Власт и образование: Как да управляваме 30 години?

В правилно дефинирания смисъл увещанията на управляващите, че поставят приоритет върху образованието са напълно честни и истинни.

Банда хулигани?

Ако нещо е способно наистина да смути обществения дискурс, обичайно гравитиращ около изкуствено създавани теми като вредността на даден паметник или отношенията на Путин с новото му куче, то това е склонността на някои традиционно маргинализирани групи да си въобразяват, че имат право на дума и участие поне що се отнася до собствените им дела. В такъв момент най-малкото, което може да настъпи, е

пълно объркване.

Логично, в случай че учениците, чиято проста задача се свежда до мълчаливо възприемане на безсъмнени истини, решат да привличат вниманието върху проблемите на среднообразователната система, то това веднага следва да се тълкува като постъпка на банда невръстни хулигани, чиито родители не са приложили здравословния минимум педагогическо насилие. Проверете дали ще намерите съществено отличаващ се анализ – в най-добрият случай журналистическото безсилие пред явлението се проявява в наставническо снизхождение към младите, които се опитвали да получат почивка като на депутатите. Интерпретациите на ученическите бунтове биха надхвълили тезата, че децата просто не са получили достатъчно от това, срещу което протестират – принудата на и отегчението от една система, която мразят – ако само някой сметнеше, че темата притежава някаква обществена важност и известни исторически предзададености.

Стандартизиращо оформяне

В своята същност задължителното държавно образование е запазило и до днес изначалната си функция на „обикновен способ за оформянето на хората да бъдат до един еднакви“ – както забелязал съвременникът на първите подобни начинания Джон Стюарт Мил – по начин, който да се „нрави на доминиращата сила в правителството“, особено ако тя има сериозен бизнес гръб и се готви да управлява поне 30 години¹. У нас не много по-различната първоначална цел била да се вмени на твърде необразованото – а поради това и непредвидимо и независимо – преобладаващо селско население, което имало навика да нарича имота си „държава“, че „са имали българите царство и господарство“ и Бог винаги въздигал при тях „силни и храбри царе“, затова пак ще ги има под една или друга форма, независимо от народно-демократските илюзии на разни самозвани революционери².

Колкото „царете“ ни са се демократизирали, толкова и системата – тя разглежда „обектите“ си като

пасивни съдове, които следва да се напълнят

с точно определено съдържание

от министерския извор на истината (доскоро си имахме истински министър на истината) и кулминира в прокарваната все по-упорито тестова система за оценяване като завършена машина за стандартизация. Такова отношение естествено поражда съпротива независимо дали „съдовете“ ще разливат натресените им „истини“ из нощните заведения или ще ги стоварват под формата на омлет по прозорците на някой инспекторат.

Две противоположни системи

Оттук по-лесно се схваща силно смущаващото, но само привидно противоречие между ученическите бунтове за по-дълга почивка и студентските протести против евентуалната дървена ваканция. Несъответствието съвсем не идва, понеже младежите, приети като студенти, изведнъж са осъзнали ползите от това да бъдат „оформени“ в унисон с нравите на управляващите, а от принципната противоположност на двете системи.

Съвременната университетска система е резултат от идеята на Вилхелм фон Хумболт – често цитиран от Мил – да комбинира в образователен модел обучението и изследването в

един повече творчески процес,

отколкото моделиращ и възпитателен.

Човек не се нуждае от никаква диплома, за да се сети коя от двете системи спешно трябва да се бъде „реформирана“ и оформена за нуждите на едно трайно управление. В този смисъл приоритетът на управляващите в образованието е безспорен.

Има сериозно съвпадение между потъналите в идеологическа забрава принципи на класическия либерализъм на Хумболт и Мил и схващането на Хана Аренд от 70-те – университетът не бил „служба по заетостта“, а трябвало да дава „възможност на младите хора в течение на няколко години да стоят извън всички социални групи и задължения, да бъдат истински свободни“³. Звучи привлекателно, но е безполезно за храбрите царе от страниците на „Форчън“, така че логично отива в кошчето на историята – още повече, че пропуска единствената значима категория на неолибералната глобализация: конкурентноспособността.

Учениците трябва от най-ранна възраст да се борят помежду си, а не срещу потискането на тяхната индивидуалност в полза на доминиращите сили на деня. Университетите трябва да трупат рейтинг, за да се харесат на инвеститорите си – управляващите, бизнеса и студентите, готови да заплатят една все по-значима сума, за място във висшето бюро по труда. Това е механизмът на подмяната на фалиралата хумболтова визия със печелившата система на частните университети, субсидирани от държавата, но недостъпни за мнозинството. Държавните университети също трябва да се държат като частни или да изчезнат – вижте новите такси за следване в Англия, нараснали близо 10 пъти през последните години.

Сънлива глупост

За нуждата от растеж и растящи печалби образованието трябва да се ориентира към икономиката – да произвежда кадри, които да произвеждат продукти, включително добре оформени работници в унисон с доминиращите нрави. То трябва да се пригажда, да се стесни, да се специализира заедно „с прогреса на разделението на труда“, който според Адам Смит ще е от полза за икономиката, но внедрения в него човек „обикновено става толкова глупав и невеж, колкото може да стане едно човешко същество“. Това е състоянието на „сънлива глупост“, което образованието би следвало да преодолява, и в което „по необходимост трябва да изпаднат трудещите се бедняци, т.е. по-голямата част от народа, ако правителството не взема мерки“⁴. За щастие на новите храбри царе Смит е просвещенска личност, която трябва

да се почита в установения смисъл,

а не да се чете.

Така че нека правителството взема мерки само за собствената си дълговечност.

Учениците да не бягат от училище. Студентите „да не подскачат“. Ние сме древен народ и първи европейци (пише го в учебниците) в най-паисиевия смисъл на тези думи и ще продължим стандартизиращото оформяне на нравите до най-сънливата глупост, при която министърът да може да ни „пригоди“ към „ясната политическа воля“, въпреки „бунтовете“, които тя предизвиква навсякъде в Европа (в.Сега, 9 януари 2010).

А ако учениците и студентите на запад успеят да демократизират образованието си, ние пак ще станем най-първи европейци и ще ги последваме.

Цитирани произведения

1.John Stuart Mill, On Liberty, Penguin books, London, 2010, p.155

2.Паисий, История славянобългарска

3.Хана Аренд, Насилие и политика, КХ, София, 2007, с.109

4.Адам Смит, Богатството на народите, Рата, София, 2010, 735-6

Статията е публикувана в списание “Виртуална Култура” и на Priziv.org.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

“Футболът на слънце и на сянка” от Едуардо Галеано

Едуардо Галеано

Самият факт, че първата книга на Едуардо Галеано, издадена на български, е точно тази за футбола е показателен именно за това, което той най-силно критикува както в изкуството, така и във междучовешките отношения въобще: пазарното мислене. Книгата е замислена като печеливш летен хит на българския книжен пазар в навечерието на световното първенство, но за щастие е много по-сериозна. Тя съвсем не отстъпва от духа на цялостното творчество на вече световноизвестния латиноамерикански журналист, преведен на 25 езика (от които само 3 в Америка). Макар да няма грамадния успех на “Отворените вени на Латинска Америка” (която Чавес подари на Обама миналата година), “Футболът на слънце и на сянка” носи същото чувствително обществено съзнание, глобална визия, но и

усет за историческия детайл,

в който, както е известно, се крие истинският дявол -

социалната несправедливост.

