“(през 2000г.)¹². Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавянето на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса, присъщ на ранния капитализъм. Частната собственост от XIX век, добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, изчезва когато занаятите се трансформират в манифактура, а оттам в едри индустрии и напълно издиша под напора на колективната корпоративна собственост, която също е под класов монопол и затова е добра и приемлива за елитите за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно, такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество „отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс счита, че „в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“.¹³ Най-малкото понеже да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и аполозите на неолиберализма.

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне бегло се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се „икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този „идеал“ последователно рухва (в Европа след ВСВ) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата „революция“ от ’89-та зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непродолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал, откъдето се поражда и известния термин партийна класа. За да разберем, че разделението на труда необходимо произвежда класово разделение и противопоставяне в обществото, не е необходимо да четем Маркс, защото още Адам Смит е обяснил този процес. Неолибералните идеолози са склонни да отричат класовото разделение и борба в съвременния най-добър от световете, докато същевременно се кълнат в „принципите на Адам Смит“, които не познават. Идеологическият възел около Смит и Маркс е такъв, че те могат да бъдат почитани или мразени, но четенето им би предизвикало истинско обърване.

Но да се върнем към социалистическа България. Простото отхвърляне или утвърждаване на една или друга от противостоящите категории на този твърде значителен период от историята на българите като нация, т.е. от Възраждането насам, пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания, накъсвайки историческия процес дотам, че бъдещото му разгръщане става истинска енигма. Историческото развитие става накъсано и пълно с бели петна, чието обяснение изисква изграждането на редица митове. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен и отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да угажда на силните на времето. Впрочем, такава е ролята на идеологическите „науки“ – от религия през философия до икономика – от най-дълбока древност, а това важи както за „демократичния“ преход, така и за „тоталитарната“ държава отпреди ’89г. В общи линии това типологическо противопоставяне (демокрация – тоталитаризъм) е вярно, но то пропуска някой споделени черти на иначе противоположните обществени системи – общата икономическа основа, т.е. общата икономическа недемократичност, които обуславят необходимостта широкото население да бъде държано далеч от най-важните процеси, които непосредствено го засягат. Разликата между „демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio за голяма част от съвременната ни история, това ни казва много за силата на цензурирането през идеологията, с моркова без сопата.

Но как е оценен този продължителен период, в който България се преобрази из основи чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система, от една идеалистическа гледна точка? Напълно правилно се казва, че Царство България е стъпило на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На него обаче е отредена периферна икономическа функция, която определя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуснала естествения ход като завила към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като бива окупирана от някакви нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от които израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на ДС, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат, за което се погрижила руската Перестройка. После неестествения Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените свой управници Сакскобургготски и Борисов – и двамата връщащи кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи. Макар все повече да заприличва на подбрана колекция от вицове, подобна концепция все още може да се защитава сериозно в медийния ефир и дори „научни“ кръгове.

Не по-малко идеалистически е подходът на социалистическата партия днес при оценяването на този значителен период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила „само едно много важно нещо“ – свободата. Затова „партията прие, че не може да има социализъм без свобода“ и „предприе демократичните реформи“¹⁴.

С две думи, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно, което далеч не е само в учебниците, а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също не може да мисли Тодор Живков като „естествен“ елемент от развитието за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да могат да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава, както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има „препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република и нейното лице – Т.Живков – не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, които побързаха да заявят, че сме се озовали право в светлото бъдеще и в най-добрия от световете, а щом беше приета тази предпоставка, всяка несправедливост в прекрасния нов свят можеше да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад. Това, разбира се, важи само ако допуснем, че действителността ни интересува.

През 1919г., когато индустриалният свят се тресе от вълнения в резултат от войната, а неуспеха на немската революция, отваря вратите на национализма, БКП приема документ, според който българската революция „ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от половението вътре“. Нещо повече, тя е схваната като „дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“¹⁵. Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка на развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България – капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията й, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда в просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след ПСВ), а в току що откъснатите от феодализма или родовото общество икономики в славянския свят те биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само „ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от „първобитно колективно владеене на земята“ към „комунистическо земевладение“¹⁶. Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите „бяха против асоциациите“, но комуната „декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, „диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, „провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“¹⁷.

