“Животът властно налага…”

 На 7 септември 2011г. се навършиха 100 години от рождението на Тодор Живков, който ръководи българската държава през по-голямата част от републиканското й развитие и периода на индустриализация. Въпреки че изминаха вече над две десетилетия – една значителна социологическа дистанция – от промяната на политическата и икономическа системи, периодът преди ’89г. остава поле на идеологически интерпретации, изпускащи диалектиката на историческото развитие и разкъсващи движението на историческия процес. Това бяло поле автоматично превръща процесите от годините на Прехода в объркана хаотична фактология, а бъдещото й развитие става истинска загадка. За да осмислим тези значителни периоди от миналото си, трябва да се върнем доста назад, да ги разгледаме в глобален план и доколкото можем да се освободим от идеологическата хватка на противопоставянето на татоносталгията и прекрасния нов свят.

I.

Макс Вебер, който не споделя „представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи „се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“¹, търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализмa – „най-съдбоносната сила в нашия модерен живот,“ – се опира на „фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси такава културна среда, осигуряваща липса на „препятствия от духовно естество“, които да спъват „развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“².

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталиските американски среди, напомнящи за британския пуританизъм от XVIIв.) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай и голяма част от Югоизточна Азия дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява „противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“³. В случай че имаме задръжки от „духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков още от 70-те години черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани⁴.

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превърща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастването на държавата с няколко компании подобно на всички колониални държави, превърнати в „кооперации за колониален грабеж“⁵, японската държава се превръща в техническо средство за координация и „стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки – дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и „държавата на благоденствието“, давайки сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си и всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта⁶. В сравнение с това „японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра. Преди броени дни, три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция – новите технологии – обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд от парите на данъкоплатците, за да могат да подрият конкурентите си от Южна Корея и Тайван⁷. Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че българският партиен елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обощение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през ’87г. вече „животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които „съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаването на „крупни икономически групировки“, в които „движеща сила“ е „икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, които да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000г⁸.

„Съвременните тенденции“, разбира се, не може да представляват идеал, освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя (от платинените) Западния свят, прикривайки противоречията му, но е етап от „стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите – особено информационните – и ако не изглежда никак рационално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство, т.е. класовия му характер. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие – ограниченията на „свещената“ частна собственост – като организира разнообразни сдружения, цехове, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации, за да преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма да стане онази съдбоносна сила, за която Вебер говори. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от енгелсовите „принципи на комунизма“⁹, то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене, това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество „произлиза“ от капиталистическото „след продължителни родилни мъки“¹⁰. За да оцелее капиталистическото производство, то се отървава от онази форма на частна собственост, която осигурява възможност за лична инициатива равностойни конкурентни отношения – прословутия равен старт, – като започва да се концентрира, монополизирайки оргомни сектори на икономиката. Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват „обединение за регулиране на производството“, в което „вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“¹¹. Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно за необходимостта на капитала от експанзия чрез рационализация, поради отрасловата й ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика „рязък скок“ в броя на транснационалните корпорации, като 200-те най-големи от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, „усвояват половината от световната промишлена продукция“(през 2000г.)¹². Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавянето на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса, присъщ на ранния капитализъм. Частната собственост от XIX век, добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, изчезва когато занаятите се трансформират в манифактура, а оттам в едри индустрии и напълно издиша под напора на колективната корпоративна собственост, която също е под класов монопол и затова е добра и приемлива за елитите за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно, такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество „отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс счита, че „в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“.¹³ Най-малкото понеже да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и аполозите на неолиберализма.

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне бегло се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се „икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този „идеал“ последователно рухва (в Европа след ВСВ) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата „революция“ от ’89-та зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непродолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал, откъдето се поражда и известния термин партийна класа. За да разберем, че разделението на труда необходимо произвежда класово разделение и противопоставяне в обществото, не е необходимо да четем Маркс, защото още Адам Смит е обяснил този процес. Неолибералните идеолози са склонни да отричат класовото разделение и борба в съвременния най-добър от световете, докато същевременно се кълнат в „принципите на Адам Смит“, които не познават. Идеологическият възел около Смит и Маркс е такъв, че те могат да бъдат почитани или мразени, но четенето им би предизвикало истинско обърване.

