Излязла от хватката на Желязната завеса, една от най-красивите и високи български планини е изправена пред нови опасности по дългия й път към Европейския зелен пояс.

Изглед от вр.Шапка

До началото на 90-те Осоговската планина е опасана от т.нар. кльон, от който още могат да се наблюдават останки – същият, чието възстановяване край турската граница се обсъждаше сериозно и в наше време, години след края на Студената война, заради разпространението на шап. Подобно невидимо охранително съоръжение все още съществува в граничните части на Западна Стара планина, където се ходи само със специално разрешително от Главна дирекция „Гранична полиция“, както преди повече от 20 години. От другата страна на границата войната е свършила и същата планина е обявена за природен парк.

Планините (гори, реки, езера, блата, естествени местообитания) по протежение на Желязната завеса по ирония на историята днес са едни от най-запазените зони на стария континент, незасегнати фатално от икономическата надпревара между съперничещите си лагери. Неслучайно, няколко години след демилитаризирането на пограничните райони се ражда идеята да се превърне доскорошната телена приумица в европейски Зелен пояс (http://www.greenbelteurope.eu/), разпростиращ се на 8500 км от езерата на Финландия до последния незастроен странджански плаж. Поясът, включващ система от национални и природни паркове, защитени обекти и резервати, се простира в пограничните райони на 23 страни, в това число почти всички балкански.

В България Зеленият пояс предвижда постепенно създаване на поредица от защитени територии в планините по протежение на западната и южната граница на страната, като първият голям успех на кампанията беше обявяването на Беласица за природен парк в края на 2007г. Съвсем логично, Осогово е една от планините, която природозащитнищите от фондация „Биоразнообразие“ – лансиращи идеята у нас – считат, че трябва да последва примера на развитие на Беласица.

Местноста Бег Бунар

Изглежда парадоксално, но да се опази уникалната природа на този край, която световното противопоставяне на двете най-големи военни сили в историята не можа да унищожи, никак не е лесно. От най-новия пътеводител на планината научаваме, че „истински бум на дърводобив настъпи след реституцията на горите“ (Стефан Иванов, 2009) – а тези във високата западна част са „подложени на активна сеч“, понякога поголовна – като резултатът е воден режим за населението в подножието през сухите месеци и унищожителни бурни води през периодите на пълноводие, а оттам и растящата ерозия на почвата. Санитарна гола сеч се разрешава само в опожарени или болни гори, откъдето се пораждат известни подозрения, свързани с постоянния ръст на пожарите в кюстендилско при намаляващо население. Онова, което военното безумие не може да разруши, за собственическата стихия е детска игра.

Логично, идеята за обявяване на защитена територия среща съпротивата на дърводобивните фирми, които изнасят голяма част от дървесината в чужбина, оставяйки зад себе си голи баири и добри отчети за печалбите си, на строителни предприемачи и собственици на земи, които все още се надяват да надуят имотен балон по светлия пример на Банско. Скоро след като проектът беше представен в Кюстендил, противниците му излязоха с анонимна декларация срещу „псевдоеколозите“, които целят да съсипят туризма в града, създавайки парк, в който „имотите няма да могат да бъдат търгувани“.

Пирин, гледана от Осогово

Изключвайки търговията с безценната природа, поголовната сеч и бракониерството, няма никакво съмнение, че обявяването на природен парк в този изоставащ край на страната ще доведе до икономическо оживление. За устойчивия бизнес, най-вече екологичния туризъм и производството на биохрани и продукти, паркът би станал лесно припознавана марка, едновременно рекламираща и гарантираща качеството и чистота на предлагания продукт. Още повече, че този винаги пренебрегван граничен район най-накрая ще излезе от анонимност и то не по-фаталния за природата бански начин, чиито беззакония напоследък така излизат наяве, че чак премиерът се зае с тежката задача да ги замазва уж в интерес на обществото, променяйки концесионните договори, така че на практика на вилнеещата фирма там да й стане ясно, че и занапред ще може да прави каквото си поиска. За щастите, Пирин е национален парк и всяко нарушение там среща бурна съпротива в обществото, която дава ефект, дори когато не решава проблема отведнъж.

В последните години се появиха и първите опити за развитие на селски туризъм в селата от северното подножие на Осогово, но всички подобни начинания срещат неумолимата стена на аномимността – слабата популярност на планината, оставаща встрани от туристическите потоци. С височината си от 2251м. планината се нарежда на 5-то място в България и сред първенците в Македония (Руен е граничен връх), като е малко по-ниска от Витоша при 15 пъти по-голяма площ. Едва ¼ от нея се намира от българската страна на границата. В това отношение планината си остава разделена по най-ясно изразеното вторично било. Перспективите за интегрирането й на този етап се изчерпват с варианта за трансграничен парк, тъй като не се очертава и двете държави да влязат в Шенген в някаква обозрима перспектива – Македония още дори не е започнала преговори за присъединяване към ЕС, макар да е подала документи от няколко години.

Дилемата, която лобистите на идеала „Банско“ поставят пред докараното до крайна бедност местно население, между икономическото развитие и защитата на природата е дотолкова фалшива, че е трудно да се обсъжда сериозно. Нали с това измислено противоречие застроихме повечето недокоснати плажове на Черно море, а сега се чудим какво да правим с призрачните бетонови недомислици, които даже премръзнал руснак не може да счете за приемлива среда за почивка. Къде са богатствата за местното население? А като говорим за призрачни села, такива изобилстват в района на Банско. За да е пълен абсурдът, концесионерите на пистите искат да ги разширят в резерватите на Пирин, защото разстоянието им не отговаряло на изградената легловата база. Планината също не отговаря на кубиците желязо и бетон около нея, но странно защо никой не се е сетил да я надстроява.

Не можем да очакваме от шепа печалбари да схващат простата диалектика на собственото си положение – именно природата, срещу която смело се борят с помощта на държавата, е неговата основа, а националният парк, който мразят, е главен източник на благоденствието им. Тези хора сигурно си мислят, че могат да отрежат и продадат дървото, което ги пази от слънцето, като обаче запазят за себе си сянката му.

Долината на Бистрица, в която не се допускат туристи, защото някой купил пътя

В случая с Осогово икономическият ефект няма да се изрази във всеобща бедност, както се опитват да ни го представят и каквото е фактическото състояние в момента. Негативи ще има за дърводобивните фирми, които извършват усилена сеч. За строителните фирми, които вече 2 години ремонтират отнесени мостове по поречието на Бистрица, чиито водосборен басейн представлява сечище. За фирмите, които планират да изграждат соларни паркове в местността Памука или онези, които искат да строят вилни селища на Попови ливади.

Вековен бук в местността Попови ливади, където застрояването щяло да бъде само 30%

Именно тези местности дават известния образ на Осогово от миналото, когато високите части са били с ограничен достъп – просторни слънчеви поляни с отделно извисяващи се вековни буки и гледка към белите върхове на Рила и Пирин. Според строителите на селища природата нямало да бъде засегната, защото плътността на застрояване ще бъде едва 30%. Отворете някоя карта на жилищен квартал в столицата след онзи процес, който правилно беше определен като презастрояване и преценете дали плътността е стигнала до 30%. Защо никой не се е сетил да обяви ЖК Люлин за резерват?

В противовес на този модел на икономическо развитие, зеленият пояс поставя една визия за устойчив туризъм, биологично земеделие и животновъдство в периферията на парковете. Нещо повече, неговите компоненти се превръщат в лесно разпознаваема марка не просто в регионален план, но и в европейски. Това е и шанс за географски изолирани райони, които остават в периферията на икономическите процеси да се интегрират трансгранично и да изградят нов имидж.

Водопадът на Скокова река - по-надолу има мини-ВЕЦ, който през лятото спира реката и не пропуска необходимите количества за оводняване на коритото

Вторичните икономически ползи също не са за пренебрегване – спестява се от разходите за пречистване на водата, намаляване на ерозията на почвите, щетите от наводненията и т.н. Но за онези, които не пият вода от чешмите, а прибират парите, които държавата отпуска за преодоляване на щетите, природният парк е истински кошмар.

На жителите на граничните планински райони и изобщо хората в страната не се налага да правят труден избор между препитанието си и защитата на природните дадености, пред какъвто ги изправят лобистите на модела „Банско“. Всичко, което предстои да се избира е по какъв точно начин и в чий интерес да се проведе икономическото развитие на тези изостанали райони и каква околна среда ще бъде завещана на следващите им обитатели. В този смисъл на екологичните движения не може да се гледа като на някакви назадничави явления, спиращи развитието, защото те са защитници не просто на някакви диви територии, а на човешкото право на бъдещите поколения на чиста околна среда, каквато сме получили и ние. Когато избираме, го правим и от тяхно име, а това е голяма отговорност.

В този смисъл, студената война между интереса на собствеността (единия %) и интереса на екологията и обществото (99-те %) добива по-съдбовни измерения, отколкото имаше онази отпреди 20 години.

Да вземем един любопитен пример: вестник Труд, където дейността на общината беше редовно и последователно възхвалявана, а кметът се сдоби с образцови апологии, за които и ББ би завидял. Изведнъж обаче тази пролет вестникът промени редакционната си политика на 180 градуса със статия за демона Паунов, който не пуснал репортера им в общината. Истински скандал – възмути се справедливо Труд – всеки гражданин може да слиза в тази сграда! После последва кратко затишие, новината потъна в дълбините на инфопотока, а вестникът… отново започна предишната си „независима“ възхвала на „успехите“. На какво можем да отдадем тези диаметрално противоположни настроения? Но преди да стигнем до централните медии, да видим що за животно е свободата на словото в Кюстендил и дали се среща сред природата или се отглежда внимателно и контролирано само в местната зоологическа градина.

I. Местна медийна среда

Медия на конци

Пролетта на 2011-та година не носи кой знае какви промени за Кюстендил – прахоляците от подмяната на канализацията, която не намали цената на водата, вече са слегнали, също като тези от смяната на практически вечните каменни павета от Алеята с липите с бетонни павета, които ще могат да се сменят по-често от най-правилни фирми. Кризата и тази година не се очертава да достигне до областния град, но е възможно тя вече да е минала и да е открила, че работата й тук отдавна е свършена.

