Цената на демокрацията

 

 

Новите ценности

В случай че някой все още се изненадва от хроничните скандали, съпътстващи работата на Парламента и особено неговия председател, то навярно не си дава сметка за няколко основни принципни положения, през които трябва да се осмисля явлението. Самочувствието, с което днес се самовписваме в графата „свободен свят“ се опира на два взаимодопълващи се принципа на класическия либерализъм – разделението на властите и свободата на словото. Всички са съгласни, че само малцина луди биха оспорили тяхната полезност. Всъщност ние така дълбоко ги славим, така искрено ги почитаме като ненарушима основа на модерното общество, че необходимостта от съблюдаването им остава винаги на заден план. Става въпрос за незначителна подробност.
Основните демократични принципи трябва преди всичко да бъдат вписани в Конституцията и повсеместно тачени, като прилагането им може да се отложи във времето за винаги близкото, но постоянно убягващо по-добро в икономически план бъдеще. Точно такова беше обяснението на председателя на НС за практическата неприложимост на пряката демокрация в условията на криза.
Веднъж щом насадените от друг икономически проблеми отминат, породените от тях неизбежни трудности от само себе си ще отпаднат – гласи актуалното заклинание, оправдаващо всяко закононарушение или обикновено безобразие в работата на правителството. Сходен принцип открива добрият войник Швейк, когато му съобщават, че „заплатите ще се изплащат след сражението“, защото Империята се е натикала в криза на четири фронта и „трябва да се пести“. По това време Швейк бил медицински доказан идиот и приемал с разбиране всяка трудност, която обаче можела да донесе комфорт на Кайзера. Ние пък трябва да разберем, че оцелелите и осакатени демократични институции и съзнание ще бъдат приведени в действие евентуално след края на кризата, дори доста след нея, когато страната се справи с бюджетните дупки и вървящите с тях неизплатими заеми. Щом имаме толкова тежко наследство отпреди кризата, представете си какво ще заварим след нея.
Но да се върнем към положението, в което върховната законодателна власт се превръща в прост придатък на изпълнителната и неин удобен инструмент, което би възмутило всеки класик идеолог на либералната демокрация, но следва да се приема с искрено възхищение от населението, ако властите заявят, че действията им са водени от най-благородни намерения.
Ако кандидат-премиерът преизборно декларира, че няма да допуска своеволия сред депутатите от мнозинството („моите депутати“) и дори е готов винаги да ги „помоли“ да се самоотзоват в случай на неподчинение, тогава демократичният ред е в сигурни ръце и рейтингът расте. По-късно, след встъпването в длъжност, една от първите задачи на премиер-министъра беше да привика главния прокурор и да изиска сервилността на водената от него институция пред МВР.
Само след няколко месеца премиерът вече дори успяваше искрено да се изненадва, че повдигнатите от прокуратурата обвинения рядко се вземат насериозно в съда, като причината за това не бе намерена в натиска над първата, а точно обратното – в независимостта на съдебната власт. От друга страна изпълнителната власт вече не страдаше от подобни проблеми – опозицията можеше да си приказва каквото ще, макар да бе посъветвана да си мълчи, докато депутатите гласуват премиерските разпоредби, понякога под негов пряк надзор.
Не бива да пропускаме усилията на правителството чрез финансов натиск и скандални законови промени да отнеме автономията на университетите и Академията на науките, което доведе до безпрецедентен протест. Държавният контрол над знанието може лесно да бъде оправдаван с необходимостта от икономически растеж, но скритата му цена, заплатена от обществото, не се мери в проценти.
Предвид комбинацията на все още стабилната подкрепа за действията на управляващите с високо уважаваните споменати либерални принципи можем да очакваме появата на поне малък душевен смут у избирателя в резултат от неизбежните противоречия. Тъй като никакво усещане за абсурдността на ситуацията не се наблюдава – поне в графиките на рейтинговите агенции – трябва да се обърнем към добрият генерал Фон Шварцбург, който обяснява на добрия войник Швейк, че т.нар. „опасност от разпространението на някакви демократични принципи“ може лесно да бъде избегната като на войниците не се позволява „да мислят самостоятелно и въобще да мислят“.
Монополът над образованието, науката и информационния поток е от решаваща роля в отношенията на господство дори и в най-егалитарните на хартия общества и това не е откритие на медийните премиери Берлускони или Аснар, още по-малко на родните „демократи“. Финансовите трудности на свой ред са удобен повод да се изискат всякакви жертви от институциите, които следва да пазят гражданите от държавния произвол на всички фронтове.
Представете си обаче колко би бил щастлив Негово Имперско Величество на Австро-Унгария Франц Йосиф, ако той и придворните му можеха директно в сутрешни блокове, обедни емисии и в праймтайма да съобщават на населението за близката щастлива развръзка на руския фронт, за безрезервната подкрепа на съюзниците, за гордостта, с която милиони работници в тила търпят лишения в името на Родината, от която евентуално един ден оцелелите ще получат незначителни облаги, след като пицата обиколи първо виенските салони. Вярно е, че има и някои дребни провали, но те са само резултат от действията на опозицията, лъжите, които тя разпространява и изобщо съществуването на различни модели за осмисляне на действителността.
Представете си колко би се радвал да чуе това един Швейк, след като е прекарал месеци, друсайки се по отчайващата инфраструктура на страната, изпитал е на собствен гръб убийствената здравна система, а заплатата му закъснява с месеци и с тайната надежда, че той няма да я доживее и държавата ще си „спести“ разхода. Какво облекчение.
Прихванат за дълго в цялата военна и бюрократична абсурдност на кризисните обстоятелства, добрият войник съвсем резонно попада и в лудницата, където скоро открива, че „там има такава свобода, каквато не са сънували дори социалистите“ – на медикаменти е, но за пръв път го хранят редовно.
Ние също можем да получим свобода за каквато малцина са мечтали – без редовното хранене, защото то не присъства и в следващия бюджет. Изисква се само да влезем всички заедно в лудницата.