Но да се върнем към социалистическа България. Простото отхвърляне или утвърждаване на една или друга от противостоящите категории на този твърде значителен период от историята на българите като нация, т.е. от Възраждането насам, пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания, накъсвайки историческия процес дотам, че бъдещото му разгръщане става истинска енигма. Историческото развитие става накъсано и пълно с бели петна, чието обяснение изисква изграждането на редица митове. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен и отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да угажда на силните на времето. Впрочем, такава е ролята на идеологическите „науки“ – от религия през философия до икономика – от най-дълбока древност, а това важи както за „демократичния“ преход, така и за „тоталитарната“ държава отпреди ’89г. В общи линии това типологическо противопоставяне (демокрация – тоталитаризъм) е вярно, но то пропуска някой споделени черти на иначе противоположните обществени системи – общата икономическа основа, т.е. общата икономическа недемократичност, които обуславят необходимостта широкото население да бъде държано далеч от най-важните процеси, които непосредствено го засягат. Разликата между „демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio за голяма част от съвременната ни история, това ни казва много за силата на цензурирането през идеологията, с моркова без сопата.

Но как е оценен този продължителен период, в който България се преобрази из основи чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система, от една идеалистическа гледна точка? Напълно правилно се казва, че Царство България е стъпило на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На него обаче е отредена периферна икономическа функция, която определя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуснала естествения ход като завила към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като бива окупирана от някакви нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от които израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на ДС, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат, за което се погрижила руската Перестройка. После неестествения Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените свой управници Сакскобургготски и Борисов – и двамата връщащи кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи. Макар все повече да заприличва на подбрана колекция от вицове, подобна концепция все още може да се защитава сериозно в медийния ефир и дори „научни“ кръгове.

Не по-малко идеалистически е подходът на социалистическата партия днес при оценяването на този значителен период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила „само едно много важно нещо“ – свободата. Затова „партията прие, че не може да има социализъм без свобода“ и „предприе демократичните реформи“¹⁴.

С две думи, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно, което далеч не е само в учебниците, а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също не може да мисли Тодор Живков като „естествен“ елемент от развитието за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да могат да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава, както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има „препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република и нейното лице – Т.Живков – не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, които побързаха да заявят, че сме се озовали право в светлото бъдеще и в най-добрия от световете, а щом беше приета тази предпоставка, всяка несправедливост в прекрасния нов свят можеше да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад. Това, разбира се, важи само ако допуснем, че действителността ни интересува.

През 1919г., когато индустриалният свят се тресе от вълнения в резултат от войната, а неуспеха на немската революция, отваря вратите на национализма, БКП приема документ, според който българската революция „ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от половението вътре“. Нещо повече, тя е схваната като „дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“¹⁵. Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка на развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България – капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията й, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда в просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след ПСВ), а в току що откъснатите от феодализма или родовото общество икономики в славянския свят те биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само „ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от „първобитно колективно владеене на земята“ към „комунистическо земевладение“¹⁶. Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите „бяха против асоциациите“, но комуната „декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, „диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, „провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“¹⁷.

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандираше „цялата власт на съветите“, но властта се концентрираше в партията. Ленин декретираше работнически контрол върху производството, но постигаше контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яросно бичуваше бюрократизма и канцеларщината¹⁸, докато управлението все повече се бюрократизираше.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на „демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия в началото на века. Но тъй като това е система на представителна демокрация с друго име и без партиен плурализъм, тя беше сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигнаха искане за „демокрация на участието“, което „представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“ и „произлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIIIв. насам – „системата на съветите“¹⁹, ако можем да се доверим на Хана Арент, която трудно може да мине за съветски шпионин дори у нас.

Понеже капитализма в Русия още не представляваше доминиращата икономическа система, Ленин трябваше да развие една съвсем меншевишка „доктрина за авангарда“²⁰ – прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадии на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като „преден боец“, а в устава на БКП минава за „челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са „родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава, а за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно да погледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в „син на народа“ (защото Г.Димитров беше син само на работническата класа) и „син на своето време“, според известните лозунги, и това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромис и на неговата приемливост, личността на Живков е вторична по важност що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на „природната“ му тъпота е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на ВСВ и края на Студената война.

IV.