Седмица преди Великден обаче настава раздвижване на иначе клонящия към несъществуване медиен пазар в града. Градският вестник, известен с безрезервната си подкрепа за настоящия кмет, намалява цената си със… 67%, от 50 на 20 стотинки. На заглавната страница се мъдри прочуствено послание, изпълнено с онзи религиозен плам, с който кметът Паунов строи храмове в опустелите села на общината, където бедстващото население може да оплаче несгодите си директно на властите в отвъдното, защото на този свят не им се очертава промяна към по-добро.

Вестникът на кмета също е разбрал тежкото положение, – уверяват ни от първа страница – в което кризата поставя хората, затова намалява цената си драстично преди светлия християнски празник. За вестник „Наблюдател“ обаче няма криза. Там разбира се могат да си позволят да раздават обемното си книжно тяло и безплатно, защото за вестниците на тези, които са на власт, прищявките на пазара не важат. Те са само за онези, които не са защитени от привилегиите и богатите си спонсори.

Действителната причина за промяната на финансовата политика на изданието е появата на конкурентен вестник, което ще рече, че и друга партия решава да пусне вестник, който излиза два дни по-късно. Опасенията се оказват неоснователни, защото новото издание -„Кюстендилско време“ – не е директна заплаха, а се надява да се продаде на някоя от „безгласните“ партии, или поне да му платят да мълчи по неправилни теми. Това е механизмът, по който „независимата“ преса (и медия изобщо) може да вирее в среда на тотален контрол върху изказваните мнения от страна на центровете на икономическата и политическа власт в града и страната.

Нима не е ясно, че е невъзможно да се самоиздържа едно издание (освен ако не се списва от доброволци, подобно на Индимедия например), докато трябва да се „конкурира“ с обилно субсидирани от мощни политически и икономически субекти медии? Нима скромният местен и национален пазар може да издържа една медия, ако тя отказва да поддържа даден спектър от позиции и направо да пише поръчкови публикации, които обикновено влизат в неофициалния рекламния пакет?

Въпреки че „Кюстендилско време“ не се оказва заплаха за кметския стол, от „Наблюдател“ решават да запазят ниската си цена за целия предизборен период, която едва ли покрива дори книжното тяло. Скоро от ГЕРБ се взимат в ръце и „насърчават“ издание („Кюстендил плюс“), което да разбие медийния монопол в града като казва… глупости, точно противоположни на глупостите от другия вестник. На тази ужасна за идеологическата чистота атака кметът Паунов отговаря възможно най-бързо, като пуска друг вестник („Арена Кюстендил“) с неизвестни издатели и автори, който да излиза в деня на герберския вестник (петък) и да струва с 10 стотинки по-малко. Свободата на пресата достига нови ширини – в града вече има цели три „независими“ издания: двата клонинга на Петър Паунов с различни имена и един на ГЕРБ. БСП пък пуска безплатна партийна листовка, правилно преценявайки, че населението няма да понесе още един „независим“ вестник.

А какво мислят блюстителите на свободата на словото за нея?

Когато компроматната война между вестниците (кандидатите иначе водят позитивни кампании без удари под кръста) става твърде сурова, депутатът от ГЕРБ Валентин Микев предупреждава репортер от „Наблюдател“ да си търси нова работа за след изборите. От вестникът отговарят с гневна статия: ние – уверяват ни – сме частно издание и ще продължим да защитаваме свободата на словото и след изборите! Похвално и съвсем естествено наистина е за едно частно издание да защитава свободата на словото на частния си собственик, особено когато той е основният източник на капитала му. Нали никой не се бори срещу свободата на словото въобще, а най-много срещу тази на другите?

Същият герберски депутат ни уверява, че партията му не издава вестник в града – значи можем да се доверим на глупостите във вестника му. В това твърдение се съдържа едно твърде очевидно противоречие: партията си има вестник и очаква хората да го четат, но допуска, че те не могат да четат и да видят чия свобода на словото защитава той. Ако сте депутат от ГЕРБ, който едва срича от парламентарната трибуна, предварително подготвени мъдрости, бихте могли да не забележите чий е вестникът, но за щастие повечето хора все още четат доста добре.

Ето защо кандидат за общински съветник от ГЕРБ признава с половин уста, че вестникът е независим, но той просто ни публикува нещата. Ето това са дефинициите на нашите смели вестникари за свободата на словото. За хора, лишени от диалектично мислене, би било трудно да си представят как несвободата, т.е. цензурата, произлиза директно от свободата на мненията, когато тя бъде узурпирана от едно незначително по брой, но могъщо икономически малцинство. Те най-естествено бъркат собствените си привилегии със универсални свободи по същия начин, по който чистосърдечно вярват, че ако преследват личните си интереси, когато дойдат на власт, то това е в интерес на всички.

II. Местната власт в националните медии 

Контролът на мненията обаче никога не може да бъде постигнат ефективно на базата на една, три, или пет пропагандни брошурки, пресилено наречени вестници. В това откритие се състои цялото величие и всичките главозамайващи „успехи“ на кмета Паунов. За да хване корени, дадена илюзия се нуждае преди всичко от някакъв външен авторитет, който привидно независимо да й придава легитимност.

Ето защо битката на кмета от самото начало на мандата му не е за усвояване на евросредства по проекти (където провалът е пълен), а за изграждане на имиджа на общината на национално ниво, т.е. в централните източници на информация. Това е твърде важно, освен заради споменатото легитимиране на „успехите“, така и поради факта, че на практика във всеки дом в града има по няколко души, които отдавна не живеят в Кюстендил. Тази логика докара кметът до идеята да сформира най-големия и активен PR-екип, който градът някога е виждал, чиято работа и финансиране тънат в дълбока мистерия. За тях обаче можем да съдим с доста голяма точност по резултатите. Ето ги и тях:

За 4 години на власт, в печата се появиха точно две критични статии за положението в Кюстендил – и двете във вестник Сега. Това са и единствените публикации с аналитично съдържание за работата на кмета, на фона на хиляди, отчитащи новини за „успехите“. В телевизията пък почти само предаването „Частен случай“ на БНТ прояви известна склонност към разваляне на ореола на славния строител на храмове, разкривайки някой от мътните дейности на общината, които почти не бяха отразени в медийния поток и никак в мейнстрийма.

Да вземем един твърде любопитен пример: вестник Труд, който все още поддържа кореспондент в Кюстендил. Дейността на общината беше редовно и последователно възхвалявана в изданието, а кметът се сдоби с образцови апологии по модела „комсомолски лидер в Работническо дело“ (друг независим вестник от миналото), за каквито и Бойко Борисов би завидял. Изведнъж обаче в края на март вестникът промени редакционната си политика на 180 градуса със статия за демона Паунов, който не пуснал репортера им в общината. Истински скандал – възмути се справедливо Труд – всеки гражданин може да слиза в тази сграда! После последва кратко затишие, новината потъна в дълбините на инфопотока, а вестникът… отново започна предишната си „независима“ възхвала на „успехите“. На какво можем да отдадем тези на пръв поглед необичайни за хора със здрав разсъдък диаметрално противоположни настроения? Очевидно на факта, че

здравият разум започва там,

където свърват парите.

Общината сключва чрез своя отдел за връзки с обществеността договори с определени медии (БНТ отпада, защото там всичко е публично), за да е сигурна, че информацията за дейността й ще достигне до широката публичност, ще стане достояние на гражданското общество, ще бъде достъпна и прозрачна, и… прочее оруелизми, които да кажат по красив и приемлив начин, че кметът плаща с нашите пари (или в най-добрия случай с тези на бизнес партията му), за да ни го представят като ангел, слязъл от небето, в най-важните медии на страната (в.Сега отпада тук). Освен Труд, за прекрасния нов свят, който се строял под носа ни в града, редовно научаваме от страниците на 24 часа и Стандарт. Винаги свежи новини от Кюстендил можем да чуем в ефира на БТВ и ТВ7 на Бареков, чиято подкрепа за Паунов ще видим и тези дни (на 20-ти, четвъртък) в организирания от телевизията дебат. От телевизия СКАТ пък организират по същото време предизборен концерт в подкрепа на кмета.

А сега да направим един любопитен експеримент: опитайте да намерите нещо за кмета Паунов в опозиционното партийно издание на БСП – вестник Дума. Вероятно там все още няма да има нито дума, или поне почти нищо, камо ли критика и анализ. Кой може да се погрижи за този комфорт, ако не старата приятелка на кмета и най-активен депутат в Парламента Мая Манолова? А не беше ли тя, която се погрижи срещу него да се изправят кандидати на БСП, които явно нямат никакъв шанс – и преди 4 години, и сега?

Контролът върху медиите, дава контрол и върху мненията – а оттам и популярната илюзия за „успехите“ през последния мандат. Още по-досадно е, че общественото мнение се контролира с парите на самото общество, което то заделя за съвсем други неща – та не е ли в това и тайната на харизмата на скъпия ни вожд – министър-председателя? В този ред на мисли става ясно, че въпросът за свободата на словото никога не е стоял на дневен ред. Тези, които притежават властта – най-вече над икономиката – се радват на пълна свобода, в контраст с безгласното огромно мнозинство.

Тогава правилният въпрос за свободата на словото е всъщност дали тя да бъде

частна привилегия на едно могъщо малцинство

или универсално право на всеки човек.

Във всеки случай, това е проблем, свързан със самата организация на медийната индустрия и обземането й от няколко големи групировки. Ние не можем да го разрешим на изборите за местна власт, но ако не го разрешим рискуваме никога да не можем да решаваме каквото и да е, тъй като свободния избор, изисква обективност на условията, при които е направен, т.е. подробна и непредубедена информация. В крайна сметка стигаме до въпроса в какво общество искаме да живеем: такова, което периодично бива мобилизирано да крещи кухи лозунги и в защита на празни програми преди да подпише бюлетина „празен чек“, чрез която някой да се разполага с живота му или такова, в което всеки да има известен контрол върху собствените си дела и тези на общността, в която живее.