*Цитатите са по Ярослав Хашек, Приключенията на добрия войник Швейк, София, 2006. Авторът се извинява, че не може да цитира по-авторитетни изследователи по засегнатите проблеми, преди всичко Карл Май и Жозе Мауриньо.

 

Сивият сектор, по сивите улици

В името на Нашия Скъп Вожд

Увеличението на пенсионната вързаст и годините осигурителен стаж е неизбежно. Това е предпоставката, от която трябва да тръгнем, за да се включим в сериозния политически дебат за реформата в системата на осигуряването. Тя има строго икономически характер и следоваделно е обезпечена от ненарушими закони като гравитацията, а ние можем да обсъждаме само скромните политически измерения на един общо взето неконтролируем процес.

Съществуват, доколкото демокрацията го изисква, известни разлики – “ултралевите” коментатори ще предложат бавно, поетапно, безболезнено увеличаване, докато “реалистите” ще обяснят, че реформата е вече твърде закъсняла и всяко ново забавяне е фатално. Нужни са смели действия и то веднага, за да избегнем катастрофата. За щастие, скъпият ни вожд е смел реформатор.

Дори най-бегло споменаване на възможни алтернативни методи за финансиране на системата или изобщо различно осмисляне на ситуацията предизвикват бурни емоционални реакции на отричане, тъй като представляват открито неглижиране на грижливо отглежданата култура на “безалтернативното мислене” (Серж Алими) и просто са недопустими.[1]

Идеята на синдикатите да се върнат нивата на осигурителните вноски от 2001-ва година, освен че е (буквално) назадничава, е и несъобразяване с икономическите реалности, респективно – с гравитацията. Далеч по-безболезнено би било дупката в бюджета на фонда да се запълни с още 3 или 5 години от живота на трудещите се, отколкото чрез катастрофално повишение с 2% на вноската, тъй като това би засегнало само по-голямата част от населението, но не и някоя съществена група. Всичко останало би тласнало бизнеса към сивия сектор, както чуваме ежедневно и от двете “враждуващи” позиции на официалния дискурс.

Съвсем в реда на нещата, намалението на вноските отпреди 10 години цели точно сенчестата икономика да излезе на светло. В името на това благородно дело възрастта за пенсиониране е вдигната с 5 и 3 години (за жени и мъже съответно), а осигурителният стаж – с 14 и 12 години. Реформата трябваше да преодолее дългосрочно “кризата в осигуряването”, но както обикновено става с такива непопулярни инициативи, те се провалят, но не защото са в ущърб на мнозинството, а понеже са твърде закъснели или не са били достатъчно радикални, както обясни пред “Сега” Ивай Нейков – социален министър от кабинета “Костов”, архитект на реформата.[2]

И така, консерваторите на Костов правят редица промени в полза на бизнеса, либералите на Царя-Доган намаляват “осигурителното бреме”, социалистите го смъкват до най-ниски нива в Европа и всичко това, за да излязат работодателите на светло – какъв удивителен консенсус сред целия политически спектър. Резултатът в края на дългия цикъл обаче рязко се разминава със заявените очаквания, ако съдим по изследването на авторитетния икономист Фридрих Шнайдер от университета в Линц, който класира България на 3-то място по дял на сивата икономика (близо 40%) от 37 страни. Известната крайнолява Асоциация на индустриалния капитал стига по-далеч като твърди за 50, дори 70% сив капитал[3]. Тази информация почти не може да се обсъжда, тъй като единственият способ за справяне с проблема – намаляването на данъците – вече е напълно изчерпан и както се оказва – нахалост.