С разпадането на съветската система, страните, които тя включваше, се върнаха към „естественото“ си място – в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси – природни и човешки – без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие²¹. Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни – техният фактически отказ да изпъляват „естествената“ си роля на „допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“²².

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество, откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващи безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център и постоянна лаборатория на неолиберализма – Латинска Америка, а и навсякъде, където съответната доктрина е била прилагана достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани обществени функции и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XXв. лишеният от колонии „британски лъв“ трябваше да „клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на „уреждане на вътрешните си обществени отношения“²³.

За да бъде част от тези процеси България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите „препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през ’89-та, все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждането на държавата на благоденствието на запад и подриване на доходите на работещите, бързо – поне в исторически план – ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

1 Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, с.54

2 Ibid., с.11, 20

3  Пинг, Чен, Китайската загадка или пътят на Китай, сп.Ново време, бр.12, Декември 2010

 

4 Баева, И., Тодор Живков, изд.“Кама“, С., 2006, с.57

5 Хаджийски, Иван, Оптимистична теория за нашия народ в Моралната карта на България, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2008, с.111

6 Фулчър, Дж., Капитализмът, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2008, с.148

7 Japan backs Sony, Toshiba, Hitachi LCD merger, Reuters, 31 август 2011, [url=http://www.reuters.com/article/2011/08/31/us-japan-displays-idUSTRE77U0VL20110831 ]

8 Всички цитати са от Живков, Т., На работа за по-нататъшно осъществяване на курса за качествено нов растеж, Партиздат, С., 1987. Целите до 2000г. са зададени в Тезиси на тринадесетия конгрес на БКП, Партиздат, С., 2006

9 Енгелс, Фр., Принципите на комунизма в Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.122

10 Маркс, К., Избрани произведения. Критика на готската програма, т.1, Партиздат, С., 1984, с.175

11 Енгелс, Фр., Избрани произведения. Развитието на социализма от утопия в наука, т.1, с.142

12 Стегър, Манфред, Глобализация, изд.“Захарий Стоянов“, С. 2005, с.95. Броят на корпорациите се увеличава от 7 на 50 хиляди за 30г. до 2000г.

13 вж. бел.11

14 Станишев, С., Защото сме социалисти, изд.Дума 2008, С., 2008, с.32-3

15 Благоев, Д., „Тесни социалисти“ с анархически глави в Нашите апостоли, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2010, с.514

16 Маркс, К., в предговор към второто руско издание на Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.16

17 Благоев, Д., Христо Ботев пред съда на „естетичните“, в ibid., с.299

18 Ленин, В.И., За партийния, държавния и обществения контрол, НИ, С., 1978, с.211

19 Арент, Х., Насилие и политика, КХ, С., 2007, с.32

20 Ленин, В.И., Избрани произведения в два тома. Какво да се прави?, т.1, изд. на БКП, 1950г., с.151

21 Митрович, Л., Преходът към периферен капитализъм, изд.“Изток-запад“, С., 2010, с.25

22 Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, изд.“Агато“, С., 2001, с.15

23 Хаджийски, И., ibid., с.117

Ноам Чомски: общественото образование под масивна корпоративна офанзива – какво следва?

Преобразуване на училищата и университетите в помощни средства за производство на стоки за пазара на труда, приватизирайки ги, рязко съкращавайки бюджетите им – това ли е бъдещето, което наистина искаме?

Текстът представлява частичен запис на лекция (април, 2011), изнесена от Чомски в University of Toronto Scarborough върху скоростния процес на приватизация на висшето образование в САЩ.

Преди два месеца отидох в Мексико, за да проведа семинари в Националния университет (UNAM). Това е твърде впечатляващ университет – стотици хиляди студенти, висококачествени и ангажирани студенти, отличен преподавателски състав. Безплатно е. А градът Мексико сити – в действителност правителството – преди 10 години опита да въведе малка такса, но предизвика национална студентска стачка и се отказа. Всъщност, там още има административна сграда в кампуса, която до днес е окупирана от студенти и използвана за активистка дейност в целия град. В самия град също има друг университет, който не просто е безплатен, но има и свободен прием. Има компенсационни възможности за онези, които се нуждаят от тях. Бях и там: също твърде впечатляващо ниво, студенти, преподаватели и така нататък. Това е Мексико, една бедна страна.