Но какво можем да очакваме от идващите избори все пак? Кметът и ГЕРБ са се хванали в най-мръсната компроматна война, която някога е виждал града, чрез вестниците си. Те обаче не казват какво ще стане, когато на балотаж отидат Паунов и кандидатът на БСП – Мая Шишкова, което на този етап е най-вероятният резултат. Още повече, че Мая Шишкова може дори да има преднина на първи тур. При такова развитие на втори тур герберите ще се разтъпчат небрежно и тихомълком до урните и ще подкрепят Паунов, който винаги демонстрира добрите си отношения с Бойко Борисов. След това всички ще заровят томахавките така, сякаш никога не ги е имало. Ние ще си честитим новия кмет от ГЕРБ – стария Петър Паунов и ще слушаме в мейнстрийма за новите му подвизи.

Който контролира медията, контролира мненията – и потенциално печели избори. Само критическата нагласа на населението, превърнато в безгласна публика, и трайно влошаващите се материални условия в града, могат да подрият ефикасността на този закон на пропагандата.

Изборите в Кюстендил II: парите в политиката, скрити зад расистки предразсъдъци

Електоралната карта на Кюстендил I: три предизборни фасади – сянка върху обществото

На помощ идва индустрията за връзки с обществеността, обхващаща няколко други индустрии, като медийната и развлекателната, които да приложат парите на политиците (т.е. техните богати работодатели) така, че да формират правилно общественото мнение. Това, което продаваме на рекламодателите, е време на предразположен човешки мозък, казва Патрик Льо Ле(1) от френската TF1. Сам по себе си човешкият мозък не е предразположен да се връзва на посредствените, шаблонните и безсъдържателни послания на тези, които дават много пари, за да получат много власт, затова той трябва да бъде обработен по възможно най-демократичен начин. В по-бедните общества като нашето тази обработка добива твърде груби форми като кебапчета, поп-фолк концерт или някой лев на ръка.

Но явните форми са само следствие от бедността – онзи, който не притежава достатъчно, за да живее достойно, продава всичко – силата на тялото си, самото тяло, свободата и правата си, включително избирателното. Обаче щом отидем в най-богатото и демократично общество в света – американското – и видим, че и там парите купуват изборите, а участието в тях е невъзможно, ако не можеш да събереш поне $100-200 милиона, тогава проблемът трябва да е доста по-дълбок.

За да го очертаем, ще трябва да се върнем назад към Адам Смит, който вижда с очите си края на феодалната икономика и възникването на новото разменно общество, в което всеки живее, като разменя, или става в известна степен търговец, а самото общество се превръща всъщност в търговско общество(2). На свой ред, обществените отношения се свеждат до търговски отношения, а това се вижда най-добре в най-важните им проявления – изборите, например. Следователно, комерсиализацията им ще се задълбочава с развитието на капиталистическото общество и ще изчезне заедно с него. Обаче ние искаме възможно най-честни избори сега, а не в далечното пожелателно бъдеще.

Затова кюстендилският кмет обещава да направи купуването на гласове невъзможно като накара няколко хиляди души от етническото малцинство да се разходят да гласуват в секции извън квартала им. Струва си човек да отдели няколко минути на критично разсъждение, за да установи, че това просто не може да бъде вярно и евентуално да потърси реалните мотиви.

Преди всичко, посланието на кмета е, че единствено циганите са тези, които продават гласа си. Всеки, който е изял предизборно кебапче на митинг през 90-те, трябва да е наясно, че грубите форми на продаване на глас са присъщи на бедността, а тя е икономическо, а не етническо явление. Тази характерна за расистката култура скрита предпоставка е просто редуциране на големия проблем до срамния факт, че той поразява най-вече малцинствата.

Освен ако кметът не е открил гена на бедността, то тя следва да се третира като заболяване на обществото, а не на негови подгрупи и още по-малко – на индивидите. На тези, на които болеста носи само ползи, е изгодно да я приписват на някакви външни фактори – дошли от Азия цигани, спускащи заповеди руснаци или мечтаещи за нова империя турци. Ние българите сме толкова съвършени „първи европейци“, че когато тази сладка илюзия влезе в конфликт с фактите, заедно с Хегел възкликваме: толкова по-зле за фактите и прехвърляме цялата вина върху някой друг. Впрочем, ясно е, че тези, които продават гласовете си са бедни хора от всички етноси, но тези, които ги купуват, до един са чисти българи, които гледаме всеки ден в медиите. И гласуваме за тях.

На второ място, на идеята на кмета противоречи досегашния опит от прилагането й. На предишните избори във Видин бе предприета същата мярка. А какъв беше резулатът? Тези, чиито гласове са купени, получават огранизиран транспорт до секциите и вероятно повече пари и обещания, за да отбележат правилното квадратче. Значи това е оскъпило процедурата по купуването на гласовете им, но ние искаме да я премахнем, а не да я направим по-скъпа. За целта ще трябва да премахнем причината й – крайната бедност, на която наистина са изложени предимно етнически малцинства, но съществува във всяко от най-богатите общества в света независимо от хомогенността на етническия им състав.

Но как се предполага, че разтурянето на секциите в циганската махала ще лиши лихварите, бароните и насилниците от възможността да упражняват контрол върху вота(3), каквато е заканата? Логиката е, че насилниците не могат да преценят колко гласове ще получат техните политически приятели, които им плащат и не могат да проследят резултатите в съответната секция. Кметът познава добре този механизъм, защото той се използва от партия Лидер (на чиито предизборен щаб Паунов стана председател през 2009), за да контролира изборите в Бобов дол.

Механизмът е описан в статията „Бобов дол – избори по Гьобелс“(4):

Mиньорите са били безцеремонно предупредени да му мислят, ако във всяка секция не бъдат набрани конкретните бройки гласове, спуснати отгоре. За секция 1 например, която обхваща блоковете, населени основно с миньори, работодателят е спуснал план да има 150 бюлетини за „Лидер“… 

Началниците на смяна са предупреждавали работниците, че и при непокриване на изборния норматив, всички ще бъдат лишени от така наречения втори плик към заплатата – сума от порядъка на 300-350 лева, безотчетни пари, давани всеки месец към официалната надница, която е около 400 лева.

Това се казва да купиш глас със собствената заплата на работника, върху която дори не го осигуряваш напълно! Лихварите, бароните и насилниците обаче могат да са само цигани, затова работата на партията на кмета в Бобов дол е напълно законна и морална. Там работят предимно българи, т.е. всичко е наред. Какво мисли кметът за това:

Нормално е хората в едно предприятие да гласуват за този, който им дава хляба. Работниците на г-н Ковачки трябва даже да му целуват ръката.(5)

Значи, ако работодателят ти каже, че ще бъдеш уволнен или няма да получиш Белия плик с парите, които той не отчита пред държавата и благодарение на който семейството ти оцелява, ако не гласуваш под строй заедно с роднините си за партията му, това не е купуване на гласове, а трябва да му целунеш ръка. Нима е възможно човек със здрав разум да разсъждава така?

От казаното досега можем да заключим, че въпросната мярка няма да спре купуването на гласове в циганската махала (още по-малко комерсиализацията на изборите) и че кметът, който я предлага, всъщност е привърженик на купуването на гласове, но в една зле прикритата негова форма: корпоративния вот.

Тогава какъв ще бъде резултатът от сливането на 6 ромски секции с 12 български? Просто няма да можем да видим за кого ще гласуват ромите. Ако някой е решил да купува гласове в това най-бедно гето в красивия кюстендилски край, той би бил твърде щастлив да знае, че никой няма да може да разбере, че го е направил.

А кой спечели изборите в циганската махала през 2007г.? На сайта на избирателната комисия http://www.cikmi2007.org/ може да се види, че на втори тур в последните 6 секции (тези в махалата) за настоящия кмет са гласували 824 души срещу 662-ма за основния опонент, т.е. 55% на 45%.

Следователно, ако приемем тезата на кмета, че циганите продават гласа си, притискани от лихвари, мародери и насилници, фактът, че те са гласували предимно за него през 2007 ни казва твърде много. Но на предстоящите избори ние няма да имаме тази ценна информация, защото няма да можем да видим кой е купувал гласове в махалата. И знаем кой е отговорен за това – кметът и опозицията, която го подкрепя(6).

Бележки:

1. Патрик Льо Ле, цитиран в Серж Алими, Новите кучета пазачи, изд.Монд Дипломатик, София, 2008, с.56

2. Адам Смит, Богатството на народите, изд.Рата, София, 2010, с.35

3.Петър Паунов, цитиран в Без изборни секции в ромски квартали, news.bg, 26 август 2011г. [url=http://news.ibox.bg/news/id_1052290155]

4.Божидар Божков, в.Сега, 16 юни 2009г. [url=http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2009061600040001201]

5.Божидар Божков, Дупница и Кюстендил: Всички за брат Галев!, в.Сега, 1 юли 2009, [url=http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3774&sectionid=5&id=0001201]

6.Манолова подкрепя Паунов да няма секции за изборите в ромския квартал, dariknews.bg, 9 март 2011, [url=http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=680106]

Първа част:

Електоралната карта на Кюстендил I: три предизборни фасади – сянка върху обществото

 Нобеловият лауреат Пабло Неруда подготвя този текст три дни след преврата в Чили от 11 септември 1973г., организиран от американските служби и станал известен в последните години като „другият 11 септември“, поради терористичната логика, която го свързва с по-известното събитие от същата дата. „Другият 11-ти“ има далеч по-ужасни измерения от своя близнак, ако такива неща изобщо могат да се сравняват, но не се ползва със същото уважение, дори обратното, защото жертвите му са от „правилните“. Няколко дни по-късно, на 23 септември, умира и Пабло Неруда.

Моят народ е най-подло предаденият народ в наше време. От селитрените пустини, от въглищните мини под морското равнище, от неимоверните височини, където се намират залежите на медта, извличана от ръцете на моя народ, с нечовешки труд, бликна едно освободително движение с величествени мащаби. Това движение издигна на президентския пост на Чили един човек, на име Салвадор Алиенде, за да се осъществят нетърпящите повече отлагане справедливи реформи и мерки за освобождаване на националните ни богатства от чуждите лапи.

Където и да е бил, и в най-далечните страни, народите се възхищаваха от президента Алиенде и възхваляваха изключителния плурализъм в нашето правителство. В Ню Йорк, в седалището на ООН, делегациите от цял свят посрещаха президента на Чили с нечувани в историята на ООН овации. Тук, в Чили, сред огромни трудности се строеше едно истинско справедливо общество, изграждано на основата на нашия суверенитет, на нашето национално достойнство, на героизма на най-добрите граждани на Чили. На наша страна, на страната на чилийската революция бяха конституцията и законът, демокрацията и надеждата.