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандираше „цялата власт на съветите“, но властта се концентрираше в партията. Ленин декретираше работнически контрол върху производството, но постигаше контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яросно бичуваше бюрократизма и канцеларщината¹⁸, докато управлението все повече се бюрократизираше.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на „демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия в началото на века. Но тъй като това е система на представителна демокрация с друго име и без партиен плурализъм, тя беше сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигнаха искане за „демокрация на участието“, което „представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“ и „произлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIIIв. насам – „системата на съветите“¹⁹, ако можем да се доверим на Хана Арент, която трудно може да мине за съветски шпионин дори у нас.

Понеже капитализма в Русия още не представляваше доминиращата икономическа система, Ленин трябваше да развие една съвсем меншевишка „доктрина за авангарда“²⁰ – прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадии на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като „преден боец“, а в устава на БКП минава за „челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са „родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава, а за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно да погледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в „син на народа“ (защото Г.Димитров беше син само на работническата класа) и „син на своето време“, според известните лозунги, и това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромис и на неговата приемливост, личността на Живков е вторична по важност що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на „природната“ му тъпота е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на ВСВ и края на Студената война.

IV.

С разпадането на съветската система, страните, които тя включваше, се върнаха към „естественото“ си място – в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси – природни и човешки – без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие²¹. Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни – техният фактически отказ да изпъляват „естествената“ си роля на „допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“²².

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество, откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващи безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център и постоянна лаборатория на неолиберализма – Латинска Америка, а и навсякъде, където съответната доктрина е била прилагана достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани обществени функции и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XXв. лишеният от колонии „британски лъв“ трябваше да „клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на „уреждане на вътрешните си обществени отношения“²³.

За да бъде част от тези процеси България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите „препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през ’89-та, все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждането на държавата на благоденствието на запад и подриване на доходите на работещите, бързо – поне в исторически план – ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

1 Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, с.54

2 Ibid., с.11, 20

3  Пинг, Чен, Китайската загадка или пътят на Китай, сп.Ново време, бр.12, Декември 2010

 

4 Баева, И., Тодор Живков, изд.“Кама“, С., 2006, с.57

5 Хаджийски, Иван, Оптимистична теория за нашия народ в Моралната карта на България, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2008, с.111

6 Фулчър, Дж., Капитализмът, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2008, с.148

7 Japan backs Sony, Toshiba, Hitachi LCD merger, Reuters, 31 август 2011, [url=http://www.reuters.com/article/2011/08/31/us-japan-displays-idUSTRE77U0VL20110831 ]

8 Всички цитати са от Живков, Т., На работа за по-нататъшно осъществяване на курса за качествено нов растеж, Партиздат, С., 1987. Целите до 2000г. са зададени в Тезиси на тринадесетия конгрес на БКП, Партиздат, С., 2006

9 Енгелс, Фр., Принципите на комунизма в Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.122

10 Маркс, К., Избрани произведения. Критика на готската програма, т.1, Партиздат, С., 1984, с.175

11 Енгелс, Фр., Избрани произведения. Развитието на социализма от утопия в наука, т.1, с.142

12 Стегър, Манфред, Глобализация, изд.“Захарий Стоянов“, С. 2005, с.95. Броят на корпорациите се увеличава от 7 на 50 хиляди за 30г. до 2000г.