Непосредствено след това се случи да отида в Калифорния, вероятно най-богатото място в света. Провеждах семинари в тамошните университети. В Калифорния, главните университети – Бъркли и UCLA (University of California, Los Angeles) – са по същество приватизирани като Бръшляновата лига (1), колосални такси, десетки хиляди долари, огромни дарения. Общото допускане е, че те съвсем скоро ще бъдат приватизирани, а остатъкът от системата, която беше много добра – най-добрата обществена система в света – вероятно ще бъде сведена до техническа подготовка или нещо подобно. Приватизацията, разбира се, означава приватизация за богатите и ниско ниво на предимно технически обучения за останалите. И това се случва навсякъде из страната. През следващата година, за пръв път изобщо, Калифорнийската система, която беше наистина чудесна система, най-добрата въобще, ще вземе повече финансиране от такси за обучение, отколкото от щатския бюджет. И това се случва в цялата страна. В повечето щати таксата покрива повече от половината от бюджета на колежите. Същото е и в повечето обществени изследователски университети. Скоро само общинските колежи – знаете, най-ниското ниво в системата – ще бъдат държавно-финансирани в някакъв разумен смисъл. Но дори те са изложени на атака. Анализаторите като цяло са съгласни, цитирам: „ерата на достъпното четиригодишно образование в силно субсидирани държавни университети може би е в края си“.

Сега приватизацията е един важен начин на осъществянето на политиката на индоктриниране на младите. Хората, които са в капана на дълга, имат много малко възможности за избор. Това важи и за социалния контрол общо взето; то е също характерна отлика и на международната политика – тези от вас, които учат в МВФ или Световната банка са добре запознати. Както примерът Мексико-Калифорния показва, причините за съзнателното унищожение на най-добрата система на обществено образование в света не са икономически. Икономистът Дъг Хенууд изтъква, че би било доста лесно да се направи висшето образование напълно безплатно. В Съединените щати, това отговаря на по-малко от 2 процента от БВП. Личният дял за около 1% от БВП се равнява на една трета от доходите на най-богатите 10,000 домакинства. Това е също колкото тримесечния разход на Пентагона. Или по-малко от 4 месеца за пропилените административни разходи за приватизираната здравна система, която е международен скандал.

Тя поема двойно по-голяма цена на глава от населението отколкото в подобни страни, но дава едни от най-лошите резултати и в действителност е в основата на прочутия дефицит. Ако САЩ имаха някаква здравна система подобна на тези в другите индустриални страни, не просто не би имало дефицит, но ще се появи и излишък. Обаче да се представят тези факти в изборна кампания би било самоубийствена лудост, изтъква Хенууд и той е прав. В демокрация, в която изборите са по същество купени от концентрацията на частен капитал, няма значение какво обществото иска. Обществеността всъщност е била благосклонна към идеите на Хенууд от дълго време, но то няма значение в правилно управляваната демокрация.

Трябва да припомним, че най-големият период на растеж на икономиката – тази на САЩ – бяха няколкото десетилетия след ВСВ – общо определени като „златна ера“ от икономистите. Той беше по същество предизвикан от достъпното обществено образование и университетски изследвания. Достъпното обществено образование включва и G.I. Bill, която осигури безплатно образование за ветерани – и спомнете си, че това беше далеч по-бедна страна, отколкото е днес. Изключително ниски бяха таксите дори в частните университети. Всъщност, аз учих в колеж от Бръшляновата лига и той струваше $100 на година; това беше повече отколкото са $100 сега, но е все още далеч от 30 или 40 хиляди, нали?

Какво да кажем за изследванията в университетите? Както споменах, това е сърцевината на модерната високотехнологична икономика. Включва компютри, интернет – всъщност цялата IT-революция – и много повече. Демонтажът на тази система от 70-те насам е сред многото ходове към твърде острото разделение на обществото на две, много тясна концентрация на богатство и застой за почти всички останали. Това също има директни икономически последици. Да вземем Калифорния. Което там правят с обществената образователна система, ще подкопае икономиката, която се основава на квалифицирана работна ръка и творческа иновативност, Силиконовата долина и т.н. Отделно от огромната човешка цена на лишаването на повечето хора от прилични възможности за образование, тази политика подкопава конкурентния капацитет на САЩ. Това е много вредно за мнозинството от населението, но не засяга миниатюрния процент на концентрирано богатство и власт. Фактически, в годините след Меморандума Пауъл (2) навлязохме в нова ера на държавен капитализъм, в която бъдещето просто не присъства. Печалбите нарастващо идват от финансови манипулации. Корпоративната политика е насочена към краткосрочни печалби и намалява загрижеността на фирмите спрямо по-дълъг период. Ще говорим повече за това утре, но нека сега кажем за последствията в образованието, които са твърде значителни.