На другата страна не й липсваше нищо. Имаха арлекиновци и марионетки, всякакви палячовци, терористи с пистолети и вериги, притворни монаси и деградирали военни. И едните, и другите удряха крак по плацдарма на настървените, Рамо до рамо вървяха фашистът Харпа и неговите племенници от „Отечество и свобода“, готови да разбият главата и душата на всичко живо, за да си възвърнат огромната хасиенда, която те наричаха Чили. Заедно с тях, за да разкрасява трупата, играеше един голям банкер и танцьор, поопръскан с кръв – това бе шампионът по румба Гонсалес Видела, който с танцова стъпка бе предал своята партия на враговете на народа. Сега Фрей бе този, който предложи християндемократическата партия на същите врагове на народа и играеше каквото те му свиреха; и при това танцуваше с бившия полоковник Вийо, на чието злодеяние бе съучастник. Това бяха главните артисти в комедията. Бяха се запасили с продоволствия за спекулация – палките и същите ония куршуми, които вчера раниха смъртоносно нашия народ в Икике, Ранкил, Салвадор, Пуерто Монт, Хосе Мария Каро, Фрутийяр, Пуенте Алто и на толкова други места. Убийците на Ернан Мери танцуваха с ония, които би трябвало да бранят паметта му. Танцуваха непринудено, лицемерно. И се оскърбяваха, че ги упрекват за тези „малки подробности“.

Чили има дълга гражданска история с малко революции и с множество правителства – стабилни, консервативни и посредствени. Множество дребни президенти и само двама големи: Балмаседа и Алиенде. Любопитното е, че и двамата произлизат от еднаква среда – от забогатялата буржоазия, която тук се нарича аристокрация. Като хора с принципи, заели се да възвисят една принизена от посредствената олигархия страна, и двамата бяха изпратени на смърт по еднакъв начин – Балмаседа бе доведен до самоубийство, тъй като упорито отказваше да предаде селитрените богатства на чуждестранните компании.

Алиенде бе убит, защото национализира другото богатство на чилийските недра – медта. И в двата случая чилийската олигархия организира кървави преврати. И в двата случая военните се превърнаха в глутница песове. В случая с Балмаседа – английските компании, при Алиенде – американските – подстрекаваха и финансираха тези военни движения.

В двата случая домовете на президентите бяха опустошени по заповед на нашите „благородни аристократи“. Салоните на Балмаседа бяха порутени с брадви. Домът на Алиенде, благодарение на световния прогрес, беше бомбардиран от въздуха от нашите героични авиатори.

Естествено, тези двама души бяха много различни. Балмаседа бе завладяващ оратор. Имаше властолюбив характер, който все повече го приближаваше към едноличната власт. Беше убеден във възвишеността на своите цели. Непрекъснато се оказваше обкръжен от врагове. Превъзходството му над средата, в която живееше, бе толкова голямо и толкова голяма бе неговата самота, че накрая се озова затворен сам в себе си. Народът, който трябваше да му помогне, не съществуваше като сила, т.е. още не беше организиран. Този президент бе обречен да се държи като човек, получил просветление, и като мечтател: неговата мечта за величие си остана неосъществена. След убийството му, грабливите чуждестранни търговци и местните парламентаристи станаха притежатели на селитрата: за чуждоземците – собствеността и концесиите, за местните – подкупа. Получиха 30-те сребърника и всичко си тръгна по старому. Кръвта на няколкото хиляди души от народа бързо изсъхна по бойните полета. Работниците от северните части на Чили, най-експлоатираните в света, не престанаха да произвеждат огромните количества лири стерлинги за Лондон.

Алиенде никога не е бил голям оратор. Като държавник, той се съветваше за всяко свое действие. Бе антидиктатор и принципен демократ и в най-малките подробности. Падна му се една страна, която вече не беше оня народ-новобранец на Балмаседа; завари една мощна работническа класа която знаеше за какво става дума. Алиенде бе колективен ръководител, човек, който макар и да не произлиза от народа, бе продукт на борбата на трудовите класи срещу закостенялостта и корупцията на експлоататорите. На това основание делото, осъществено от Алиенде за толкова кратък срок, превъзхожда делото на Балмаседа и нещо повече – то е най-значителното в историята на Чили. Само национализирането на медта бе едно титанично дело, а и толкова други цели бяха постигнати по време на неговото управление.

Делата и постиженията на Алиенде с незаличимата си стойност за нацията вбесиха враговете на нашата страна. Трагичният символ на тази криза се разкри с бомбардировките над правителствения дворец; човек си спомня блиц-крига на нацистката авиация над беззащитни чужди градове – испански, английски, руски; същото престъпление сега се извърши в Чили; чилийски пилоти атакуваха с пикиране двореца, който в продължение на два века бе център на гражданския живот на страната.

Пиша тези забързани редове за мемоарите си само три дни след неокачествимите действия, които доведоха до смъртта на моя голям другар, президента Алиенде. Неговото убийство бе запазено в мълчание. Погребаха го тайно, единствено на вдовицата му позволиха да придружава този безсмъртен труп. Версията на агресорите е, че са намерили тялото безжизнено с явни признаци за самоубийство. Версията, публикувана в чужбина, е различна. След въздушното нападение пуснали в действие танковете – много танкове, които „храбро“ влезли в бой срещу един единствен човек: президента на Република Чили Салвадор Алиенде, който ги очаквал в кабинета си без никой друг, освен своето голямо сърце, обгърнат в дим и пламъци.

Трябваше да се възползват от толкова хубавия случай. Трябваше да го застрелят, защото никога нямаше да отстъпи поста си. Това тяло тайно бе погребано някъде си. Този труп вървеше към гроба, придружен от една единствена жена, понесла сама цялата болка на света; тази славна мъртва фигура вървеше простреляна и разкъсана от каратечните изстрели на чилийските воини, които още веднъж бяха предали Чили.

превод: Ирена Аврамова

 На 7 септември 2011г. се навършиха 100 години от рождението на Тодор Живков, който ръководи българската държава през по-голямата част от републиканското й развитие и периода на индустриализация. Въпреки че изминаха вече над две десетилетия – една значителна социологическа дистанция – от промяната на политическата и икономическа системи, периодът преди ’89г. остава поле на идеологически интерпретации, изпускащи диалектиката на историческото развитие и разкъсващи движението на историческия процес. Това бяло поле автоматично превръща процесите от годините на Прехода в объркана хаотична фактология, а бъдещото й развитие става истинска загадка. За да осмислим тези значителни периоди от миналото си, трябва да се върнем доста назад, да ги разгледаме в глобален план и доколкото можем да се освободим от идеологическата хватка на противопоставянето на татоносталгията и прекрасния нов свят.

I.

Макс Вебер, който не споделя „представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи „се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“¹, търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализмa – „най-съдбоносната сила в нашия модерен живот,“ – се опира на „фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси такава културна среда, осигуряваща липса на „препятствия от духовно естество“, които да спъват „развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“².

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталиските американски среди, напомнящи за британския пуританизъм от XVIIв.) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай и голяма част от Югоизточна Азия дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява „противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“³. В случай че имаме задръжки от „духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков още от 70-те години черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани⁴.

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превърща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастването на държавата с няколко компании подобно на всички колониални държави, превърнати в „кооперации за колониален грабеж“⁵, японската държава се превръща в техническо средство за координация и „стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки – дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и „държавата на благоденствието“, давайки сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си и всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта⁶. В сравнение с това „японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра. Преди броени дни, три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция – новите технологии – обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд от парите на данъкоплатците, за да могат да подрият конкурентите си от Южна Корея и Тайван⁷. Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че българският партиен елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обощение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през ’87г. вече „животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които „съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаването на „крупни икономически групировки“, в които „движеща сила“ е „икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, които да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000г⁸.

„Съвременните тенденции“, разбира се, не може да представляват идеал, освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя (от платинените) Западния свят, прикривайки противоречията му, но е етап от „стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите – особено информационните – и ако не изглежда никак рационално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство, т.е. класовия му характер. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие – ограниченията на „свещената“ частна собственост – като организира разнообразни сдружения, цехове, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации, за да преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма да стане онази съдбоносна сила, за която Вебер говори. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от енгелсовите „принципи на комунизма“⁹, то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене, това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество „произлиза“ от капиталистическото „след продължителни родилни мъки“¹⁰. За да оцелее капиталистическото производство, то се отървава от онази форма на частна собственост, която осигурява възможност за лична инициатива равностойни конкурентни отношения – прословутия равен старт, – като започва да се концентрира, монополизирайки оргомни сектори на икономиката. Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват „обединение за регулиране на производството“, в което „вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“¹¹. Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно за необходимостта на капитала от експанзия чрез рационализация, поради отрасловата й ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика „рязък скок“ в броя на транснационалните корпорации, като 200-те най-големи от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, „усвояват половината от световната промишлена продукция“(през 2000г.)¹². Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавянето на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса, присъщ на ранния капитализъм. Частната собственост от XIX век, добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, изчезва когато занаятите се трансформират в манифактура, а оттам в едри индустрии и напълно издиша под напора на колективната корпоративна собственост, която също е под класов монопол и затова е добра и приемлива за елитите за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно, такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество „отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс счита, че „в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“.¹³ Най-малкото понеже да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и аполозите на неолиберализма.

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне бегло се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се „икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този „идеал“ последователно рухва (в Европа след ВСВ) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата „революция“ от ’89-та зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непродолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал, откъдето се поражда и известния термин партийна класа. За да разберем, че разделението на труда необходимо произвежда класово разделение и противопоставяне в обществото, не е необходимо да четем Маркс, защото още Адам Смит е обяснил този процес. Неолибералните идеолози са склонни да отричат класовото разделение и борба в съвременния най-добър от световете, докато същевременно се кълнат в „принципите на Адам Смит“, които не познават. Идеологическият възел около Смит и Маркс е такъв, че те могат да бъдат почитани или мразени, но четенето им би предизвикало истинско обърване.