Предвид летните жеги и усиления слънчев акцент от страна на маркетинговите медии (начело с държавната БНТ) върху футболния “процес” в ЮАР, ние ще потърсим в това ревю спасение от вредните лъчения в по-сенчестите моменти, които може би не правят книгата по-продаваема, но със сигурност по-правдива.

Още първият бегъл поглед върху основните понятия могат да ни заблудят, че четем икономически трактат – индустрия, печалба, доход, търговия, покупко-продажба, наем, мениджър, шоубизнес, баланс, производителност, експорт… всеки може да ги чуе вечер в спортните емисии, те днес са естествен елемент от футболната игра. Но не винаги е било така.

"Футболът на слънце и на сянка"

Историята на футбола, подчертава Галеано, е извървяла до сега голяма част от печалното си пътешествие, загърбващо радостта от играта като ненужна, защото не носи печалби. Всичко, което тя носи – щастие, красота, здраве – често има един фатален недостатък – безплатно е.

Още в началото уругваецът прави важно разграничение между любителите на играта – аз съм само просяк на добрия футбол – без значение на неговия произход и онези, които нарича ултраси, хулигани, събрали се в сектора, където унизените стават унизители, а страхливците – страшни. Безславният им живот в подчинение през седмицата става предпоставка за изблика на неделно стадионно всемогъщество. Авторът е от първите, докато книгата би била по-полезна на втория тип, който, за съжаление смята, четенето за далеч по-непродуктивно от скандирането на обиди към противника.

Така или иначе, това е само един от аспектите, в които “Футболът на слънце и на сянка” идва да развенчае фанатичната жилка, прокрадващата се в модерните общества. Умопомрачения фен-побойник (от fanatic) е сравнително лесно разпознаваем продукт на неразвитото критическо мислене. Далеч по-важно е, че този латинопрочит на футболното минало разклаща почти фундаменталистката идея за западното превъзходство във всички аспекти на човешкото развитие.

Ние европейците всичко сме отрили и във всичко сме най-добри,

като изключение се прави само за самокритичността.

Както и в почти всичко останало, започва еретическото слово, във футбола първи са китайците. Оставяме върху автора цялата отговорност за тези безславни думи и бързаме да отдадем почести на римляните. Те пренесли игрите с топка в “родината на футбола” Британия. Веднъж озовала се на родна земя, играта, в която се включвали цели села и продължаваща понякога по няколко дни, срещнала аристократичното недоумение на елитите и крал Едуард II издал указ, в който порицава плебейската и размирна игра, която карала простолюдието да занемарява задълженията към господарите си и усърдието в ежедневната работа. През XIV и XV век масовите игри с топка (обикновено няколко топки) били обект на законово ограничение и криминализация в резултат на лобизма на “пастирите на народа” в кралския двор.

Далеч по-дълга от европейската е и футболната традиция в Америките, но това не се брой, тъй като по това време тамошните народи все още не били “открити”.

Добре познат императив е, че нехората

не могат нищо да направят, ако не им го покажат хората.

Затова само ще споменем интересния подход на ацтеките да жертват победителите - една практика, която може и да се хареса на съвременните производители на зрелища – и се връщаме към официалната линия, че игрите с топка били пренесени отвъд Атлантика от испанските завоеватели (и по-късно британците, но в никакъв случай някоя неевропейска култура), конкистадорите – тези, проводници на висшата “културна” експанзия, която била толкова напредничава, че скоро погубвала мнозинството от неуките варвари. В подобни мисловни конструкции можем да развием цялата европейска историография чак до днес, до войните в Ирак и Афганистан и необявените войни в други части на света.

Произходът на това “модерно” мислене, както и на съвременния футбол, Галеано търси в Британската индустриална революция. В условия на манифактурно производство, което предпоставя поредната колониална експанзия, играта престава да бъде плебейски порок и става упражнение за аристокрацията, която от ранна възраст се учи винаги да побеждава, както и да дава материален физически израз на “естественото” си превъзходство над превитите, тъмни, слаби и съсипани в фабрики и мини работници.

Пролетариите нямат никаква нужда да морят телата си допълнително след убийствения работен ден, обикновено равняващ се на броя светли часове. Това, което наричаме модерен футбол обаче започва да се конфигурира, веднага щом в Англия след тежки профсъюзни битки е установено нормирано работно време. Един важен ресурс от свободно време, който трябвало да бъде оползотворен.

По това време развитието на техниката започва все повече да задоволява “жаждата” на капиталиста за производителна сила, работеща ефективно и денонощно – машината, която дори не роптае като онези от колибите в покрайнините. Непозната в друга епоха по-рано безработица не може да се пренебрегне като фактор за растящото място на игрите в живота на населението. Още повече, че са добре дошли всякакви начинания, които да отклоняват бедни и безработни от мисълта за стачки и други подобни безобразия.

Значителните социални завоевания на низшите класи във втората половина на XIX век окончателно обричат футбола да бъде игра на масите за радост на всички, докато за богатите нещопритежатели или нещопродавници не останало нищо друго освен да намерят начин да печелят от променените обстоятелства.

Веднъж експроприиран от аристокрацията футболът се превръща до голяма степен в универсалния език, преодоляващ шока на различията, превръща се в пространство за междукултурен диалог. Галеано нарича това явление демократизация на играта, което, разбира се, може само да вбеси консервативните елити. Ние, людете с положение в обществото, сме принудени да делим терен с работници, шофьори – жалват се аристократите в началото на миналия век. Левите интелектуалци също са резервирани към възхода на играта, която отвличала революционната енергия на работническата класа и била разтълкувана като машинация на буржоазията и империалистическа маневра, която да превърне тълпите в екзалтирани лумпени. Тези обвинения срещу футболът може да се каже, че били до голяма степен несъстоятелни в началото на XX век, но това не може да се твърди без известни резерви за края му.