Предполагам, както все повече се случва не само в Съединените Щати междудругото, университетите вече не се финансират от държавата, т.е. от цялата общност. Следователно как университетите ще оцелеят? Те са паразитни институции, не произвеждат стоки с цел печалба, за щастие. Проблемът за финансирането повдига много обезпокояващи въпроси, които не биха се появили, ако насърчаването на независимата мисъл и изследване се считаха за обществено благо, имащо присъща стойност. Такъв е традиционният идеал за университетите, въпреки големите усилия той да се промени. Да вземем Британия. Според британската преса, на Съветът за изследване на изкуството и хуманитарните науки напоследък е било разпоредено да похарчи значителен размер капитал за визията на министър-председателя за страната. Неговото така наречено „Голямо общество“, което значи големи корпоративни печалби, а останалите да се спасяват самостоятелно. Правителството произвежда, както те го наричат, изясняване на прочутия принцип на Хелдън (3). Това е едновековен принцип, който забраняваше подобно правителствено проникване в академичните изследвания. Ако това продължи, което ми се струва трудно за вярване, но ако продължи, ръката на Големия брат ще легне доста тежко върху изследванията и иновациите в изкуствата и хуманитарните науки, както искат господарите на човечеството, следвайки Меморандума Пауъл. Разбира се, това става, същевременно защитавайки академичната свобода по начини, които да получат одобрително кимване от онези-чието-име-не-трябва-да-се-споменава, ако използвам реториката на моите внуци. Британия на Камерън се стреми да поеме лидерството на офанзивата срещу общественото образование. Остатъкът от Западния свят е недалеч назад. В някой аспекти Съединените Щати имат преднина.

Казано по-общо, в корпоративно управлявана култура традиционният идеал за свободна и независима мисъл може да присъства в словооборота, но други ценности са слонни да се котират по-високо. Да се защитава автентична институционална свобода не е лека задача. Така или иначе, тя не е безнадеждна в никакъв случай. Ще кажа за случаят, който познавам най-добре – в моя университет. Това е наистина поразителен случай, заради природата на неговото финансиране. Технически, това е частен университет, но той има огромно държавно финансиране, преобладаващо, особено след ВСВ. Когато се присъединих към факултета преди 55 години, там имаше военни лаборатории. Оттогава те бяха технически орязани. Академичните програми по това време, през 50-те, също бяха почти изцяло финансирани от Пентагона. Под студентски натиск в проблемните години, 60-те, имаше протести срещу това и призиви за разследване. Комисия със студентско участие беше сформирана през 1969 да разследва проблема. Аз бях член, благодарение на студентския натиск. Комисията беше интересна. Тя откри, че въпреки източника на финансиране, Пентагона, почти цялата академична програма, нямаше никаква свързана с военните работа във факултета, освен в смисъла, че на практика всичко може да има някакво военно приложение. Всъщност, имаше изключение, департамента за политически изследвания, който беше дълбоко ангажиран във Виетнамската война под маската на изследване на мира. Оттогава, финансирането от Пентагона намаляваше, а това от здравно ориентираните държавни институции – Националния институт за здраве и т.н. – се увеличаваше. За това има основание. То е отражение на промените в икономиката.