Но да се върнем към социалистическа България. Простото отхвърляне или утвърждаване на една или друга от противостоящите категории на този твърде значителен период от историята на българите като нация, т.е. от Възраждането насам, пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания, накъсвайки историческия процес дотам, че бъдещото му разгръщане става истинска енигма. Историческото развитие става накъсано и пълно с бели петна, чието обяснение изисква изграждането на редица митове. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен и отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да угажда на силните на времето. Впрочем, такава е ролята на идеологическите „науки“ – от религия през философия до икономика – от най-дълбока древност, а това важи както за „демократичния“ преход, така и за „тоталитарната“ държава отпреди ’89г. В общи линии това типологическо противопоставяне (демокрация – тоталитаризъм) е вярно, но то пропуска някой споделени черти на иначе противоположните обществени системи – общата икономическа основа, т.е. общата икономическа недемократичност, които обуславят необходимостта широкото население да бъде държано далеч от най-важните процеси, които непосредствено го засягат. Разликата между „демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio за голяма част от съвременната ни история, това ни казва много за силата на цензурирането през идеологията, с моркова без сопата.

Но как е оценен този продължителен период, в който България се преобрази из основи чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система, от една идеалистическа гледна точка? Напълно правилно се казва, че Царство България е стъпило на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На него обаче е отредена периферна икономическа функция, която определя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуснала естествения ход като завила към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като бива окупирана от някакви нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от които израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на ДС, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат, за което се погрижила руската Перестройка. После неестествения Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените свой управници Сакскобургготски и Борисов – и двамата връщащи кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи. Макар все повече да заприличва на подбрана колекция от вицове, подобна концепция все още може да се защитава сериозно в медийния ефир и дори „научни“ кръгове.

Не по-малко идеалистически е подходът на социалистическата партия днес при оценяването на този значителен период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила „само едно много важно нещо“ – свободата. Затова „партията прие, че не може да има социализъм без свобода“ и „предприе демократичните реформи“¹⁴.

С две думи, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно, което далеч не е само в учебниците, а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също не може да мисли Тодор Живков като „естествен“ елемент от развитието за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да могат да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава, както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има „препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република и нейното лице – Т.Живков – не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, които побързаха да заявят, че сме се озовали право в светлото бъдеще и в най-добрия от световете, а щом беше приета тази предпоставка, всяка несправедливост в прекрасния нов свят можеше да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад. Това, разбира се, важи само ако допуснем, че действителността ни интересува.

През 1919г., когато индустриалният свят се тресе от вълнения в резултат от войната, а неуспеха на немската революция, отваря вратите на национализма, БКП приема документ, според който българската революция „ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от половението вътре“. Нещо повече, тя е схваната като „дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“¹⁵. Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка на развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България – капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията й, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда в просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след ПСВ), а в току що откъснатите от феодализма или родовото общество икономики в славянския свят те биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само „ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от „първобитно колективно владеене на земята“ към „комунистическо земевладение“¹⁶. Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите „бяха против асоциациите“, но комуната „декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, „диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, „провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“¹⁷.

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандираше „цялата власт на съветите“, но властта се концентрираше в партията. Ленин декретираше работнически контрол върху производството, но постигаше контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яросно бичуваше бюрократизма и канцеларщината¹⁸, докато управлението все повече се бюрократизираше.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на „демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия в началото на века. Но тъй като това е система на представителна демокрация с друго име и без партиен плурализъм, тя беше сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигнаха искане за „демокрация на участието“, което „представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“ и „произлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIIIв. насам – „системата на съветите“¹⁹, ако можем да се доверим на Хана Арент, която трудно може да мине за съветски шпионин дори у нас.

Понеже капитализма в Русия още не представляваше доминиращата икономическа система, Ленин трябваше да развие една съвсем меншевишка „доктрина за авангарда“²⁰ – прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадии на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като „преден боец“, а в устава на БКП минава за „челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са „родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава, а за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно да погледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в „син на народа“ (защото Г.Димитров беше син само на работническата класа) и „син на своето време“, според известните лозунги, и това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромис и на неговата приемливост, личността на Живков е вторична по важност що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на „природната“ му тъпота е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на ВСВ и края на Студената война.

IV.

С разпадането на съветската система, страните, които тя включваше, се върнаха към „естественото“ си място – в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси – природни и човешки – без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие²¹. Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни – техният фактически отказ да изпъляват „естествената“ си роля на „допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“²².

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество, откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващи безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център и постоянна лаборатория на неолиберализма – Латинска Америка, а и навсякъде, където съответната доктрина е била прилагана достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани обществени функции и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XXв. лишеният от колонии „британски лъв“ трябваше да „клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на „уреждане на вътрешните си обществени отношения“²³.

За да бъде част от тези процеси България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите „препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през ’89-та, все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждането на държавата на благоденствието на запад и подриване на доходите на работещите, бързо – поне в исторически план – ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния университет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. През следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е „конфидденциален меморандум,“ предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на „системата на свободно предприемачество“,  атакувана от „университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици“, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното „постоянно наблюдение“, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. „Главните архитекти“ (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува „търговците и манифактуристите“ за налагането на меркантилиската система, основана на „монопола на колониалната търговия“, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. „Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват“, а за да се осигури този монопол на производителите „върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя“. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

Как едно рационално същество може да повярва в подобни глупости? Нужна е идеология – първо да се обяви настоящото положение на нещата за вечна и неизменна същност, началото и края на историята, на нейния естествен ход, от който няма път за бягство. Второ, трябва да е пълно с агенти – много повече от тези на Държавна сигурност, – които по възможност наистина да си вярват дотам, че да манипулират това, което непосредствено става пред очите на хората.

Някак си губещото мнозинство никога не е склонно да свикне с естественото си нещастие и затова то никога не бива да знае какво действително се случва, защото ще поиска да промени нещата в своя полза, а това е такава демокрация, каквато никой привилегирован не би допуснал без съпротива. Но понеже настоящата демократична форма изисква поне някаква избирателна активност, да речем поне 1/3 да гласуват, а от тях половината да подрепят дадена политика, е от първостепенно значение колкото се може повече хора да се убедят, че определена идеологическа мярка е в техен интерес, ще е тяхна полза – наистина в едно винаги абстрактно бъдеще – и изобщо е правилният, научен, естествен, неизбежен и т.н. ход на нещата. Накратко, трябва да се произвежда съгласие, което иначе не би съществувало, и това е една от най-големите съвременни индустрии, включваща всички форми на доминиращата култура, но най-вече ежедневната й изява: медиите.

Да вземем днешния (30 август 2011) брой на най-демократичния вестник в България: в.“Сега“. Там намираме статия (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10012&sectionid=5&id=0000902) на Експерти от прочутия идеологически институт „Отворено общество“, проводник на политика, която е в унисон с вижданията на могъщите в модерната корпоративна икономика и се подкрепя от правителствата, които са я прегърнали – тя е първи стълб във външната политика на САЩ. Става дума за принципа, че щом си си осигурил доминация на пазара, то няма нищо по-прекрасно от свободата на търговията. Останалите не го разбират и затова ти трябва да им пробуташ за тяхно добро

един свят на „отворени общества“, което означава общества, които се отварят за рентабилни инвестиции. Общества, които са благоприятни за пазарна експанзия… (Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, С. 2001, с.11)

В статията се цитира някакво митично „изследване на ЕК“, според което „качеството на българското висше образование е ниско“. Излишно е да се питаме дали Експертите посочват точния източник – за да повториш в публичното пространство идеологически правилно съждение не ти трябват никакви източници – всички „знаят“ какво имаш предвид и ЕК просто няма как да твърди нещо различно. Обратното – за оборване на парадигмата не биха били достатъчно и най-неопровержими доказателства, докато не се разгърнат заложените в нея противоречия.

Впрочем, Експертите дори не се опитват да доказват каквото и да било, а само се придържат към наукообразна форма, доколкото е възможно, повтарят „всеизвестни истини“ от типа „отворени общества“ – приватизация, гъвкавост, оптимизация и прочее технически термини, които са евфемизми за да не споменаваме, че целта е да отвържем ръцете на мегакорпорациите, защото хората не разбират колко хубави неща са това.

Затова няма никаква изненада, че на сайта на  ЕК няма публикувано скорошно изследване, а последния документ за висшето образование е от 2010 и съдържа тезиси за интернационализирането му (документите се виждат тук http://ec.europa.eu/education/lifelong-learning-policy/doc1124_en.htm).  Това не пречи на Експертите да ни съобщат, че „заделяните ресури са високи“ – т.е. сумата за един студент. Можем да проверим това в последния доклад на Евростат за висшето образование, който е от 2009г. (http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_OFFPUB/978-92-9201-033-1/EN/978-92-9201-033-1-EN.PDF). На с.126 в таблица са подредени разходите на всяка държава в ЕС за един студент. България изпреварва с малко само Румъния, но отделя 3 пъти по-малко капитал в сравнение със средното ниво на общността. Ако изключим от него страните от Източна Европа, ще се окаже, че отделяме 4-5 пъти по-малко от развитите страни, които иначе догонваме. На следващата страница в доклада пък четем, че разходите за студент са двойно по-големи в Европа в сравнение с ученик в средното образование. В България е точно обратното. От това можем да заключим, че висшето образование е системно пренебрегвано по отношение на финансирането с цел фалита му – институционален и морален – и вече отдавна напредващата „пълзяща приватизация“.

Ето защо ни трябва Експерт, който да каже, че отделяме напълно достатъчно, но трябват реформи. А какви реформи, Експертът ще ни каже – цялата работа се свежда до това, че „бизнесът остава изолиран от планирането“ и агенцията по акредитация.

Ако прегледаме действителните данни можем лесно да заключим, че имаме работа с радикална идеологическа интерпретация на положението във висшето образование, чиято цел е манипулира общественото мнение и да произведе консенсус около точно определени реформи, които облагодетелстват точно когото трябва – бизнесът, ориентиран към краткосрочни печалби и специализирани студенти за еднократна употреба. За целта е привлечен авторитета на ЕК.

