Знам какво направи миналото лято

Сметката за 2011 г. в Кюстендил не излиза.  Търсят се едни милиони.

Из Кюстендил броди един виц, според който предричаният край на света през 2012 г. не засяга областния център, тъй като в запустелия граничен район всяка промяна идвала с години закъснение. 

Никоя шега не би постигала ефект, ако в нея нямаше известна доза истина, която да я свърже с действителността. Иронията е такава, че два месеца след като 2012 -та година започна в повечето части на света, в Кюстендил местният кмет отчаяно се опитва да прокара в общинския съвет актуализация на миналогодишния бюджет. Времето е така спряло, че 4 месеца след изборите в града все още заседава стария ОС, тъй като изборите бяха касирани заради нарушения. Очаква се кметът да направи 5-ти опит да прокара актуализацията си на следващата сесия, вероятно към края на март, седмица след традиционния празник “Кюстендилска пролет” – поне сезоните идват навреме.

Какво толкова тревожно има в сметките на община Кюстендил, което кара кметът й трескаво да се мъчи да прокара една твърде закъсняла актуализация и да изпада в гневни изблици всеки път, щом ОС откаже да участва в легитимирането на абсурдното положение? За последния провал на гласуването кметът Паунов обвини “формация, зад която стоят криминални елементи” (1) в ОС, която спирала развитието на града. Не знаем какви точно криминални елементи дърпат конците на съвета, защото кметът не ни казва това, но знаем, че той е основно действащо лице в една формация, зад която стои човек, който наскоро беше осъден за укриване на 16 милиона лева данъци от държавата – най-голямото подобно дело за последните две десетилетия.

Същата тази формация беше уличена в дирижирането на корпоративен вот сред работниците в мините в Бобов дол, който Паунов защити публично:

Нормално е хората в едно предприятие да гласуват за този, който им дава хляба. Работниците на г-н Ковачки трябва даже да му целуват ръката.(2)

Трябва ли тогава да ни учудва новият опит да се монтират камери в избирателните секции (3) за пренасрочените за месец май избори, въпреки че ЦИК вече обяви предишните подобни намерения на кмета за нарушаващи изборния закон? Камери щели да наблюдават 70 изборни секции, така че всеки да може да следи в интернет… дали хората, на които е платил или които гласуват корпоративно за него, вървят под строй към тъмната стаичка. Тайната на вота (и правото на негласуване) изглежда вече вълнуват само шепа юристи в ЦИК, но не и “гражданското общество” в един провинциален град.

Но да се върнем към по-належащия проблем с актуализацията на миналогодишния бюджет. Стана ясно, че нейната спешност се налага, тъй като кметът си е позволил да използва милиони (4)  от облигационния заем, който сам изтегли от името на общината, за да покрива текущи разходи. 2,000,000 лева (вероятно дори повече) отишли да покрият дупки в бюджета за заплати и за обслужване на по-стари задължения. Да си припомним, че Паунов изтегли този заем незаконно, погазвайки резултатите от референдума, който сам проведе (5). Идеята му беше отхвърлена, заради ниската избирателна активност, но липсата на необходимата подкрепа за такъв огромен за кюстендилската община заем не спря градоначалника.

Макар и изтеглен незаконно от името на всички граждани на общината, заемът беше предназначен за строителството на амбициозен здравен център, а не за заплати или покриването на стари задължения. Но какво ще стане, когато се окаже, че в бюджета има огромен дефицит, а парите за здравния център не стигат, тъй като милиони от тях са отишли за други цели? Тогава ще трябва нов заем и ето ни на пързалката на вечната задлъжнялост. Това вече косвено бе съобщено от Паунов:

Ако си мислите, че 6, 5 млн. евро ще бъдат достатъчни не е така…  сумата може да стигне и 20 млн.лв. (6)

Да обобщим: заем от 13 милиона за здравен център, изтеглен без подкрепата на населението, цената на рекламирания комплекс вече скача на 20 милиона, а 2 милиона от парите за него са похарчени за съвсем други неща. Какво да се прави?

Вместо 70 камери в избирателните секции, да сложим една в кабинета на кмета Паунов. После да чакаме да дойдат отговорните институции и да сложат белезниците на когото трябва.