Напук на капиталисти и интелектуалци, футболни клубове започват да никнат в заводи, профсъюзи, бедни квартали, като – векът ни иска да го подчертаем – всички играели безплатно просто за удоволствие. Мисълта за професионализация, за превръщането на футболиста в елемент от голямото производство на зрелища би била ако не обидна, то поне чужда за спортистите от това време. При все това, както става и до днес, несъвършенствата на обществата неизменно се проявяват в една или друга степен във всичко, което те правят. Страните, засегнати от расови предразсъдъци, т.е. навсякъде, където има малцинства (а в случая с чернокожите и мнозинства), футболът се превръща в едно от малкото демократични пространства на равните права и правила, което властите в “белите страни” всякак се стараели да потискат поне в официални измерения до края на ВСВ. Управата в Бразилия, например, не изпратила нито един недотам бял играч на първата световна надпревара  през ’34г., за да не се излага.

Титлата на Италия от ’38г. пък е приета като победа на расата и демонстрация на превъзходството на фашистката власт на Мусолини, а официалните медии приветстват триумфа над Бразилия – на италийския разум над животинската сила на негрите. Примерите, за съжаление, са неизброими.

В основната част на книгата Галеано се заема с анализ на всички първенства и техните най-запомнящи се моменти, като нито за миг не губи от поглед съответните социални измерения, които придобива навярно най-обвързаната с политиката игра. Четем за “футболната война” между Хондурас и Салвадор, начената от стадионите и подтикната от двете правителства, обучени в известната Школа на Америките – военно училище на САЩ, целящо дясна намеса, обикновено насилствена, навсякъде на юг от границата. Четем и за отказа на съветския отбор да играе стадиона в Сантяго, който новия чилийски диктатор Пиночет доскоро използвал като концентрационен лагер.

В най-срамния мач в историята отборът на домакините вкарва няколко гола на неналичен противник и отива на финалите.

Уго Чавес подарява "Отворените вени на Латинска Америка" на Обама

Подобни явления са от особена важност, заради вече споменатата връзка между футбола и политиката. Той просто не може да бъде оставен настрана, защото неволно произвежда слава и власт, извличани от обществения “ресурс,” а те се купуват на баснословни цени от големи транснационални компании като Опел, Филипс, Байер, но и от политици като  олигарха Берлускони, който дори не прави усилия да прикрива симпатиите си към Мусолини. И в двата случая собствениците на играта от една страна трупат състояние и власт, а потребителят от другата е превръщан в купувач на всичко, което манипулаторите на образи решат да му продадат, като закичат футболистите с продуктите си. Днес всичко, което се движи и всичко, което не помръдва, предлага някакво рекламно съобщение, а трудещият се на футболния терен е превърнат в продукт, който продава продукти. Това е само тухла в една стена, пред която споменът за Берлинската е детинска смешка – стена, издигната между хората, за да откъсне имащите от нуждаещите се. Тя е могъщ катализатор на омразата и насилието, насочени към противника, емигранта, иновереца, другия… Насилието, казва Хорхе Валдано, расте пропорционално на социалните неправди.

Това, което наистина разочарова Галеано, е техницизирането на играта или диктатурата на йерархизираната технокрация, която прагматизира спорта и в крайна сметка акцентира върху защитната игра. Произходът на тези явления е открит в индустриализацията на футбола – този нов отрасъл на икономиката, построен като голям пазар за конкуриращи се фирми, производители на зрелища и пълни с добре платени, но напълно безправни работници – на нашия свят има и роби-милионери, възкликва авторът.

Дошъл съм да продавам един продукт, наречен футбол, заявява Авеланж, когато става президент на ФИФА през ’74г. – опаковката е от изключетелна важност. А пък най-важна е победата на всяка цена и с всички средства, защото само победителят продава добре. Това е и единствения морален критерии извън демонстративния феърплей за пред камерите  - баланса на собственика в края на годината. Оттук не е трудно да се направи извода, че професионалният футбол няма скрупули, защото е част от една безскрупулна властова система.

Необходимостта от задължителна победа на всяка цена е определяща за техницизацията на този спорт и доминацията на защитните схеми. Загубите във футболната политикономия означават фалит. Също като в големите фирми и на терена се определя най-голям ресурс за стабилността като само в краен случай се инвестира в прогреса към противниковата врата, откъдето и сравнително еднаквите схеми на игра. Рискът е позволен само на най-богатите.

Нашата епоха налага задължителна еднаквост – във футбола, както и във всичко останало. В годините на икономическата доктрина на глобализацията онези, които не умират от глад, умират от скука. За да се измени тази печална констатация е необходимо демократично отвоюване на футболното пространство. И не само.

Глаголно спрежение на премиерското “съм”

Редактирана версия на статия беше публикувана под заглавието “Една година ГЕРБ, една година езикови реформи” в рубриката Наблюдател на вестник СЕГА, 10.07.10.

По повод на годишнината от възкачването на управляващата партия обобщенията за постигнато досега ще бъдат далеч по-малко, отколкото бяха след първото шестмесечие. Това е факт, защото през януари все още можехме да изтъкнем изключителните преимущества на новата власт. Оли Рен още не беше разбил мита за безпрецедентната европодкрепа към правителството, безработицата само временно растеше, а икономическата криза свършваше през юни. Депутатите и министрите от ГЕРБ бяха благородни хора, а малките изключения само потвърждаваха правилото. Токът щеше да пада, защото бяхме енергийния тигър на Балканите. Вдовишките надбавки също идваха през юни, а за орязване на социалните плащания и отпуските дума не можеше да става. Силовите министерства громяха контрабандата и организираната престъпност, а не преследваха библиотекари. Закриването на болници беше висш хуманен акт. Театрите и оперите още бяха културни институции, а не глоба за народа, както се оказа по-късно.

Днес не можем да кажем толкова много хубави неща, което е един добър повод да се заемем с други по-важни въпроси, светлото бъдеще, най-вече. Некоректно би било да нападаме добронамерените власти – когато са изправени пред трудности, трябва да сме солидарни с тях, защото именно ние сме позволили държавата да се ограбва в продължение на десетилетия – особено студентите и младите майки, както самият премиер обясни. Още повече, че в бюджет 2011 ще е заложено по най-ефективен начин единствено възможното правило за изсипване на финансовата благодат, което пазарите постановяват: ако сред простия народ има хора с по две ризи, дай едната на богатите и се надявай, че възходът им ще се разпростре върху останалите в достатъчна степен, че поне една пета от тях да гласуват за теб при ниска избирателна активност.

Въпреки изключително добрите перспективи, остават някои централни проблеми, върху които трябва да се концентрира обществения дискурс – вувузелите, бурките, колко точно да поскъпне топлата вода, импийчмънта, колко по-зле са гърците, не печелят ли твърде много пари просяците и понякога дори тече сериозен дебат дали най-евтината възможна енергия е икономически изгодна.