През 50-те и 60-те прогресиращият елемент на икономиката беше онзи, основан на електрониката. Пентагонът беше естествен начин да се откраднат пари от данъкоплатците, карайки ги да си мислят, че са защитавани от руснаците или някой друг, и да ги насочиш към евентуални корпоративни печалби. Беше направено много ефективно. Включва компютрите, интернет и IT-революцията. В действителност, преобладаващата част от модерната икономика идва оттам. В следващите години, икономиката започва да става базирана повече на биологията. Ето защо държавното финансиране се премества. Преди 50 години, ако огледаше MIT, виждаше малки наченки на електрониката във факултета. Те бяха въз основа на финансиране от Пентагона за изследвания и ако се окажеха успешни, биваха купувани от основните корпорации. Тези от вас, които поназнайват нещо за високотехнологичната икономика, ще знаят, че това е прочутата Магистрала 128. Това беше преди 50 години. Ако сега обиколите университета, ще видите, че новоначинанията се основават на биологията, но продължава същият процес. Генетичното инженерство, биотехнологиите, фармацевтиката и големите здания, които се издигат нагоре са Novartis и други подобни. Това е начинът, по който т.нар. икономика на свободното предприемачество работи. Имаше също така обрат към по-краткосрочно приложима дейност. Пентагонът и Националните здравни институти са загрижени за дългосрочното бъдеще на модерната икономика. В контраст с една бизнес фирма, която обичайно иска нещо, което може да използва – да го използва тя, но не и конкурентите й – и да го използва още утре. Не знам да има някакво задълбочено изследване, но изглежда твърде ясно, че завоят към корпоративно финансиране води към по-краткосрочно приложими изследвания и по-малко проучване на това, какво може да се окаже интересно и полезно в хода на работата.

Друго последствие от корпоративното финансиране е по-прикрито. Може да е изненада за много хора, но по време на финансирането от Пентагона нямаше тайни. Също така нямаше охрана в университета. Може би си спомняте. Влизаш във финансирани от Пентагона лаборатории и няма пропуск, който да пъхате в разни неща и други подобни. Никаква потайност; всичко беше напълно отворено. Днес не е така. Една корпорация не може да те принуди да пазиш тайна, но могат да те убедят, че няма да получиш подновен договор, ако работата ти изтече към други. Точно това се случи. Всъщност, това предизвика няколко скандала, част от които достатъчно големи, за да се появяват на заглавната страница на Wall Street Journal.

Извън финансирането има други ефекти върху университета, освен ако не е безплатен и неограничен, отнасящи се до принципа на Хелдън. Наистина, това е вярно в значителна степен за финансирането от Пентагона и други държавни институции. Все пак всяко външно финансиране има въздействия, дори когато се придържа към принципа на Хелдън, установявайки донякъде условията за преподаване и изследване. Това автоматично изменя баланса на академичната активност и може да заплаши независимостта и почтеността на институцията. А случая с корпоративното финансиране е доста тежък.

Корпоратизацията може да има значителни последствия и по други начини. Корпоративните мениджъри имат задължения. Те трябва да се концентрират върху правенето на печалби и превръщането на колкото се може повече елементи на живота в стоки. Не защото те са лоши хора; това е тяхната задача. Според англо-американското законодателство това също така е тяхно законово задължение. Има много за казване по тази тема, но един елемент се отнася до университетите, а и до много други неща. Едно специално следствие е това, което се нарича ефективност. Това е интересно понятие. Не е строго икономическо. То има решаващи идеологически измерения. Ако бизнесът съкрати персонал, може да стане по-ефикасен според стандартните критерии заради по-ниските разходи. Обикновено, това прехвърля тежестта върху обществото, много познат феномен, който виждаме през цялото време. Разходите на обществото не се броят, а те са колосални. Този избор не е базиран на икономическа теория. Той е основан на идеологическо решение, което се прилага директно към „бизнес моделите“ – както ги наричат – на университетите. Увеличаването на размера на класовете или наемането на евтин временен персонал, казват завършилите студенти, може да изглежда добре за бюджета на университета, но има значителна цена. Тя е прехвърлена и не измерва. Разходите са прехвърлени върху студентите и обществото като цяло и същевременно качеството на образованието и обучението е занижено.

Освен това, няма никакъв начин да измерим човешката и обществена цена на превръщането на училища и университети в съоръжения, произвеждащи стоки за пазара на труда, изоставяйки традиционния идеал на университетите: създаването на градивна и независима мисъл и изследване, открито предизвикващи възприетите вярвания, изследващи нови хоризонти и забравящи външните ограничения. Този идеал без съмнение е имал недостатъци в практиката, но степента на реализацията му е добра мярка за постигнатото ниво на цивилизованост.