13 вж. бел.11

14 Станишев, С., Защото сме социалисти, изд.Дума 2008, С., 2008, с.32-3

15 Благоев, Д., „Тесни социалисти“ с анархически глави в Нашите апостоли, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2010, с.514

16 Маркс, К., в предговор към второто руско издание на Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.16

17 Благоев, Д., Христо Ботев пред съда на „естетичните“, в ibid., с.299

18 Ленин, В.И., За партийния, държавния и обществения контрол, НИ, С., 1978, с.211

19 Арент, Х., Насилие и политика, КХ, С., 2007, с.32

20 Ленин, В.И., Избрани произведения в два тома. Какво да се прави?, т.1, изд. на БКП, 1950г., с.151

21 Митрович, Л., Преходът към периферен капитализъм, изд.“Изток-запад“, С., 2010, с.25

22 Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, изд.“Агато“, С., 2001, с.15

23 Хаджийски, И., ibid., с.117

“Футболът на слънце и на сянка” от Едуардо Галеано

Едуардо Галеано

Самият факт, че първата книга на Едуардо Галеано, издадена на български, е точно тази за футбола е показателен именно за това, което той най-силно критикува както в изкуството, така и във междучовешките отношения въобще: пазарното мислене. Книгата е замислена като печеливш летен хит на българския книжен пазар в навечерието на световното първенство, но за щастие е много по-сериозна. Тя съвсем не отстъпва от духа на цялостното творчество на вече световноизвестния латиноамерикански журналист, преведен на 25 езика (от които само 3 в Америка). Макар да няма грамадния успех на “Отворените вени на Латинска Америка” (която Чавес подари на Обама миналата година), “Футболът на слънце и на сянка” носи същото чувствително обществено съзнание, глобална визия, но и

усет за историческия детайл,

в който, както е известно, се крие истинският дявол -

социалната несправедливост.

Предвид летните жеги и усиления слънчев акцент от страна на маркетинговите медии (начело с държавната БНТ) върху футболния “процес” в ЮАР, ние ще потърсим в това ревю спасение от вредните лъчения в по-сенчестите моменти, които може би не правят книгата по-продаваема, но със сигурност по-правдива.

Още първият бегъл поглед върху основните понятия могат да ни заблудят, че четем икономически трактат – индустрия, печалба, доход, търговия, покупко-продажба, наем, мениджър, шоубизнес, баланс, производителност, експорт… всеки може да ги чуе вечер в спортните емисии, те днес са естествен елемент от футболната игра. Но не винаги е било така.

"Футболът на слънце и на сянка"

Историята на футбола, подчертава Галеано, е извървяла до сега голяма част от печалното си пътешествие, загърбващо радостта от играта като ненужна, защото не носи печалби. Всичко, което тя носи – щастие, красота, здраве – често има един фатален недостатък – безплатно е.

Още в началото уругваецът прави важно разграничение между любителите на играта – аз съм само просяк на добрия футбол – без значение на неговия произход и онези, които нарича ултраси, хулигани, събрали се в сектора, където унизените стават унизители, а страхливците – страшни. Безславният им живот в подчинение през седмицата става предпоставка за изблика на неделно стадионно всемогъщество. Авторът е от първите, докато книгата би била по-полезна на втория тип, който, за съжаление смята, четенето за далеч по-непродуктивно от скандирането на обиди към противника.

Така или иначе, това е само един от аспектите, в които “Футболът на слънце и на сянка” идва да развенчае фанатичната жилка, прокрадващата се в модерните общества. Умопомрачения фен-побойник (от fanatic) е сравнително лесно разпознаваем продукт на неразвитото критическо мислене. Далеч по-важно е, че този латинопрочит на футболното минало разклаща почти фундаменталистката идея за западното превъзходство във всички аспекти на човешкото развитие.

Ние европейците всичко сме отрили и във всичко сме най-добри,

като изключение се прави само за самокритичността.

Както и в почти всичко останало, започва еретическото слово, във футбола първи са китайците. Оставяме върху автора цялата отговорност за тези безславни думи и бързаме да отдадем почести на римляните. Те пренесли игрите с топка в “родината на футбола” Британия. Веднъж озовала се на родна земя, играта, в която се включвали цели села и продължаваща понякога по няколко дни, срещнала аристократичното недоумение на елитите и крал Едуард II издал указ, в който порицава плебейската и размирна игра, която карала простолюдието да занемарява задълженията към господарите си и усърдието в ежедневната работа. През XIV и XV век масовите игри с топка (обикновено няколко топки) били обект на законово ограничение и криминализация в резултат на лобизма на “пастирите на народа” в кралския двор.