Улисани в предварително обречено измерване на медийната свобода, пропуснахме решаването на някои наглед технически въпроси, но от съдбоносно значение за поколенията, които могат да останат лишени от цялостно схващане на действителността, ако не бъдат запознати с последните нововъведения. Филолозите, например, както всички други учени, покосени от съкратените бюджети на университети и академии, се оказаха неспособни да реагират на променените реалии в езика, наложени лично от премиера. Тъй като науката на бъдещето няма да е обществена необходимост, а прехрана за разни експерти, целящи да оправдават състоянието на нещата, независимо от безсмислеността му и да катализират деградацията на социалното съзнание, да се заемем по-скоро да попълним лингвистичните празноти.

След като открито бяха издадени редица разпореждания и забрани за министерското говорене, време е те да бъдат отразени и в публичната реч. Ето примерно спрежение на глагола съм, подходящо за всякакви родни премиери.

Винаги първо лице, единствено възможно число – аз съм премиер.

Второ лице, допустимо в единствено число – ти си, докато гласуваш за аз съм.

Трето, обикновено давано за пример от аз съм, лице, единствено число – той, тя, то е, защото следва повелята на аз съм и си трае.

Първо лице, множествено, всъщност единствено, число – ние сме при положение, че не се разчуе и не стане скандал. В противен случай отричам(е) дори очевидното. Обвиняваме вие сте.

Досадно второ лице, само временно множествено число – вие сте, но единствено докато си траете за ние сме и докато намерим начин да се отървем от вас.

Трето хипотетично лице, удобно множествено число – за те са виж той/тя/то е. Употребява се широко за призоваване на свръхестествени, почти митични сили като високата електорална подкрепа, народът, който седи зад аз съм или международната подкрепа за правителството.

Миналото време е излязло от употреба, тъй като в самата си природа е архаично. Познаването на състоянието и събитията отпреди изборите създава вредно историческо съзнание, което е предпоставка за излишно социално безпокойство. Единствено полезно приложение за миналото е систематичното му охулване, което кара и най-трагичното сега да изглежда пълно с възможности.

Частицата ще е забранена лично от премиера. Тя предизвиква у хората илюзорни надежди, които са приемливи само преди избори, а след тях могат да доведат до фрустрация у електората и бъдещо неправилно гласуване.

Очаква се мнозинството от интелектуалците да подкрепят ентусиазирано всички нововъведения – безспорна еманация на просветения ни век.

От просвещенски “отживелици” към икономически потребности

 

Вместо да се насочи към реалните проблеми във висшето образование, реформата ще задоволи частни интереси в сектора, внедрявайки все повече пазарни механизми за регулиране на достъпа.

 

Студенти от СУ събраха последните си жълти стотинки, за да подпомогнат финансовото министерство

Едно от правомощията, които властите сами си делегират е правото да обявяват „обществени“ дискусии, да ги провеждат сами и да си вадят „правилните“ изводи от тях. Така те произвеждат легитимност за политика, за която малцина биха гласували на избори. Такова „обсъждане“ осъществява и просветният министър Игнатов по проблемите на висшето образование. Той представя всички гледни точки в солови медийни изяви и посочва верния път, съобразен с европейските практики, които единствен познава. Приглася му самият премиер, който тръби, че е превърнал образованието в приоритет, някак успявайки да не съобщи, че тази година субсидията за студент е намалена с 10% и е най-ниската в ЕС, а последващите съкращения (20% от публичните разходи), наречени „антикризисни мерки“, връщат университетите с десетина години назад. В медийния фон, облъчващ българите, трябва да добавим и министър Дянков – заявявайки, че трябва да закрием БАН, защото на запад науката е в университетите, той все съумяваше да не ни каже, че лично е намалил парите за научни изследвания в образователните институции с 47,5%, а след последните съкращения парите по това перо в СУ са редуцирани от над 3 милиона до 800 хиляди лева. След всички тези репресии Дянков логично заключи, че българската наука е “длъжник” на икономиката.

Очевидно е, че реформа, придружена с резки финансови съкращения, не предполага някакви обсъждания, а

трябва да се изпълнява като заповед – бързо и без излишно мислене.

Това е и основният мотив, който дебне зад орязването на и без това скромната субсидия – университет, чието функциониране е застрашено, не може да вземе конструктивно участие в реформирането си и ще трябва да изпълнява правителствените разпореждания. Самият законопроект, който „дискутираме“, се пише в пълна секретност и малцина са избраните да го видят. Останалите съдим за него по думите на министъра. Преди месец студентите в Румъния протестираха, защото мнението им не се вземаше предвид по отношение на тамошната реформа, но и у нас едва ли някой се сеща, че университетите са създадени най-вече за обучаващите се в тях и в полза на цялото общество, а не за да отговарят на прищявките на министерството или лобистите зад него. Една от промените, за която Игнатов активно лобира е ново съкращение на бакалавърската степен на 3 години, т.е.

по-малко знания с по-практическа насоченост

с цел бързо ориентиране към пазара на труда.

Такава титла ще се взима без нито един съставен текст по научен проблем след въвеждането на тестова система, каквато вече използвали някой напредничави висши училища – предимно частни.

Системата ще бъде прокарана под „булото“ на прозрачността в оценяването, след като университетите бъдат насърчени да демонстрират практическата полза от автономията си, подчинявайки се на министерските разпореждания. Тестът ще е окончателното скъсване с Хумболтовия университет, построен върху остарялата просвещенска концепция за развитие на креативността и изследователските умения на студента. Според министър Игнатов този модел не е достатъчно „гъвкав“, откъдето лесно можем да разграничим

два вида гъвкавост – тази, която знанието създава в ума

и тази, която министерството изисква в кръста.

Можем и без усилия да очертаем разломната линия между възрожденските идеали за просвета у българина и пазарните реалности или финансовата необходимост, които според властите предрешават всичко вместо него. Университетът на бъдещето е построен върху далеч по-модерната визия за максимално бърза реализация на пазара на труда, в името на която може да бъде пожертвано всичко останало. Губещите хуманитарни специалности, например.

По думите на министъра основното финансиране ще бъде насочено към областите, в които бизнесът се нуждае от кадри. Приоритет трябвало да станат инженерните специалности, с което държавата на практика се отказва да поддържа целостта на изследванията, насочвайки капитал към сферите, в които е потребна работна ръка. Тази политика ще закрие цели науки, които се оказаха без реализция в годините на прехода – физически, химически, биологически дисциплини. Хуманитаристите също са оставени настрана – никоя власт не се нуждае от добре подготвени историци или философи, които да й припомнят предизборните обещания или състоянието на обществото, да не говорим за образовани журналисти. Добре известен факт е, че безпокойството от социалните проблеми идва с познаването на историята. Няма история, няма проблем. Икономиката от своя страна има нужда само от „машини, които да изпълняват точно определени функции“, както се изрази проф.П.Журд за една учудващо подобна реформа на френските консерватори –

не ни трябват „хора, които да виждат малко по-надалеч от болта и гаечен ключ номер 12“.