Но последната новина на сайта на ЕК относно висшето образование казва точно обратното на това, което й приписват Експертите (от юли 2011 http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/11/857&format=HTML&aged=0&language=BG&guiLanguage=fr) – допълнително финансиране за образованието ще създаде нови работни места. Скандал! – обществени инвестиции, отварят заветните работни места. Никой Експерт не би прочел такава еретична новина.

А как да си обясним, че тази новина не достига до ухото на свободните български медии за разлика от пропагандата на идеологически институции? Въпросът за свободата на словото винаги се е свеждал до този за неговата универсалност или по-точно липсата й: ако защитаваме свободата на словото на Експертите, то трябва да ограничим съшата свобода за онези, които се интересуват от действителното състояние на нещата.

До тази статия в същия брой на вестника седи друга, в която Бенджамин Барбър остро критикува жирналистите, че застрашават свободата на слово като дават свобода на словото на пропагандния отдел на либийските бунтовници, които просто казвали каквото им изнася (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10012&sectionid=5&id=0001401). За да е пълна тази свобода, трябва да се ограничи свободата на другите и затова за много факти „досега не сме чули обяснение и медиите спряха да питат“.
Барбър критикува за безкритичното публикуване на непроверени факти и заключава:

„Служим на обществото, като съобщаваме единствено това, което знаем и сме потвърдили като достоверно. Това е журналистическата почтеност. Която май вече е изчезнала – не само в Нюз ъф дъ Уърлд и Фокс, а и в останалите електронни медии. Срамота.“

Тези две статии логически не могат да стоят една до друга. Проблемът на всяка идеологическа примка е, че рано или късно задушава жертвата си, чието съществуване се диктува в крайна сметка от обективни явления, а не от нечии приумици. Тогава или въжето трябва да се скъса бързо или да се скъса бавно и мъчително, влачейки някакъв труп. Това е и въпросът пред Европа по отношение на висшето образование – то се финансира почти изцяло от държавните хазни и това финансиране трябва да расте, за да отговори на натиска на САЩ и новите образователни гиганти на изток.

Частните инвестиции в образователната система са определени в същия доклад като „маргинални“(с.128). Значи ако иска да запази и разшири значението си в глобален план, Европа ще увеличава публичните инвестиции в знание и наука. Тогава ще можем да се обърнем назад и да кажем на радетелите за приватизацията им със същата свобода, с която произнасяме присъдата на феодализма:

„Срамота.“

Да вземем един хипотетичен извънземен наблюдател¹, например от Марс, чиято космическа мисия прави моментна „снимка“ на политическото положение в Кюстендил. Този марсианец не е обременен от личните си икономически интереси на Земята, няма роднини и приятели в политиката, никой не му е обещавал нищо, злоупотребявайки с трайно незадоволените му най-основни потребности, изобщо не е индоктриниран в земните идеологии и го интересуват само събранните емпирични данни за политическия живот в общината. Какво ще види той на снимката си? Три центъра на обществено влияние в града, чиито кандидати за местните избори се (само)определят така:

1. кандидат на гражданската и демократична общност² и настоящ кмет
2. кандидат на БСП – млада, силна и красива³ адвокатка, която ще върне община Кюстендил към живот и младостта в града⁴.
3. кандидат на ГЕРБ – бизнесмен, човек на работата и действието, който ще сложи нещата на тяхната професионална основа⁵

Ако нещо от това ви се струва смислено и реалистично, за вас има два варианта:

1. току що сте паднали от космоса
2. станали сте жертва на политическа кампания/пропаганда

Изключваме случая на хората, които имат определен личен интерес от защитаването на иначе безсмислени положения като гореизброените, защото те обикновено не вярват в модерните фрази, които техните кандидати бълват в медийното пространство. Хубавите приказки за професионалното управление на демократичната общност, която ще върне младостта в града са само фасадни украси (според модата) на реалните интереси, които стоят зад отделните кандидати и за които разбира се не се говори, защото накрая винаги се стига до икономическата им основа, а оттам и до логиката на американския философ Джон Дюи, според когото политиката е сянка, хвърлена върху обществото, от едрия бизнес. Става дума за наистина хубави, но само фрази, чиято връзка в действителността е твърде абстрактна, също като природата им. А всъщност кой се интересува от действителността?

Нашият „паднал от космоса“ гост. В случай че той разполага с моменти снимки на електоралната ситуация в рамките на кампанията от 2007г. и времето след това, той би си помислил, че се е озовал на друга планета по погрешка, ако прочете безкритично информацията, която кандидатите подават през средствата си за „връзки с обществеността“, което в Кюстендил обикновено включва и собствен вестник (с медийния климат ще се занимаем друг път, щом трайно задухат предизборните мусони). Да видим какви „открития“ ще направи марсианецът, щом обобщи информация от по-продължителен период – този пренебрегван от земните медии подход, изглежда е междупланетната практика⁶.

II

Кметът Петър Паунов, който днес се изживява като кандидат на демократичната общност, беше издигнат от шарена партийна коалиция в следния състав: СДС, Атака, ДСБ, ЗНС, ССД, Гергьовден и някаква си Демократическа партия⁷. Разбира се, всички тези партии представляват 1-2 души в града, но това не ги превръща в гражданска общност. По това време той беше член на СДС и се готвеше за епична битка за председателския пост в партията, като беше определен за „човекът на Ковачки“. За негово съжаление вътрешните избори не дадоха правилни резултати: Аз бях единственият кандидат на СДС. Излязох оттам, когато подариха СДС на Костов⁸ – вместо на Ковачки. Тогава Паунов още не бързаше да стане „граждански“ кандидат със задна дата, а оглави предизборния щаб на коалицията на Лидер и Новото време за парламентарните избори. Лидер е партия, създадена за да компенсира провала с овладяването на СДС, спестяваща куп разходи за корпоративно финансиране на всевъзможни политически субекти. Непосредствено преди увличането на кмета в кампанията ситуацията беше съвсем различна – в страхотни отношения съм с Христо Ковачки, но не сме планирали общ политически проект⁹. Планът беше да се превземе отвътре СДС и се провали. После общата партия изплува на дневен ред, но и тя се провали по пътя си към Парламента. Едва тогава изведнъж стана ясно, че кметът не е човекът на Ковачки, а на демократичната общност. И винаги е бил такъв. Отново опциите са две:

1.става въпрос за някаква извънземна демократична общност, непозната на Земята, защото за нея не съществуват опитни данни извън тези, които се произвеждат от един PR-екип, неправилно категоризиран като вестник.

2.Паунов използва различно понятие за „демокрация“ от нашето.

Да разгледаме втория вариант – според класическото определение, демократично е обществото, в което хората участват решително в управлението на собствените си дела и вземат решения свободно на базата на обективната си информираност. Според кметската концепция, демокрация имаме тогава, когато хората предават цялата власт на работодателите си, за да получат плика с месечната надбавка върху заплатите си, за която той не желае да плаща осигуровки. Някой марсианец би възразил, че това е обикновено изнудване, но тук на Земята се приема за нормално и за нещо, за което трябва да ти целуват ръка: Ама какво сте се хванали с Ковачки? Нормално е хората в едно предприятие да гласуват за този, който им дава хляба. Работниците на г-н Ковачки трябва даже да му целуват ръката¹⁰. Работници от всички страни, целунете ръка на вашия работодател, защото освен че се грижи за продуктите на вашия труд, той ви дава и парче от хляба си! Или поне шепа трохи. Ако споделяте класическото виждане за демокрацията, може да ви се стори, че кметът е построил реалния феодализъм в града¹¹.

Строежът на реалния феодализъм не е възможен в политическа среда, в която има опозиция, гражданска и демократична активност. Ето защо първата работа на кмета беше да овладее медийната среда чрез поредица договори (за общинска сметка!) за даване на публичност (според приетия оруелов израз) на работата му. Втората задача беше да се установи механизъм на контрол над общинския съвет чрез система на зависимост. По този начин, скоро след всъпването си в длъжност, Паунов вече можеше да заяви, че няма опозиция, защото всички съветници са в процесите¹². Народът не възприема политкоректните изрази от типа на процесите, а предпочита да казва, че всички са в далаверата. Ето това е една завършена концепция за демократично управление. Остава само онези, които си позволиха дисидентски прояви, да се определят като зеленодрешковци, които мътят яйцата¹³ и да бъдат окончателно маргинализирани. Оказа се, че да се размъти дори водата в блатото на реалния феодализъм никак не е трудно.

III

Марсианският ни наблюдател ще се озадачи и от кандидата на БСП, чиято цел е да върне младостта в града. Това е чудесно и постижимо, но не дава отговор на въпроса откога БСП иска да печели изборите и неин представител да управлява Кюстендил? Добре известно е, че през 2007г. Мая Манолова зле прикрито поддържаше кандидатурата на Паунов, работейки срещу партията си и нейните избиратели, заради общите интереси на двамата „опоненти“(Ама какво сте се хванали с Ковачки?). Нямаме данни, че тя възнамерява да промени тази своя политика, защото сега трябва да играем всички срещу ГЕРБ, за да успеем да вземем властта по места. Затова не се изключва коалирането с други партии или кандидати на демократичната общност¹⁴. Истинският враг е ГЕРБ, защото там обслужват съвсем друг капитал. Едва в края на мандата Манолова бегло и умерено си позволява да критикува общинското самоуправление, което може да означава, че Лидер оттегля подкрепата си от Паунов, заради недостатъчната му сервилност или поради липса на пари за пищна кампания като тази от 2007, но по-вероятно всичко това влиза в категорията на фасадните приказки.

Като награда за предателството си спрямо партията, което доведе до разединението й, Манолова получи председателското място на общинската структура, където един от основните ангажименти, които поела, било обединението на организацията и връщането на доверието на левите симпатизанти¹⁵. Въпросът за обединението засяга бившия кмет Кирил Алексов, който се яви като независим кандидат, щом откри, че партията му няма да го издигне за кампанията през 2007г. От него беше свалено политическото доверие и Иво Атанасов заяви, че по същия начин ще се постъпи с всеки член, който се явява като независим кандидат или подкрепя друга партия¹⁶. Сега обединителят Манолова постави Алексов на избираемо (6-то) място в листата за общински съветници без какъвто и да е коментар или обяснение за 180-градусовия обрат. Един страничен наблюдател би си казал, че в това има известна непоследователност, освен ако не допуснем, че по същия начин ще се постъпи с всеки член, който се явява като независим кандидат, защото е по-добре да стои в твоя двор и да хвърля камъни в чуждия наместо обратното.