Далеч по-дълга от европейската е и футболната традиция в Америките, но това не се брой, тъй като по това време тамошните народи все още не били “открити”.

Добре познат императив е, че нехората

не могат нищо да направят, ако не им го покажат хората.

Затова само ще споменем интересния подход на ацтеките да жертват победителите - една практика, която може и да се хареса на съвременните производители на зрелища – и се връщаме към официалната линия, че игрите с топка били пренесени отвъд Атлантика от испанските завоеватели (и по-късно британците, но в никакъв случай някоя неевропейска култура), конкистадорите – тези, проводници на висшата “културна” експанзия, която била толкова напредничава, че скоро погубвала мнозинството от неуките варвари. В подобни мисловни конструкции можем да развием цялата европейска историография чак до днес, до войните в Ирак и Афганистан и необявените войни в други части на света.

Произходът на това “модерно” мислене, както и на съвременния футбол, Галеано търси в Британската индустриална революция. В условия на манифактурно производство, което предпоставя поредната колониална експанзия, играта престава да бъде плебейски порок и става упражнение за аристокрацията, която от ранна възраст се учи винаги да побеждава, както и да дава материален физически израз на “естественото” си превъзходство над превитите, тъмни, слаби и съсипани в фабрики и мини работници.

Пролетариите нямат никаква нужда да морят телата си допълнително след убийствения работен ден, обикновено равняващ се на броя светли часове. Това, което наричаме модерен футбол обаче започва да се конфигурира, веднага щом в Англия след тежки профсъюзни битки е установено нормирано работно време. Един важен ресурс от свободно време, който трябвало да бъде оползотворен.

По това време развитието на техниката започва все повече да задоволява “жаждата” на капиталиста за производителна сила, работеща ефективно и денонощно – машината, която дори не роптае като онези от колибите в покрайнините. Непозната в друга епоха по-рано безработица не може да се пренебрегне като фактор за растящото място на игрите в живота на населението. Още повече, че са добре дошли всякакви начинания, които да отклоняват бедни и безработни от мисълта за стачки и други подобни безобразия.

Значителните социални завоевания на низшите класи във втората половина на XIX век окончателно обричат футбола да бъде игра на масите за радост на всички, докато за богатите нещопритежатели или нещопродавници не останало нищо друго освен да намерят начин да печелят от променените обстоятелства.

Веднъж експроприиран от аристокрацията футболът се превръща до голяма степен в универсалния език, преодоляващ шока на различията, превръща се в пространство за междукултурен диалог. Галеано нарича това явление демократизация на играта, което, разбира се, може само да вбеси консервативните елити. Ние, людете с положение в обществото, сме принудени да делим терен с работници, шофьори – жалват се аристократите в началото на миналия век. Левите интелектуалци също са резервирани към възхода на играта, която отвличала революционната енергия на работническата класа и била разтълкувана като машинация на буржоазията и империалистическа маневра, която да превърне тълпите в екзалтирани лумпени. Тези обвинения срещу футболът може да се каже, че били до голяма степен несъстоятелни в началото на XX век, но това не може да се твърди без известни резерви за края му.

Напук на капиталисти и интелектуалци, футболни клубове започват да никнат в заводи, профсъюзи, бедни квартали, като – векът ни иска да го подчертаем – всички играели безплатно просто за удоволствие. Мисълта за професионализация, за превръщането на футболиста в елемент от голямото производство на зрелища би била ако не обидна, то поне чужда за спортистите от това време. При все това, както става и до днес, несъвършенствата на обществата неизменно се проявяват в една или друга степен във всичко, което те правят. Страните, засегнати от расови предразсъдъци, т.е. навсякъде, където има малцинства (а в случая с чернокожите и мнозинства), футболът се превръща в едно от малкото демократични пространства на равните права и правила, което властите в “белите страни” всякак се стараели да потискат поне в официални измерения до края на ВСВ. Управата в Бразилия, например, не изпратила нито един недотам бял играч на първата световна надпревара  през ’34г., за да не се излага.