Бележки:

1. Петър Паунов:  ”Криминални елементи и икономически интереси пречат на Кюстендил”, Dariknews, 17 февруари 2012г., [url= http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=856724]

2. Божидар Божков, Дупница и Кюстендил: Всички за брат Галев!, в.Сега, 1 юли 2009, [url=http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3774&sectionid=5&id=0001201]

3. Кметът на Кюстендил слага камери в над 70 изборни секции, Dariknews, 20 февруари 2012г., [url= http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=857798]

4. Община Кюстендил харчи от облигационния заем и посреща постоянно ревизори, Dariknews, 20 февруари 2012г., [url= http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=857840]

5. “Кюстендил избира! (кметът решава)”, Пролет над печата, 24 март 2011г., [url=https://bgprolet.wordpress.com/2011/03/24/%E2%80%9E%D0%BA%D1%8E%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BB-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0%E2%80%9C%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B0%D0%B2%D0%B0/]

6. вж. бел. 4

Още по темата:

„Кюстендил избира!“(кметът решава)

Изборите в Кюстендил II: парите в политиката, скрити зад расистки предразсъдъци

Цената на демокрацията

 

 

Новите ценности

В случай че някой все още се изненадва от хроничните скандали, съпътстващи работата на Парламента и особено неговия председател, то навярно не си дава сметка за няколко основни принципни положения, през които трябва да се осмисля явлението. Самочувствието, с което днес се самовписваме в графата „свободен свят“ се опира на два взаимодопълващи се принципа на класическия либерализъм – разделението на властите и свободата на словото. Всички са съгласни, че само малцина луди биха оспорили тяхната полезност. Всъщност ние така дълбоко ги славим, така искрено ги почитаме като ненарушима основа на модерното общество, че необходимостта от съблюдаването им остава винаги на заден план. Става въпрос за незначителна подробност.
Основните демократични принципи трябва преди всичко да бъдат вписани в Конституцията и повсеместно тачени, като прилагането им може да се отложи във времето за винаги близкото, но постоянно убягващо по-добро в икономически план бъдеще. Точно такова беше обяснението на председателя на НС за практическата неприложимост на пряката демокрация в условията на криза.
Веднъж щом насадените от друг икономически проблеми отминат, породените от тях неизбежни трудности от само себе си ще отпаднат – гласи актуалното заклинание, оправдаващо всяко закононарушение или обикновено безобразие в работата на правителството. Сходен принцип открива добрият войник Швейк, когато му съобщават, че „заплатите ще се изплащат след сражението“, защото Империята се е натикала в криза на четири фронта и „трябва да се пести“. По това време Швейк бил медицински доказан идиот и приемал с разбиране всяка трудност, която обаче можела да донесе комфорт на Кайзера. Ние пък трябва да разберем, че оцелелите и осакатени демократични институции и съзнание ще бъдат приведени в действие евентуално след края на кризата, дори доста след нея, когато страната се справи с бюджетните дупки и вървящите с тях неизплатими заеми. Щом имаме толкова тежко наследство отпреди кризата, представете си какво ще заварим след нея.
Но да се върнем към положението, в което върховната законодателна власт се превръща в прост придатък на изпълнителната и неин удобен инструмент, което би възмутило всеки класик идеолог на либералната демокрация, но следва да се приема с искрено възхищение от населението, ако властите заявят, че действията им са водени от най-благородни намерения.
Ако кандидат-премиерът преизборно декларира, че няма да допуска своеволия сред депутатите от мнозинството („моите депутати“) и дори е готов винаги да ги „помоли“ да се самоотзоват в случай на неподчинение, тогава демократичният ред е в сигурни ръце и рейтингът расте. По-късно, след встъпването в длъжност, една от първите задачи на премиер-министъра беше да привика главния прокурор и да изиска сервилността на водената от него институция пред МВР.
Само след няколко месеца премиерът вече дори успяваше искрено да се изненадва, че повдигнатите от прокуратурата обвинения рядко се вземат насериозно в съда, като причината за това не бе намерена в натиска над първата, а точно обратното – в независимостта на съдебната власт. От друга страна изпълнителната власт вече не страдаше от подобни проблеми – опозицията можеше да си приказва каквото ще, макар да бе посъветвана да си мълчи, докато депутатите гласуват премиерските разпоредби, понякога под негов пряк надзор.
Не бива да пропускаме усилията на правителството чрез финансов натиск и скандални законови промени да отнеме автономията на университетите и Академията на науките, което доведе до безпрецедентен протест. Държавният контрол над знанието може лесно да бъде оправдаван с необходимостта от икономически растеж, но скритата му цена, заплатена от обществото, не се мери в проценти.
Предвид комбинацията на все още стабилната подкрепа за действията на управляващите с високо уважаваните споменати либерални принципи можем да очакваме появата на поне малък душевен смут у избирателя в резултат от неизбежните противоречия. Тъй като никакво усещане за абсурдността на ситуацията не се наблюдава – поне в графиките на рейтинговите агенции – трябва да се обърнем към добрият генерал Фон Шварцбург, който обяснява на добрия войник Швейк, че т.нар. „опасност от разпространението на някакви демократични принципи“ може лесно да бъде избегната като на войниците не се позволява „да мислят самостоятелно и въобще да мислят“.
Монополът над образованието, науката и информационния поток е от решаваща роля в отношенията на господство дори и в най-егалитарните на хартия общества и това не е откритие на медийните премиери Берлускони или Аснар, още по-малко на родните „демократи“. Финансовите трудности на свой ред са удобен повод да се изискат всякакви жертви от институциите, които следва да пазят гражданите от държавния произвол на всички фронтове.
Представете си обаче колко би бил щастлив Негово Имперско Величество на Австро-Унгария Франц Йосиф, ако той и придворните му можеха директно в сутрешни блокове, обедни емисии и в праймтайма да съобщават на населението за близката щастлива развръзка на руския фронт, за безрезервната подкрепа на съюзниците, за гордостта, с която милиони работници в тила търпят лишения в името на Родината, от която евентуално един ден оцелелите ще получат незначителни облаги, след като пицата обиколи първо виенските салони. Вярно е, че има и някои дребни провали, но те са само резултат от действията на опозицията, лъжите, които тя разпространява и изобщо съществуването на различни модели за осмисляне на действителността.
Представете си колко би се радвал да чуе това един Швейк, след като е прекарал месеци, друсайки се по отчайващата инфраструктура на страната, изпитал е на собствен гръб убийствената здравна система, а заплатата му закъснява с месеци и с тайната надежда, че той няма да я доживее и държавата ще си „спести“ разхода. Какво облекчение.
Прихванат за дълго в цялата военна и бюрократична абсурдност на кризисните обстоятелства, добрият войник съвсем резонно попада и в лудницата, където скоро открива, че „там има такава свобода, каквато не са сънували дори социалистите“ – на медикаменти е, но за пръв път го хранят редовно.
Ние също можем да получим свобода за каквато малцина са мечтали – без редовното хранене, защото то не присъства и в следващия бюджет. Изисква се само да влезем всички заедно в лудницата.