Можем да направим поучителен експеримент ако напуснем оста на неизбежността, която изчерпва официалния дебат и кажем на някой обикновен работник, че трябва да се труди още няколко години, за да не мине шефа му “на сиво” – той навярно ще умре от смях, тъй като добре знае откъде идва половината му заплата (в най-добрия случай). В образованите среди това би се приело като нещо подобно на антигравитационна пропаганда, по право – немислимо. Също като идеята на ултралевия министър от ГЕРБ Тотю Младенов да увеличи с цели 30лв. минималната заплата, което би довело още 20 млн. приходи в осигурителната система[4]. Това, разбира се, е невъзможно – непосилно високите възнаграждения ще тласнат работодателите в сивия сектор. Всяко решение, което е в дори минимален ущърб на бизнеса, е неосъществимо по тази причина.

Премиерът от своя страна напусна оста на икономическата неизбежност и наблегна на медицинските аргументи. Продължителността на живота растяла, затова трябва да работим по-дълго. Това твърдение е достойно за Министерството на истината на един автор, който няма да споменаваме, защото не е Карл Май.  В сайта на НСИ можем да прочетем, че в последните 40 години животът се увеличил почти с 2 години, така че защо да не работим още десетина. Неоходимо е да достигнем пенсионната възраст в Европа, въпреки че не е толкова важно да живеем колкото тях – с 10-15 години повече. Всъщност, дори и да имаше някакъв съществен напредък в този показател, той би трябвало да се компенсира от ръста на производителността в резултат на научно-техническия прогрес. С развитието на технологиите би трябвало да имаме повече свободно време. Собствениците на отрасъла може би, работниците – в никакъв случай.

Така дебатът се свежда до предопределения “избор” между увеличена пенсионна възраст и истински апокалипсис, бездънна бюджетна дупка, ужасна катастрофа и перманентна криза. Накратко – върховна еманация на културата на безалтернативното мислене. В резултат, цялата задача се изчерпва с това да се намали механично броя на пенсионерите, като изглежда здравната “реформа” не е достатъчна за целта. Далеч по-логично би било да се промени съотношението работещи-неработещи, но това не се обсъжда. Още по-малко – опасната идея на Тотю Младенов за реален ръст на доходите. Безработица от 10% – 25% сред младите, 90% сред хората с увреждания – е просто пагубна за икономиката, но засяга главно трудещите се и бедните, така че няма значение.

Изброяването на манипулативните фигури, извиквани да моделират общественото мнение според вкуса на силните на деня, може да продължи още. По-интересна е възможността изобщо да съществуват същностно различни идеи в противовес на институционализираната и пропагандирана безалтернативност. Те вероятно ще се проявят в това, което може да наречем сив сектор на неикономиката. Неикономиката е онова, за чието съществуване никога няма да признаят пророците на тезата, че всичко в крайна сметка се свежда до икономика, а политиците са длъжни да се съобразяват с нея независимо от демократичната реторика.

Става въпрос за момента, в който желанията на трудещите се – обикновено нямащи нищо общо с растежа, оптимизацията или производителността – се влеят в техния “сив сектор”.

По техните сиви улици.

Бележки:

1. Повече за безалтернативността и гравитацията в книгата на Серж Алими Новите кучета пазари, Монд Дипломатик, София, 2007

2. Дина Христова, “На всеки 10 години – пенсионна реформа”, СЕГА, 27 юли 2010

3. “България е в първата тройка по сива икономика”, 24 часа, 14 август 2010 и Марта Младенова, “Делът на сивата икономика ударил 70%”, DarikNews.bg, 8 септември 2010

4. “Тотю Младенов иска минималната заплата да стане 270 лв.”, Труд, 5 септември 2010

Глаголно спрежение на премиерското “съм”

Редактирана версия на статия беше публикувана под заглавието “Една година ГЕРБ, една година езикови реформи” в рубриката Наблюдател на вестник СЕГА, 10.07.10.