Титлата на Италия от ’38г. пък е приета като победа на расата и демонстрация на превъзходството на фашистката власт на Мусолини, а официалните медии приветстват триумфа над Бразилия – на италийския разум над животинската сила на негрите. Примерите, за съжаление, са неизброими.

В основната част на книгата Галеано се заема с анализ на всички първенства и техните най-запомнящи се моменти, като нито за миг не губи от поглед съответните социални измерения, които придобива навярно най-обвързаната с политиката игра. Четем за “футболната война” между Хондурас и Салвадор, начената от стадионите и подтикната от двете правителства, обучени в известната Школа на Америките – военно училище на САЩ, целящо дясна намеса, обикновено насилствена, навсякъде на юг от границата. Четем и за отказа на съветския отбор да играе стадиона в Сантяго, който новия чилийски диктатор Пиночет доскоро използвал като концентрационен лагер.

В най-срамния мач в историята отборът на домакините вкарва няколко гола на неналичен противник и отива на финалите.

Уго Чавес подарява "Отворените вени на Латинска Америка" на Обама

Подобни явления са от особена важност, заради вече споменатата връзка между футбола и политиката. Той просто не може да бъде оставен настрана, защото неволно произвежда слава и власт, извличани от обществения “ресурс,” а те се купуват на баснословни цени от големи транснационални компании като Опел, Филипс, Байер, но и от политици като  олигарха Берлускони, който дори не прави усилия да прикрива симпатиите си към Мусолини. И в двата случая собствениците на играта от една страна трупат състояние и власт, а потребителят от другата е превръщан в купувач на всичко, което манипулаторите на образи решат да му продадат, като закичат футболистите с продуктите си. Днес всичко, което се движи и всичко, което не помръдва, предлага някакво рекламно съобщение, а трудещият се на футболния терен е превърнат в продукт, който продава продукти. Това е само тухла в една стена, пред която споменът за Берлинската е детинска смешка – стена, издигната между хората, за да откъсне имащите от нуждаещите се. Тя е могъщ катализатор на омразата и насилието, насочени към противника, емигранта, иновереца, другия… Насилието, казва Хорхе Валдано, расте пропорционално на социалните неправди.

Това, което наистина разочарова Галеано, е техницизирането на играта или диктатурата на йерархизираната технокрация, която прагматизира спорта и в крайна сметка акцентира върху защитната игра. Произходът на тези явления е открит в индустриализацията на футбола – този нов отрасъл на икономиката, построен като голям пазар за конкуриращи се фирми, производители на зрелища и пълни с добре платени, но напълно безправни работници – на нашия свят има и роби-милионери, възкликва авторът.

Дошъл съм да продавам един продукт, наречен футбол, заявява Авеланж, когато става президент на ФИФА през ’74г. – опаковката е от изключетелна важност. А пък най-важна е победата на всяка цена и с всички средства, защото само победителят продава добре. Това е и единствения морален критерии извън демонстративния феърплей за пред камерите  - баланса на собственика в края на годината. Оттук не е трудно да се направи извода, че професионалният футбол няма скрупули, защото е част от една безскрупулна властова система.

Необходимостта от задължителна победа на всяка цена е определяща за техницизацията на този спорт и доминацията на защитните схеми. Загубите във футболната политикономия означават фалит. Също като в големите фирми и на терена се определя най-голям ресурс за стабилността като само в краен случай се инвестира в прогреса към противниковата врата, откъдето и сравнително еднаквите схеми на игра. Рискът е позволен само на най-богатите.

Нашата епоха налага задължителна еднаквост – във футбола, както и във всичко останало. В годините на икономическата доктрина на глобализацията онези, които не умират от глад, умират от скука. За да се измени тази печална констатация е необходимо демократично отвоюване на футболното пространство. И не само.

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“