*Цитатите са по Ярослав Хашек, Приключенията на добрия войник Швейк, София, 2006. Авторът се извинява, че не може да цитира по-авторитетни изследователи по засегнатите проблеми, преди всичко Карл Май и Жозе Мауриньо.

 

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от “сталинистките структури” на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че “последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?” /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като “страхотен реформатор” образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.

Нобел за пиар/пари

Едва ли някой ще възрази срещу Нобеловия комитет, че е връчил награда на американския президент Барак Обама. Естествено, това е президентът на страната, която в световен мащаб е най-ангажирана с мира, сигурността, свободата и човешките права.

Логичното възражение е, че наградата не би трябвало да е за мир, а за литература, тъй като споменатите безспорни ценности рядко напускат реториката от речите на “първите мъже” на нацията в посока реалния свят.

Това личи и от официалното изявление на комитета, който оценил високо “визията на Обама”, която няма нищо общо с неговата външна политика. Решаващи се оказват “усилията, които той полага за установяването на един свят без ядрени оръжия”. Наистина страхотни пацифистки речи. Ако въпросът за мира опираше до речите на ключови политици с огромна власт, то логични лауреати биха били руския президент Владимир Путин или китайския му колега Ху Дзинтао, които отправяха много послания към бившия обитател на Белия дом Джордж Буш, блокирал всякакви преговори за разоръжаване. Идеята да Обама, че диалогът в тази посока трябва да продължи е най-естественото нещо и не предполага особени награди. Нещо повече – това е задължително условие за всички страни, подписали Конвенцията за неразпространение на ядрено оръжие.