Университетите ще имат право да създават търговски дружества, да се разпореждат с имоти, да търгуват със знания и научни продукти, да бъдат „предприемчиви“. Според Игнатов това трябвало да бъде комбинирано с повече власт на ректорите, които щели да се посочват, а не да се избират. Иначе ставали „заложници“ на остарелия научен съвет, навярно както Сталин бил „затворник на Политбюро“ и не можел да реализира смелите си идеи (по думите на Труман). Овластени допълнително по този начин след увеличемието на правомощията със Закона за академичния състав, ректорите ще бъдат насърчавани да се разпореждат с имуществото по начин, който да им осигури приходи. Когато правителството абдикира от образователния сектор, държавните висши училища ще започнат търговийка с имоти, за да закърпят положението. И невъоръжено с информация око може да забележи, че министърът ни е бивш ректор на частен университет. Извън банановите републики думите му биха минали за чист лобизъм.

Кулминацията на законопроекта е т.нар. „ваучерна система“. Отначало тя щяла да включва само държавните университети, но с подобряване на икономическата среда ще се разпростре и върху частните. Студентът ще има право да си вземе субсидията по всяко време и да я внесе в друг университет. Това е

прекрасна схема за източване на държавния бюджет –

учащият, който не може да се справи с тежките изисквания в Софийски университет си тегли ваучера и влага парите на данъкоплатците в някое частно школо, където го приемат на драго сърце с елементарен тест, а може да се дипломира и за 2 години. Така отдавна овехтялата просвета е заменена с нещо далеч по-модерно и практично – документ за нея. От друга стана мярката ще принуди и малкото останали добри университети да се грижат повече за бройката на обучаващите се, отколкото за качеството на обучението, смъквайки прага за прием до готовността да се плати една постоянно нарастваща такса.

Очевидно е, че реформата няма за цел да реши належащите проблеми с орязаното финансиране, непосилните такси за безплатното по Конституция образование, ограниченията, които финансовите бариери поставят, обидните заплати на научните работници, символичните стипендии, недостигащите общежития и съответното ниско качество на обучението. Тя не е насочена към хората, които се сблъскват с тези реалности всеки ден – преподаватели и студенти, а обслужва частни лобистки интереси.

„Реформа на думите“ казват на запад за такава подмяна на лексикалния състав, която да съобщи на хората по приемлив начин, че парите им отново ще потекат в нечии дълбок джоб. Подобна промяна трудно би се приела, ако не бяха постоянните убеждения на министъра, че това е „ясната политическа воля“ в Европа и ние трябва да се „нагодим“ към нея.

Демократичният порив на правителството е забележителен –

еврооправданията са в основата на всяка реформа.

Всъщност всички подобни идеи в рамките на Болонската система срещат ентусиазирана студентска съпротива, свързана с окупации на зали, безредици по площадите, блокиране на улици. Това става в развития демократичен свят, когато политическата воля се размине с тази на избирателите. Но нека да разбием министерския информационен монопол по отношение на образованието в Европа.

Средно ЕС отделя 1,2% от БВП за висше образование, а у нас нивото е 0,3%. Според изследванията най-щастливите европейци са датчаните, а те харчат 2,4% от далеч по-големия си бюджет в този сектор. В разгара на кризата точно 20 страни в общността решиха да увеличат публичните разходи за висше образование като повечето от тях имат далеч по-обилно финансирани системи. Защо да не се нагодим към тази Европа? Игнатов не говори за нея, което личи от дискусията в министерски съвет за стратегията „Европа 2020“. Тя изисква всички страни да отделят поне 3% от БВП за наука. Игнатов предлага 0,6%, а правителството се спира на 1,4%, с което

узаконява положението ни на опашката на съюза и в следващото десетилетие.

Очевидно просветният министър не работи за промотираната на запад „Европа на знанието“. Той мечтае за Европа на частните университети, субсидирани от държавата. От нас се изисква мълчаливо да се „нагодим“ към новите реалности с неизбежен характер, както ни се представят от една групировка, която можем да наречем „Нагаждачите“. Другият вариант е най-накрая да започнем да наливаме съдържание в преексплоатираната в хода на прехода дума демокрация.

 

 

 

Двеста години самота

През 2008 в сезона на ураганите няколко тропически бури удариха Хаити, отнемайки живота на близо 800 души, всичките oбитатели на бидонвили, лишени от елементарна инфраструктура, необходима за нормален живот. Броят на хората по света, които живеят в такива условия продължи да расте и през 2009, успоредно с броят и богатството на милиардерите.(1) Разрастването на предградията на големите градове в Третия свят е тенденция, в която Хаити е истински образец. Само ураганът Айк (Ike), който дори не засегна остров Хиспаньола директно, отне 75 живота в най-бедната страна на Америките. Същата стихия, но вече от 3-та степен, се вряза в бреговете на Куба, причинявайки „само“ 7 смъртни случая – навярно хора, незасегнати от правителствената операция за евакуирането на 1 милион жители от застрашените територии. С някои изключения, далеч по-ниски от хаитянските нива са и пораженията от идентични бури в Тексас и Флорида.

При това положение е логично да се запитаме:

природни явления ли са

бедствията, при които умират само бедните?

Земетресението от 12-ти януари даде еднозначен отговор на този въпрос предвид необичайно високия брой жертви. Преобладаващо антропогенният характер на катастрофата беше очевиден и за „24 часа“, който в анализ демонстрира нагледно колко грешни изводи можем да си направим за човешките работи, ако се вгледаме в настоящето, без да държим сметка за историческите обстоятелства и генезисът разглежданите процеси. Според статията „Хаити носи огромна вина за ужасите и опустошението след него“. Страната била „пример за това как един народ и неговите управници могат да разорят страната си до такава степен, че трусът можа само да я заравни“(2).

Да се бърка народ с управление е

типична тоталитарна практика.

Стига да приложим достатъчно безразличие към учебниците по история дори от началния курс, лесно бихме могли да стоварим върху българския народ обвинението за съсипването на страната му в рамките на Османската империя.

Упоритото повтаряне в материала за влеченията към вуду ритуалите в Хаити следва да ни наведе на мисълта, че отклонението от „правата“ вяра може да донесе на „провинилите се“ възмездие свише под формата на природно бедствие. Това не е някаква оригинална идея, а

автентичния начин да се списва

всяка средновековна хронология,

използвана и от теолозите във века на Просвещението, които виждат едва ли не Второто пришествие в лисабонския трус от 1775г. Пришествие имало, но на пожари, тръгнали от преобладаващите бедняшки квартали, натъпкани с колибите на хората. Същата „интелектуална“ следа се появи и в България преди десетина години, когато земетресението в Турция беше „разчетено“ в Божия промисъл като наказание за престъпления от минали векове. Подобна „логика“ без съмнение ще открием и в западната преса за опустошението в Пакистан през 2005г. когато 1000 кубински лекари останаха дълго след западните си колеги, за да се погрижат за пострадалите, някои от които виждаха медик за първи път.