Това значи, че БСП в Кюстендил отново не цели да печели избори, а само безпринципно да търгува с влянието си и да вкара няколко заинтересовани лица в ОС, което може да се види и от номер 5 в листата – Иван Андонов. Той също беше независим кандидат преди 4 години с мечта да стане съветник, която не можа да сбъдне и сега си търси нова ракета-носител. Все пак всички съветници могат да участват в процесите. Това, което не можем да очакваме от политиците е да бъдат последователни. На втори тур през 2007г. Андонов подкрепи Паунов, защото той е носител на новото и промяната, с който ще започне едно ново начало в обществено-политическият живот и развитието на града¹⁷. Тогава вятърът духаше в платната на Пауновия кораб, но когато се оказа буря, заплашваща да го потопи, дойде време политическите бежанци да потърсят още едно ново начало в тихия пристан на БСП.

IV

Това, което доведе до разгръщане на противоречията, заложени в модела на реалния феодализъм, не беше повика на демократични промени, а спорът между отделните барони. Паунов искаше да обедини под десницата си цялата десница, като бъде подкрепен на изборите от ГЕРБ. Разбира се, от партията искаха същото, само че без Паунов. Ето защо той разсекрети със закъснение от няколко месеца злоупотребите на герберите около строежите на мостове в общината. Анчев отговори на това като заяви, че просто предизборната кампания е почнала и той е напълно прав – никой не пристъпва към опасния прецедент да разкрива далаверите на другите кандидати, освен ако не е притиснат до стената от електоралните нагласи.

Тогава започва да хапе още по-силно, защото ако опонента влезе в общината през октомври, ще разкрие не по-малки далавери. Ето защо съветниците от ГЕРБ бяха изключени от процесите и изведнъж откриха, че са опозиция, обръщайки предишни свой позиции с главата надолу. Същевременно започнаха вътрешнопартийни процеси по определяне на кандидата за кмет като от петте издигнати номинации беше избрана шестата без никой да разбере как става това. Излишно е да се коментира демократичността на процедурите в тази партия, организирана изключително върху авторитарен принцип.

На пръв поглед изглежда излишно да коментираме сериозно и шестият елемент в номинациите и настоящ кандидат кмет на ГЕРБ. Още с първото си интервю в партийния (напълно назависим!) вестник той развива удивителни положения. Когато има работни места, ще има и работа за хората. Впечатляващо аналитично положение. Да чуем и едно синтетично: този, който работи, получава повече. Този, който работи в Кюстендил, обикновено получава някъде около минималната заплата и се намира около прага на абсолютната бедност, което е много повече от това, което получава онзи, който не работи заради скандалните нива на безработица.

Друго правилно заключение е, че освен развита балнеология, на Кюстендил му трябват и производствени предприятия, защото всички вече знаем в какво състояние са предприятията, които вече не съществуват¹⁸. Ами не съществуват. Всички вече знаем в какво състояние е мина „Осогово“ в долината на р.Бистрица, където директор беше Никола Татарлиев, когато дойде времето да бъде фалирана. Цялата тази странна комбинация от нахалство и виц е обявена за поставяне на нещата на тяхната професионална основа.

Освен хумористична част, интервюто има и идеологическа. От 20 години слушаме как трябва да има „по-малко държава“, за да може бизнесът да не среща пречки в безкрайно мъдрото си професионално управление на икономиката на страната. Днес това просто не е достатъчно: Не само колкото по-малко държава е добре. А също и когато има държава за бизнеса е по-добре. Трябва да има голяма, раздута „социална“ държава, държава на благоденствието, която обаче да е само за бизнеса, за богатите. Тази теза почива на твърде повърхностната илюзия, че ако държавата преразпределя към бизнеса (както най-често прави), това богатство ще се разпростре върху цялото общество. Допускането, което разбива този наистина хубав мит, е че интересите на бизнеса са интереси на цялото общество. Христо Ковачки (какво сте се хванали), малкия местен бизнесмен, една шивачка и домакиня, черешоберачът и последният бедняк имат общи интереси и това са интересите на бизнеса, които ще се осъществят, ако държавата го субсидира – директно, данъчно и както още успее да измисли. В интерес на работниците в Гранит (Виа Апиа) е държавата да се погрижи за техния периодично извършващ фалшиви фалити бизнесмен, за да може да се отърве от задълженията си към тях.

Всеки лесно може да провери тази теория в ежедневната си практика. Отидете при човека, който ви дава хляба и му обяснете, че сте от тези 56% от българите, които пестят от храна (берачите на череши, например), от 60-те %, които не си купуват нови дрехи¹⁹ (вероятно в тях попадат кюстендилските шивачки) – и изобщо, че не сте от онези благословени от съдбата 5-10%, които могат спокойно да потребяват продуктите на съвременното общество, включително бронирани коли, яхти и палати зад високи дувари, които да ги пазят от онези, които идват да им целуват ръка. Обяснете му, че ако ви увеличи заплатата, автоматично ще повиши потреблението, ще разшири вътрешния пазар, ще стимулира икономиката и ще ви направи по-способни да купувате нещата, които той произвежда чрез вас, от което прозлизат само ползи за всички. В случай че нямате друг източник на доходи, проведете този експеримент само мислено като проследите позициите на работодателските организации срещу увеличението на най-ниските заплати.

V

При това положение борбата наесен ще бъде в общи линии между две фракции. Една криво-ляво обединена по люшкащата се ос Манолова-Паунов – групата на „голямата далавера“, представител на доминиращият на местно ниво капитал и една група на „дребната далавера“, тип Анчев, която поради ограничения си светоглед може да най-много да позадигне 2-3 тона нафта от някое училище или да закопае някоя хилядарка под случайно паднал мост – представител на временнио доминиращия на национално ниво капитал. При всички случаи всяко позитивно следствие за жителите на общината от присъствието на тези хора на кметския стол трябва да се разглежда като странично (даже случайно) проявление на основната им дейност (процесите), за която няма да чуем нищо в рамките на т.нар. кампания. В случай че искаме да имаме що годе реалистична картина за непосредствено случващото се около нас, не трябва да се задоволяваме с декоративната словестна украса на тези центрове на влияние, щедро предавана ежедневно от „независимите“ медии, а да се стремим да демаскираме интересите, прикрити зад тях.

Един пример: преди време в града се разрази силна буря, която събори декоративна топола на улицата край реката като я блокира за няколко часа през нощта. На сутринта кметът обяви, че по чудо никой не е пострадал, докато се разхожда край реката посред буря и нощ, а ние не можем да си позволим да рискуваме с блокирането на пътища и със здравето на хората. Ето защо ще орежем тополите край реката – заради хората! Или защото това съвпада с идеята да се използват парите на същите тези хора, за да се унищожи зелената паркова система край реката в централната част на града като се покрие реката, за да се осигурят апетитни имоти за спонсорите на скъпи кампании, както се оказа скоро след това. Този алтруизъм на общинската власт можеше да струва многомилионен заем на гражданите, ако държавата не беше спряла процедурата по съдебен път като изключителен собственик на речните корита – все още неприватизирани.

При това разгръщане на електоралната карта, на която няма място за избирателите, които не са обвързани икономически (не участват в процесите) с никоя от тези фракции, неправилно наричани политически партии или граждански общности, или не са увлечени в темпове или агитки за оплюване или възхваляване на някой от кандидатите (в някой електронен форум на безсилието и безизходицата, естествено прерастващи в агресия), остават около 2 варианта:

1. емигрирайте. По възможност на друга планета – „тука е така“. Над Кюстендил със сигурност прелитат повече космически кораби отколкото инвеститори, за които усилено поддържаме изкуствен „бизнес климат“, за да се чувстват възможно най-комфортно, докато наглеждат дали шивачките от фирмите им не вдигат очи от работа дори за миг или ходят до тоалетна извън определеното за целта време.
2. тъй като сте представител на губещото мнозинство, можете да се възползвате от численото си и юридическо предимство, да намерите хора, които мислят като вас и да принудите общината да изпълнява заповедите ви, каквато е първоначалната й цел, използвайки множеството законово определени форми на натиск. Това е напълно непознато явление в града, но поради съответствието му с класическото определение за демокрация (което не е много популярно, особено сред политическите среди), можем да предположим, че има бъдеще.

И в двата случая подаването на бюлетина през октомври е само едно начало, след което започва реалната политическа дейност, защото и стопирането на космически кораби, и изграждането на истинска демокрация изискват много търпение, усилия и последователност. Както гласи една поговорка на китайците, които са народ с високо историческо съзнание, най-добрият момент да посадиш дърво беше преди 20 години. Следващият най-добър момент е сега.

Демокрация сега.

Демокрация сега

~ ~ ~

Бележки:

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Накратко, става дума за рекламна листовка, която пропагандира гласуване според желанието на кмета. Няма да се спираме подробно на факта, че парите от общинския бюджет, който всички граждани пълнят, са използвани, за да се лобира за мнението на властта, тъй като за кюстендилския кмет е нормално да поставя личността си пред служебните си задължения, както пролича от самоуправството му, донесло осъдителна присъда за общината и солидна глоба, равна на сумата, която ще похарчи и за провеждането на референдума (случаят беше оповестен в „Частен случай“ http://bnt.bg/bg/productions/89/edition/13151/chasten_sluchaj_22_mart_2011). Кметът Паунов обеща да заплати глобата от собствения си джоб, макар от началото на мандата да твърди, че дава цялата си заплата за благотворителност. Очевидно кметът не получава заплата от общината и затова няма защо да работи за нея.

Това може да ни насочи в отговора на въпроса защо общината трябва да тегли заем от 7,5 млн.евро, т.е. 14,67 млн.лв.(по курс на еврото от 24.03.11), докато обществената поръчка, обявена за изграждане на проекта дава прогнозна стойност от 11,09 млн.лв.(в Държавен вестник от 18.05.10г.).

Разлика от над 3,5 млн. не може да бъде обяснена

с инфлацията, а и никой не се е опитвал да я обясни. Друг въпрос без отговор е защо се провежда допитване до населението близо година, след като е обявена обществената поръчка и правилната фирма вече е спечелила?