По повод на годишнината от възкачването на управляващата партия обобщенията за постигнато досега ще бъдат далеч по-малко, отколкото бяха след първото шестмесечие. Това е факт, защото през януари все още можехме да изтъкнем изключителните преимущества на новата власт. Оли Рен още не беше разбил мита за безпрецедентната европодкрепа към правителството, безработицата само временно растеше, а икономическата криза свършваше през юни. Депутатите и министрите от ГЕРБ бяха благородни хора, а малките изключения само потвърждаваха правилото. Токът щеше да пада, защото бяхме енергийния тигър на Балканите. Вдовишките надбавки също идваха през юни, а за орязване на социалните плащания и отпуските дума не можеше да става. Силовите министерства громяха контрабандата и организираната престъпност, а не преследваха библиотекари. Закриването на болници беше висш хуманен акт. Театрите и оперите още бяха културни институции, а не глоба за народа, както се оказа по-късно.

Днес не можем да кажем толкова много хубави неща, което е един добър повод да се заемем с други по-важни въпроси, светлото бъдеще, най-вече. Некоректно би било да нападаме добронамерените власти – когато са изправени пред трудности, трябва да сме солидарни с тях, защото именно ние сме позволили държавата да се ограбва в продължение на десетилетия – особено студентите и младите майки, както самият премиер обясни. Още повече, че в бюджет 2011 ще е заложено по най-ефективен начин единствено възможното правило за изсипване на финансовата благодат, което пазарите постановяват: ако сред простия народ има хора с по две ризи, дай едната на богатите и се надявай, че възходът им ще се разпростре върху останалите в достатъчна степен, че поне една пета от тях да гласуват за теб при ниска избирателна активност.

Въпреки изключително добрите перспективи, остават някои централни проблеми, върху които трябва да се концентрира обществения дискурс – вувузелите, бурките, колко точно да поскъпне топлата вода, импийчмънта, колко по-зле са гърците, не печелят ли твърде много пари просяците и понякога дори тече сериозен дебат дали най-евтината възможна енергия е икономически изгодна.

Улисани в предварително обречено измерване на медийната свобода, пропуснахме решаването на някои наглед технически въпроси, но от съдбоносно значение за поколенията, които могат да останат лишени от цялостно схващане на действителността, ако не бъдат запознати с последните нововъведения. Филолозите, например, както всички други учени, покосени от съкратените бюджети на университети и академии, се оказаха неспособни да реагират на променените реалии в езика, наложени лично от премиера. Тъй като науката на бъдещето няма да е обществена необходимост, а прехрана за разни експерти, целящи да оправдават състоянието на нещата, независимо от безсмислеността му и да катализират деградацията на социалното съзнание, да се заемем по-скоро да попълним лингвистичните празноти.

След като открито бяха издадени редица разпореждания и забрани за министерското говорене, време е те да бъдат отразени и в публичната реч. Ето примерно спрежение на глагола съм, подходящо за всякакви родни премиери.

Винаги първо лице, единствено възможно число – аз съм премиер.

Второ лице, допустимо в единствено число – ти си, докато гласуваш за аз съм.

Трето, обикновено давано за пример от аз съм, лице, единствено число – той, тя, то е, защото следва повелята на аз съм и си трае.

Първо лице, множествено, всъщност единствено, число – ние сме при положение, че не се разчуе и не стане скандал. В противен случай отричам(е) дори очевидното. Обвиняваме вие сте.

Досадно второ лице, само временно множествено число – вие сте, но единствено докато си траете за ние сме и докато намерим начин да се отървем от вас.

Трето хипотетично лице, удобно множествено число – за те са виж той/тя/то е. Употребява се широко за призоваване на свръхестествени, почти митични сили като високата електорална подкрепа, народът, който седи зад аз съм или международната подкрепа за правителството.

Миналото време е излязло от употреба, тъй като в самата си природа е архаично. Познаването на състоянието и събитията отпреди изборите създава вредно историческо съзнание, което е предпоставка за излишно социално безпокойство. Единствено полезно приложение за миналото е систематичното му охулване, което кара и най-трагичното сега да изглежда пълно с възможности.

Частицата ще е забранена лично от премиера. Тя предизвиква у хората илюзорни надежди, които са приемливи само преди избори, а след тях могат да доведат до фрустрация у електората и бъдещо неправилно гласуване.

Очаква се мнозинството от интелектуалците да подкрепят ентусиазирано всички нововъведения – безспорна еманация на просветения ни век.