„От 1998г. – пише сп.Тема – Куба изпраща в островната държава [Хаити] свои лекари и учители и приема хаитянски младежи за безплатно обучение в кубински универстети“. Земетресението заварва на 12-ти януари 400 кубински лекари, които първи оказват помощ на засегнатото население.(3) Седмица по-късно, на 20-ти, Съединените щати вече са поели управлението над острова и контролират помощите за страната – изпратени са 265 медици (коментарите са излишни) и 11,200 войници.(4) Американските власти в Хаити отклониха няколко жизненоважни доставки, – предимно венецуелски – което даде основание на редица страни, начело с Франция, да обявят, че Белия дом използва трагедията на хората, за да осъществи поредната си окупация на острова.(5) Малко по-късно френските власти разкритикуваха и ръководството на ЕС за бавната реакция и преместиха акцента на действията си върху самостоятелна стратегия.(6)

Инициативност прояви и българското правителство, светкавично гласувайки

хуманитарна помощ на главозамайваща стойност

от 5804лв.

под формата на непотребни стари палатки, всяка струваща 12лв.(7) Това прави и всеки достоен богат българин по празници, когато изхвърля старото си облекло по разни домове за сираци. За да бъде резилът пълен, Хаити и светът научиха „с възмущение“, че български камион с помощи бил използван за трафик на наркотици. „Някои печелят от нещастието на Хаити“.(8) По ирония на глобализацията тази констатация, изказана за някакъв български камион, може да бъде мото на всеки учебник по хаитянска история.

Докато от Париж протестираха срещу тромавата еврокрация и недостатъчното ангажиране на Брюксел в хуманитарното наддаване, там нямаше как да са забравили, че тяхната помощ също е закъсняла.

Най-малко с двеста години.

През XVIII-ти век Хаити е най-богатата колония, крайъгълен камък в зданието на процъфтяващата Френска монархия. Нека думите за богатства и блага не ни заблуждават – на един плантатор в богатия остров се падат стотици бедстващи и безправни роби. По това време коренното население практически не съществува, след като било „открито“ в 1492г. и избито в следващите 25 години. Когато Френската революция разбива портите на Бастилията остава само слухът за знамето, на което пише „равенство, братство, свобода“, да преплува океана, за да предизвика серия от размирици, довели до единственото успешно въстание на роби в историята, от което се ражда втората република в Западното полукълбо (след Съединените щати). Независимостта е обявена на първи януари 1804г., но както обикновено се случва, когато слабите решат да търсят правата си, декларациите никак не са достатъчни.

Те само могат да подразнят „свободните и независими щати“, както ги дефинира Т.Джеферсън в 1776г. – по същество една страна на робовладелците. Хаити също е трън в очите, а и значителни пропуснати ползи, за реставрираната Френска империя, която под управлението на Наполеон в следващите години ще завладее континентална Европа. Логичният изход от неудобната ситуация ни е посочен от изторика Кристоф Уарни:„Хаити трябва да бъде зачеркнато от паметта. И да му бъде забранено да съществува“. Тъй като властите тогава не са разполагали с достатъчно масови медии за целта, се наложила употребата на други оръжия, което довежда страната до

„най-голямото кръвопролитие в историята си,

по-лошо от това през 2010“. (9)

Освен много кръв, Хаити трябва да плати и 150млн. франка обещетение на колонизаторите за наглостта да се освободи. Договорът е подписан през 1825г. не без предателството на новосформираните елити. Този дълг формално е погасен едва в началото на следващия век, но с цената на огромна задлъжнялост към чуждестранни банки. В зората на Световната война американският президент-идеалист У.Уилсън, притеснен от силното немско и френско влияние в близост до Съединените щати, праща войници да откраднат половин милион от централната банка в Порт-о-Пренс и така да си осигури контрол над страната. В следващта 1915г. той обаче се връща на предложението на Андрю Джонсън от 1868г. за анексиране на Хаити, за да се увеличи сигурността на търговията в Западните Индии.(10) Невъзможността да се прокара нова Конституция, която да дава право на чужденци да купуват земя е решаваща за нахлуването. Темата за земята е централна във всяка бивша колония, а американските корпорации, които са най-големите собственици в малките страни на Карибите, не могат да се допускат изключения.

Американското военно присъствие продължава до 1934г., което означава, че едва ли би свършило, ако не беше Голямата депресия и последвалият „Добросъседския курс“ на Т.Рузвелт. В случая с Хаити под „добросъседство“ се разбира

подмяна на окупационните войски с поредица от

по-евтини и по-жестоки марионетни диктатори.

Първите демократични избори се провеждат чак през 1990г. и са спечелени от свещеника-марксист Жан-Бертран Аристид. Американският кандидат, Марк Бейзин от Световната банка, бивш министър от времето на диктатурата на Жан-Клод Дювалие(Бейби Док), получва едва 14%. Очевидно „неправилните“ резултати довеждат до военен преврат само след няколко месеца.(11) След 3 години държавен терор Аристид се завръща от изгнание с помощта на Бил Клинтън, но при условие, че приеме ключови моменти от програмата на загубилия през 90-та кандидат, който дори успява да изкара година начело на държавата. По оруеловски операцията е наречена „възстановяване на демокрацията“.(12) Според Клинтън демокрацията не е форма на управление, която поставя народа в доминиращо положение, а инструмент, който да намали митото на ориза от 50% на 3% – ход, отварящ вратите за субсидирания американски ориз и съсипващ местното производство. Така се насърчават фермерите да продават земята на безценица, а после и труда си още по-евтино. Тази прогресивна мярка е приложена и в захарната индустрия.(13)

Контролът върху медиите и средствата за насилие от страна на полумилитаризирата опозиция не позволява на Аристид да участва в изборите през ’95-та, но той се завръща по впечатляващ начин през 2000г., когато печели близо 92% от избирателите, подкрепили усилията му да инвестира в „образование и здраве“ и „да подобри положението на най-зле платените работници в северното полукълбо“. Резултатът от тези мерки е нов преврат в 2004г., извършен, според журналиста П.Хауърд, от „проамерикански бизнес лидери“, свързани в „опозиция на неговата[на Аристид] прогресивна политика и несъгласието им с демократичния процес“. Заради ангажираността на Аристид с народното движение е „ключово той да не бъде просто свален от длъжност, но и напълно дискредитиран в очите на народа му и света“. Едно твърде лесно упражнение в ерата на медиините компании, които в Хаити се притежават от споменатите „бизнес лидери“. „Заплахата от добрия пример“ – някоя малка страна да се развие самостоятелно без да приема господстващите в света икономически догми – обединява „лидерите на света“ в задачата да

„срутят демокрацията в

името на демокрацията“.(14)

На 12-ти януари 2010г. Земетресението завари в Хаити един народ, който отдавна искаше от президента си Р.Превал да удвои заплатата от долар и половина на ден, но най-вече да създаде условия за поредното завръщане на Аристид(15). На 25-ти януари Венецуела опрости натрупания напоследък дълг от 285млн.дол., като Уго Чавес заяви, че страната му е тази, която е задължена на Хаити за помощта, която младата държава оказала на Симон Боливар в 1815г.(16) След две седмици същото направиха и страните от Г-7, които от няколко години „подготвяха“ документите по анулирането на финансовото наследство от диктатурата.(17) Докато от богатият Запад валяха щедри обещания за възстановяването на страната чрез огромни фондове, т.е. нови дългове, от ALBA вече бяха дарили повече отколкото ЕС и САЩ, накуп с всички благотворителни фондове и холивудски звезди.(18) Известно е, че благотворителността е преди всичко средство за успокояване на съвестта на богатите.