Общинската администрация частично намеква един възможен отговор: „Като привърженик на пряката демокрация, кметът смята, че това е начинът хората да определят бъдещето на себе си и на децата си“, препредаден на обществеността от Дарик радио (http://www.dariknews.bg/view_article.php?article_id=659962 ). Кметът Паунов, който се прочу с гневните си изблици срещу всяка проява на несъгласие в „неговия“ общински съвет, сега вече е невъздържан привърженик на пряката демокрация. Това твърдение е

твърде противоречиво, но

не е лишено от пропагандна стойност –

веднъж си повишаваш рейтинга като управляваш с твърда ръка и мачкаш блудните съветници, а после пак го повишаваш като се представиш за защитник на народната воля. Надяваш се, че хората са забравили, че до вчера дори представителната демокрация те е вбесявала в опитите ти да установиш „дупнишкия модел“ на управление и днес си демократ номер едно на общината. С думите: „аз не знам какъв пост са му предложили на Атанас Кирилов, но очевидно лъска обувки за някое стратегическо място“, кметът заклейми отмятането на ГЕРБ-ерския съветник от проекта, който по-рано подкрепяше. Не знаем дали Атанас Кирилов „лъска обувки“, но знаем, че кампанията на Паунов от 2007-ма беше най-скъпата, която Кюстендил е виждал, подкрепена с внушителни поп-фолк концерти и със солидно бизнес лоби, което все някога

трябва да възвърне инвестицията си.

Скоро след изборната победа, кметът заряза чалгата и мина на класически юго-рок, което беше метаморфоза толкова рязка, че наподобява внезапната му любов към демокрацията, която обаче не се разпростира дотам, че да бъде подложена на референдум и идеята да се застрои Конявската планина – част от НАТУРА 2000 – с ветрогенератори, защото там подкрепата от страна на Паунов е безрезервна, абсолютно безразлична към екологичните последствия.

Все пак приемаме, че общинската администрация е била коректна, когато е обявила, че кметът ни е „привърженик на пряката демокрация“. В такъв случай той вероятно познава издаваните книжки по въпроса от сдружение „Болкан Асист“(посветило се на „подкрепата на гражданската активност“), например техния „Азбучник на основните понятия и термини“. В България не са издавани много книги, посветени на еретически идеи като по-широка демократична основа на участие, но във всяка от тях може да се научи, че когато управляващите “решават кога и по каква тема да бъде поискано мнението на хората“, това се нарича плебисцит, а не референдум. Думата нарочно е сгрешена, тъй като „плебисцитите са

властови инструмент, който се използва от управляващите

с цел да придадат легитимност на предварително взети решения“, докато „референдумите“ будят топли чувства и широко одобрение – това е една мила дума, но тя не се отнася до нашия случай.

Въпреки сериозната общинска агитация, може да се предположи, че твърде малко хора биха си направили труда да излязат да гласуват за един твърде мъгляв проект, а още по-малко биха отишли да гласуват против светлото бъдеще, което им се рекламира вече цяла година. За да е легитимен „референдума“, броя на участвалите трябва да бъде над 50% от броя на гласувалите на последните местни избори за общински съветници. Шансът да бъде достигната такава активност е нищожен, но Паунов има готово решение: „И трима души да гласуват, ще се съобразя с мнозинството“, обяви той пред Дарик радио (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=664510 ). Разбира се, двама-трима души не са никакво мнозинство, но пък и кметското допитване не е никакъв референдум. Така че в неделя ще наблюдаваме

процедура по придаване на

„легитимност на предварително взети решения“,

за което ще бъде употребено населението на града, включително незаинтересованите. Наречете го „пряка демокрация“, ако държите, но това си остава само реторически похват, който може да струва 15 млн.лв, на кюстендилци за

обречения на успех проект,

който обаче никой не иска да финансира.

Най-важно да се подчертае е, че привърженици на пряката демокрация се появяват в изборни години, когато чрез нейните механизми се посочва кмет. Докато не започнем да се отнасяме критично към подобни явления, ще продължават да спускат решенията за бъдещето ни отгоре.

Стремежът на управляващите да се съобразяват с волята на народа удивително нараства в предизборни периоди. Изключение не прави и кюстендилският кмет Петър Паунов, който тези дни лансира идеята си за референдум. Разбира се, когато този инструмент на пряката демокрация се използва за инициативи, спуснати „отгоре“ обикновено става дума за

отчаян опит да се легитимира

някакво твърде спорно, но вече взето решение.

Случаят не прави изключение.

Кметът на града – неуспял кандидат за председател на СДС и по-късно шеф на предизбония щаб на партията на Христо Ковачки за парламентарните избори – се готви да попита кюстендилци дали искат да се строи общински медико-балнеоложки комплекс, който да е „най-добрата клиника в Европа за лечение, рехабилитация и диагностика“, където „най-добрите специалисти в Европа са готови да работят“ и „ще превърне Кюстендил в балнеоложки център, център на Балканите“. Взет сам по себе си въпросът би получил твърде малко отрицателни отговори. Та кой е против да се построи нещо ново и полезно? Кой е против да се откриват работни места? Естествено, тези въпроси нямат никакъв смисъл, тъй като

никой не гласува срещу светлото бъдеще.

Скрит обаче остава подтекстът, за който не бива да мислим.

Проектът ще се финансира от общината чрез заем на стойност около 15 млн.лв. при положение, че нейният бюджет за 2011 е 26,6 милиона. В настоящата криза това изглежда меко казано необмислено хрумване. Странно е и обстоятелството, че основната сграда ще бъде в идеалния център, на метри от централния площад. Дали пък след някоя година няма „да се наложи“ на някой предприемач да купува на безценица безценния имот, за да спасява общината от фалит?

Заемът ще бъде поет в период, за който финансовият министър посъветва общините да не се вкарват в дългосрочни задължения, които може да не им понесат, и дори лично се зае да осуети подобни намерения на община Пловдив. Дянков най-добре знае колко още се готви да ореже бюджетите на местните самоуправления. Когато го направи през август с актуализацията на бюджет 2010, кметът Паунов прояви разбиране, каквото очевидно очакваше и от ГЕРБ за местните избори по отношение на кандидатурата му за втори мандат.

Няколко месеца по-късно, когато се убеди, че няма да получи подкрепата на партията, кметът разкри крупни злоупотреби на областния управител Любомир Анчев (от ГЕРБ). Оказа се, че набързо сформирано дружество, начело с общински съветник от ГЕРБ прави дългосрочни „спешни“ ремонти след разрушенията от наводнението през есента на 2009г. По случайност там работи и синът на областния. Същевременно, никакви мерки не бяха взети за отсраняване на причините за разрушенията от водната стихия – преди всичко

ограничаване на поголовната сеч в Осоговска планина –

но това е защото такива катастрофи са по същество изключително полезни. Те са повод за движение на „спешни“ пари към правилни фирми.

Отговорът на Анчев от своя страна беше най-забележителното признание, правено някога в Кюстендил: Паунов разкрил злоупотребите и политическите назначения на управляващата партия, защото вече се намирали в предизборна кампания. Това е напълно вярно – по принцип не се говори за тези неща. Двамата се сблъскаха на миналите местни избори, който бяха спечелени с мотото за „нов модел“ на управление на града.

Моделът на Паунов се оказа базиран на идеята, че общинският съвет съществува само, за да потвърди максимално консенсусно правилността на взетото от кмета решение. Един-двама дисиденти не са проблем и лесно се маргинализират. Например съпротивата срещу безрезервно подкрепяния от кмета проект на немска фирма за строеж на мащабен ветропарк в Конявската планина. Освен че ще е с трагични последици на опазваната по директивата за местообитанията на птиците защитена зона от НАТУРА 2000, този проект (заедно с Калиакра) навярно ще вкара цялата държава в наказателна процедура, каквито заплахи се чуха откъм Европейската комисия, след като въпросът опря до ЕП.

С така устроения местен парламент моделът на „червения“ Кюстедил и този на “синята“ Дупница изглеждат еднакви. Случайно или не в основата на първия седи подкрепящата „дупнишкия модел“, свръхактивен депутат и лидер на областната структура на БСП Мая Манолова, под чието ръководство партията не успява да добие опозиционен облик.

Тя се окичи и със съмнения, че през 2007-ма е работила тайно за успеха на нейния бивш съдружник в адвокатска колегия Петър Паунов в ущърб на собствената й партия, като това доведе до разцепление и скандали в структурата. Тогавашният местен лидер Иво Атанасов подаде оставката си, обвинявайки Манолова за двойната игра. Няма никакви сигнали, че „тайната“ подкрепа за настоящия кмет ще бъде оттеглена – точно обратното.

Скорошното откритие на Манолова, че партията „няма ресурс“ за самостоятелни кандидатури – друго удивително признание, след което обикновено се очаква оставка – и ще търси „широка обществена подкрепа“ навежда на мисълта, че БСП може да застане и зад някой „независим“. Известна азбучна истина е, че няма по-хубаво от свой човек в политиката, който минава за независим и не те обвързва с отговорности, а и електoратът е разочарован от партиите и техния консенсусен „нов модел“.

Това са изходните позиции на основните играчи наесен, които вече разгръщат своите сили за предстоящата епична битка за това по какъв точно начин нищо да не се промени в управлението на града и през следващите четири години. Референдумът и разкритията за злоупотреби от своя страна трябва да останат само елемент от предизборната борба, като

истинската политика се вкопае дълбоко в

задкулисието и се държи далеч от полезрението на хората,

внимателно залъгвани с мащабни проекти, представяни за панацея, но редовно потъващи в забрава заедно с обещанията. Такива бяха случаите с градския плаж, многофункционалния хотел до стадиона, уж дадени на сериозни инвеститори, както и периодичо пристигащите височайши делегации от Испания, Финландия или Япония и т.н.

За поредния грандомански спасителен за града проект дори ще ни попитат в референдум, което едва ли ще го направи по-успешен. Често чуваме от нашите политици, че хората „не са дорасли“ за идеала на пряката демокрация, но току виж се оказало, че те самите могат да я употребяват само за собствени цели. Навярно, защото техният идеал често се изчерпва с „дупнишкия модел“.

Статията е публикувана във вестник Сега.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.