Оставяйки речите и “визията” настрани, виждаме, че освен вече споменатите двама алтернативни кандидати за наградата, можем да добавим още много – хора, които – освен литературни – имат и политически действия срещу ядрените оръжия. Чудесен пример е иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, който наскоро предложи да се въведе трета страна, която да обогатява уран за ирански реактори, предназначени за целите на енергетиката. Това конкретно предложение далеч не достигна толкова хора, колкото “визията на Обама”, но дори не доби популярността на новината, че Ахмадинеджад всъщност бил еврейн. Това дава широко поле за размисли върху ефективността и самите цели на медиите, чрез които следва да се информираме.

Идеята на иранския президент е напредък, но не е оригинална. По същество, тя принадлежи на друг нобелов лауреат – директора на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) Мохамед ал Барадей. Неговото предложение да се създаде международна банка за обогатен уран, която да се заеме с пълния цикъл на обработването му и да се контролира от международната общност, дълги години е замразена, тъй като не съвпадаше с “визията на Буш”. Според бившият американски президент, една такава структура, насърчаваща ядрената енергетика за мирни цели в неядрени страни, може да създаде заплаха от ядрен тероризъм(!?). Ако отново се върнем на такива досадни подробности като международните правила, ще видим, че договора за неразпространение на ядрени оръжия задължава ядрените страни да подпомагат останалите научно и технически, в случай че те решат да разработват реактори за мирни цели.

Ето един лесен ход, с който Обама би могъл бързо да заслужи Нобеловата си награда, но той липсва от неговите речи – поне тези, които съм чел – и действия. После, най-логично, отдаденият на мира президент следва да се откаже от седемте военни бази в Колумбия (или поне от настоящето им разширяване), при положение, че те само ескалират напрежението в региона и са осъждани от почти всички големи нации и дори правителствата им в Латинска Америка. Да не изброяваме всички райони, където САЩ са основен фактор за съществуващото напрежение. Истината е, че всеки американски президент, който не начева нова война, заслужава надрада за мир. Мирът наистина извира от речите на Обама.

Нима не помним колко пъти той заяви неустрашимо в лицето на консервативния кандидат Джон Маккейн, че войната в Ирак трябва да спре веднага, защото… е твърде скъпа?

Той би я спрял веднага, разбира се, стига Конгреса да му позволи. Тези дни Конгресът гласува бюджета за следващата година – при спад на икономиката от близо 10 процента, във военно отношение намалението е около 0.4 процента – един искрен мирен ангажимент.

Друго доказателство за бъдещите действия на новата американска дипломация беше още първото важно посещение на новия президент – Обама кацна в Чехия с искания за по-голям ангажимент на Европа за “стабилността и мира” в Афганистан, което било възможно само чрез увеличаване на войските там, а това вече е факт. Така че не е вярно изказването на Лех Валенса, че Обама още нищо не е могъл да направи, за да получи такава награда. Напротив, действията му са красноречиви.

Речите му ни изпълват с надежда, че Америка поема по “нов път”. Това означава, че Буш и свитата му няма да бъдат съдени – нормално е, хората се съдят за престъпления, а не за това, че войната им излязла твърде скъпа. Наистина, никой не остава недокоснат от думите на чернокожия възпитаник на Харвард – кой ли може да се скрие от кампания за 320 млн.долара?

След всичко казано се чувствам задължен да изкажа поне някаква хипотеза, защо все пак Барак Обама получи Нобеловата награда за мир. Наскоро излезе класацията на Уикипедия за най-богатите управляващи по света. Там Обама заема твърде задна позиция със само 1,3 млн.долара богатство, което го прави един от най-бедните властимащи на света и сред предишните американски президенти. От новата си награда той ще получи нови 1.4 млн.долара, което е добро начало на политическата му кариера. Въпреки това, той остава 3000 пъти по-беден от Берлускони, например, което ще рече, че пред Обама стои още много “работа”.