Всички тези обстоятелства накараха страните от Третия свят да се замислят каква ли катастрофа ще трябва да изстрадат, за да бъдат анулирани незаконните им дългове и да бъдат обезщетени за вековете колониализъм и продължаващата до днес експлоатация на хора и ресурси.

Бележки:

(1).Стандарт, „800 млн. души живеят в бидонвили“, 18 март 2010г. Link; Forbes, “The World’s Billionaires”, 10 март 2010г. Link 1011 милиардери през 2010, при 587 през 2004, в разгара на икономическата криза едва 62-ма от тях за намалили богатството си.

(2).Янков, Р., „Защо Хаити рухна“, 24 часа, 1 февруари 2010г. Link

(3).Къдринова, К.,“Развалината Хаити“, Тема, брой 3(430), 25 януари 2010 Link

(4).Janicke, Kiraz, “Venezuela Steps Up Aid Effort to Haiti, Questions U.S. Military Deployment”, Venezuelanalysis.com, 20 януари 2010 Link

(5).“Франция:САЩ окупират Хаити”, 24 часа, 19 януари 2010 Link

(6).„Франция отправи критики към ЕС заради Хаити“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(7).Гутсузян, М., „Българската помощ за Хаити е на стойност 5804лв“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(8).„Хаити научи с възмущение за наркотика в наши помощи“, Сега, 22 февруари 2010г. Link

(9).Уарни,К.,“Хаити-трусът на мизерията“, Монд дипломатик, 4 февруари 2010г. Link

(10).U.S Department of State:Office of the Historian, “U.S. Invasion and Occupation of Haiti, 1915–34” Link

(11).Чомски, Н., Провалени държави, Бард, С.,2007 – за подготвянето на преврата от страна на Буш I – стр.247-249. Хаити е образецът за „провалена държава“, който Чомски използва.

(12).Подобно развитие можем да очакваме и за ситуацията в Хондурас в близките години.

(13).Фолкери, Карстен и Райман, Анна, „Хаити и Западът“, Дума, 18 януари 2010, препечатка от Der Spiegel Link

(14).Hallward, Peter, “Why they had to crush Aristide”, Guardian, 2 март 2004г. Link

(15).Pierre, Wadner, “Chávez and Venezuela: Duty, not Charity, to Haiti“, HaitiAnalysis.com, 20 март 2007г. Link Link2

(16).“Venezuela’s Chavez Forgives Haiti’s Debt”, Focus news agency, 26 януари 2010г. Link

(17).„Сраните от Г-7 опрощават дълга на Хаити“, Сега, 7 февруари 2010г., Link

(18).Suggett, James, “Venezuela, ALBA Countries Pledge $2.42 billion in Aid to Haiti”, Venezuelanalysis.com, 1 април 2010г. Link

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от “сталинистките структури” на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че “последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?” /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като “страхотен реформатор” образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.

Демокрация в услуга на властта

Ето че сме изправени пред поредното доказателство за разрастващата се свобода в нашата скъпа родина и все повече засилващата се роля на обикновения гражданин на републиката, който е толкова близо и толкова деен във вземането на важни решения относно бъдещето на страната си, че вече очаква пристигането на дългобленуваната демокрация по-скоро от обещаните от Бойко Борисов 30 години.

След референдума от 1946г., насочен срещу монархията и този от 1971г. за нова Конституция,  сега сме изправени пред ново решение, което да затвърди възхода на демокрацията и да очертае светлото й бъдеще – дали да има новини на турски език в национален ефир или не. Да отбележим мимоходом, че пропуснахме възможността да проведем национално допитване по няколко въпроса, които се видяха маловажни за нашите управници – въвеждането на пазарна икономика, влизането във военен съюз като НАТО, сключването на наднационален съюз като ЕС, ратификацията на Лисабонския договор, затварянето на АЕЦ Козлодуй и т.н.

Важността на въпросните новини на турски език трябва да се подчерае – според вдъхновителя на подобен референдум Волен Сидеров, те били сериозен разход за държавата. Това изглежда не важи за провеждането на всенародно допитване, което струва колкото бюджета на БНТ за половин година. Почти десет-минутните новини заемат около 0,8% от националния ефир, извън праймтайма.

Тази проста равносметка бързо ни поставя в онези треторазредни американски филми със скучен сюжет от типа: главният герой получава 20 милиона лева, за да ги похарчи за 10 минути… Какъв евтин, но драматичен филм, който може да донесе много печалби, защото всички са вкарани в него като статисти.

Но да не ставаме твърде критични и да се радваме на това, което имаме. Все пак в пристъп на практичност е добре да предложим за допитването самия източник на новините на небългарски, които толкова дразнят националистите. Правилният въпрос към народа би бил за отмяната на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, с което България би станала първата държава в Европа, която отхвърля този договор (ратификация от 38-то Народно събрание със закон, приет на 18.02.1999г.). Текстът му е достъпен на сайта на Българския хелзинкски комитет и сигурно би подразнил всеки любител на сидеровия национализъм, заради текстовете, които са пълни с толкова права, че надхвърлят класическия либерализъм и граничат с анархизма.

Ето какво гласи раздел II, член 8, ал.1:

Страните осигуряват, в рамките на своите правни системи, лицата, принадлежащи към национално малцинство, да не бъдат дискриминирани по отношение на достъпа до средствата за масово осведомяване.

След това скромно предложение да се впуснем към същината на самия въпрос за провеждането на всенародно допитване. Логично, ще проследим най-добрите практики на пряка демокрация, каквито, без съмнение, ползват в Швейцария. Така, в издадения с подкрепата на Кантон Берн, Кодекс на добрите практити за референдуми, четем в графата “Специфични правила”, че “текстовете, подложени на референдум…не трябва да противоречат на международното право,…задължителните принципи на Съвета на Европа”, т.е. “демокрация, човешки права и върховенство на закона“. За да разберем тези термини и понятия, които се използват за какво ли не и напълно са изгубили смисъла си в публичното пространство, най-добре е да се обънем към съответния “азбучник” за “Пряка демокрация и гражданско участие”.

Според съставителите от “Болкан Асист”, демокрацията е “политическа система, в която решенията се взимат в обществен интерес”. Този интерес се определя от “предпочитанията на мнозинството”, но то е длъжно да зачита “правата, свободите и интересите на личността и малцинството“. От тази дефиниция излиза, че властите се готвят да подложат на референдум самата демокрация, освен ако не предположим, че ползват друга дефиниция.

В Азбучникът се различават референдумите, инициирани пряко от народно движение и допитването до гражданите, спуснато “отгоре”, което е наречено плебисцит и представлява “консултиране на управляващите с гражданите“. В този случай, не народа, а “управляващите решават кога и на каква тема да бъде поискано мнението на хората”. “В действителност – уточняват съставителите на азбучника – плебисцитите са властови инструмент, който се използва от управляващите с цел да придадат легитимност на предварително взети решения”. Колко удобна би била за властта една такава “пряка демокрация”.

При така приведените дефиниции е уместно да изоставим реториката за изключително демократичните пориви на властта и да си зададем един въпрос – защо държавата ще похарчи близо 20млн. от парите ни, за да утвърди едно решение, взето от националистите в правителството и против демокрацията? Стабилният контрол е скъпо нещо и при това изтъркан макиавелизъм за нашето време. Да видим само един прост пример. След изобретяването на “спора за името”, който блокира прогреса на съседна Македония в международните институции, страната изпадна в дълбока политическа криза и във вътрешен, и във външен план. В такава тежка ситуация се намеси премиерът Н.Груевски, който опита да отклони вниманието на народа си от проблемите, забранявайки му да вари айвар на открито, заради босненски виц за пушеците и слагайки глоба от 50 евро за уриниране на публично място. Какъв скандал! Медиите се занимаваха два месеца с него, а Македония досега не е станала по-чиста.

Днес България се намира в опасна и разрастваща се социална и икономическа криза, а правителствените мерки пряко засягат най-уязвимите слоеве от обществото и трудещите се. Ограничени са най-важните елементи за развитие на едно общество – здравеопазване, образование и наука. В застой са и без това ниските доходи, намалени са субсидии и социални помощи. Закриват се училища, а притинатите университети увеличават таксите и намаляват символичните стипендии.

Във времето, когато е по-логично да се надига социално недоволство и протести, ще позволим ли да ни хвърлят пясък в очите?

Критиците на властта

“От тези, които ме критикуват искам само едно – да не говорят и да не ме дразнят“. Това забележително изказване на премиера Бойко Борисов се прочу, въпреки че бе счетено за незначително от по-големите медии. Беше направено след като правителството обяви първите си идеи за новия бюджет. Представете си, че Сергей Станишев беше казал на работодателите и синдикалистите, които имаха забележки към бюджет ’09, да не го дразнят и да мълчат. Това щеше да стане водеща новина и скандал в продължение на седмици – щеше да има обвинения в нарушаване на свободата на словото, установяване на тоталитарни порядки, каквито не е имало и преди ’89г. и т.н.

Ако това ви се струва абсурдно и предубедено отношение към информацията, то по всяка вероятност не знаете какво означава “свобода на словото” – това значи, че лошите трябва да мълчат, а добрите могат да говорят каквото си искат и то е необходимо вярно. Основна характеристика на добрите е, че са на власт и сами са се определили за такива.

В петъчната “Панорама”(6.11.09), водещият Бойко Василев зададе на премиера донякъде несправедлив въпрос – дали е слушал критичните оценти за 100-те дни на кабинета или само добрите. Откъде накъде ще ги слуша? Оказва се, че го правил и то внимателно:

“Слушах внимателно и примерно има една обща критика, която идва и от Волен Сидеров, и от хората на г-н Костов, и от “Синята коалиция”, и от “Атака”…Така че абсолютно правилна критика. Забавихме се в няколко министерства с подмяната на средния ешелон…”

Подмяната на средния ешелон означава уволнение на стотици държавни служители, незасегнати от чистката на върха. Абсолютно правилна критика е забавянето с подмяната. Няма да ви изнендам, това също не е новина.

Водещият изглежда притеснен, дали да не интерпретира изказването като “безогледно” уволнение на служители с цел назначаване на добри хора от ГЕРБ. Бойко Борисов не смята така, понеже всичките смени досега са коректни:

Досега всичките ни промени и всичките смени, които сме направили, са без коментар. Нямаме нито един коментар от никого

Правилно е да се каже, че няма коментар от критиците Сидеров и Костов и че други коментари не се слушат, но това също е съвсем в реда на нещата и не случайно , защото:

И не случайно, дори и нашите критици като г-н Костов казват “да, това е, това е правилният път”

Ето това вече са истински критици, които те подкрепят и ти казват, че си на правилния път, а останалите следва просто да мълчат, защото очевидно грешат.

И аз приемам тези хора като критици. Не тези, айдуците от лявата страна, не ме интересуват

Тук, журналистическата доблест на Бойко Василев не може да издържи и той репликира: “За ваше съжаление човек не си избира опозицията, г-н премиер.”

“Не, напротив”, смята Борисов. Цялото интервю е много интересно и е достъпно на сайта на БНТ.

Да направим още едно мисловно упражнение, представяйки си, че преди година Станишев беше казал, че неговите критици Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски го подкрепят напълно, понеже е на прав път, а Костов и Борисов да си мълчат. Това би предизвикало епидемия от силно заразен смях, разпространявана обилно по радио и телевизия.

Когато обаче така говорят добрите хора от ГЕРБ, няма смях. Значи положението е сериозно.

Пантера, обявена за международно издирване

За опасна пантера, обикаляща Великото херцогство Люксембург, северните части на Франция и югоизточните на Белгия, съобщиха световните агенции, цитирайки France Presse. Животното не е предизвиквало никакви проблеми досега, но е съвсем очевидно виновно – придвижва се свободно(включително през граници), без да притежава документи и регистрация в полицията.

Пантерата-рецидивист била забелязана последно в Люксембург от богата възрастна дама, каквото било преобладаващато население на Великото херцогство. Според експерти, хищникът надали е опасен и е по-вероятно просто да иска да се скрие. Едно желание, което в наши времета би се приело с разбиране от много хора, но не и от местните власти. Полицията изпратила няколко екипи със специално обучени кучета, които провели продължително издирване на свободолюбивото животно. Наземните екипи били подкрепени от хеликоптери, въоръжени със специални термокамери, улавящи всичко живо. С изключение на въпросната пантера, която отново се измъкнала – вече два месеца успешно се уркивала от маниакално преследващата я полиция.

Според непотвърдена информация на анонимен източник, ако нарушителката бъде заловена от властите във Великото херцогство Люксембург, Великата джамахирия Либия била готова да й предложи политическо убежище.