Тази идея се оспорва много открито от Главните архитекти на политиката, както ги нарича Адам Смит (4), в Държавно-корпоративния комплекс, включително в директната атака на принципа на Хелдън в Британия. Това е краен случай; в действителност толкова краен, че предполагам, че ще бъде победен. Съществуват по-малко крещящи примери. Множество от тях са просто присъщи на разчитането на външно финансиране, държавно или частно. Това са два случая, които не е лесно да се отличат един от друг с оглед на контрола над държавата от частни интереси. Следователно, каква е правилната реакция спрямо външното финансиране, което застрашава идеала за свободен университет? Ами, един вариант е да го отхвърлим по принцип, при което университетът ще тръгне надолу по тунела. Той е паразитна институция. Друг вариант е просто да припознаем като житейски факт, че когато съм на работа трябва да преминавам през лекционна зала „Локхийд Мартин“, а през прозореца на офиса ми трябва да гледам в сградата на Кох, кръстена на мултимилионерите, които са главните основатели на Чаеното парти и водеща сила в текущите кампании за унищожаване на остатъците от работническото движение, за да основат нещо подобно на корпоративна тирания.

Ако това външно финансиране цели да повлияе на преподаването, изследванията и другите дейности, то тогава имаме силен аргумент за това, че срещу натиска просто трябва да има съпротива или направо отказ независимо от това, каква ще е цената. Такива влияния не са неизбежни и си струва да го имаме предвид.

Бележки:
1. Бръшлянова лига (Ivy League) е спортна организация на 8 елитни частни университети, концентрирани  в североизточната част на САЩ

2. Меморандум Пауъл (Powell Memo) е “конфидденциален меморандум,” предложен от Lewis Franklin Powell, по поръчка на Никсън през 1971, когато става член на Върховния съд на САЩ. Пауъл е корпоративен адвокат и представител на тютюневата индустрия. Меморандумът цели защитата на “системата на свободно предприемачество”,  атакувана от “университети, форуми, медии, академични и литературни издания, изкуства и науки, и политици”, т.е. от обществото. Пауъл препоръчва тяхното “постоянно наблюдение”, както и прочистване на левите елементи с цел бизнесът да промени мисленето на индивидите и обществото относно корпорацията, държавата, закона, културата и индивида.

3. Принципът на Хелдън (Heldane principle) е в основата на академичната свобода на съвременния университет и гласи, че академичните общности сами трябва да преценяват за какво да използват бюджетите си без правителствен натиск.

4. “Главните архитекти” (principal architects) е препратка към кн.4, гл.VIII на Богатството на народите от Адам Смит. Там Смит критикува “търговците и манифактуристите” за налагането на меркантилиската система, основана на “монопола на колониалната търговия”, за чието запазване Англия влиза в скъпи войни. “Основана бе голяма империя с единствената цел да се създаде нация от клиенти, които трябва да купуват от дюкяните на нашите различни производители всички стоки, с които те могат да ги снабдяват”, а за да се осигури този монопол на производителите “върху отечествените потребители бе стоварено цялото бреме на разходите, които изискват издръжката и защитата на тази империя”. Цит. по Адам Смит, Богатството на народите, Рата, С., 2010, с.628

Връзки:
Превод по http://www.alternet.org/
Видео на http://www.youtube.com/
Повече на Chomsky.info

Власт и образование: Как да управляваме 30 години?

В правилно дефинирания смисъл увещанията на управляващите, че поставят приоритет върху образованието са напълно честни и истинни.

Банда хулигани?

Ако нещо е способно наистина да смути обществения дискурс, обичайно гравитиращ около изкуствено създавани теми като вредността на даден паметник или отношенията на Путин с новото му куче, то това е склонността на някои традиционно маргинализирани групи да си въобразяват, че имат право на дума и участие поне що се отнася до собствените им дела. В такъв момент най-малкото, което може да настъпи, е

пълно объркване.

Логично, в случай че учениците, чиято проста задача се свежда до мълчаливо възприемане на безсъмнени истини, решат да привличат вниманието върху проблемите на среднообразователната система, то това веднага следва да се тълкува като постъпка на банда невръстни хулигани, чиито родители не са приложили здравословния минимум педагогическо насилие. Проверете дали ще намерите съществено отличаващ се анализ – в най-добрият случай журналистическото безсилие пред явлението се проявява в наставническо снизхождение към младите, които се опитвали да получат почивка като на депутатите. Интерпретациите на ученическите бунтове биха надхвълили тезата, че децата просто не са получили достатъчно от това, срещу което протестират – принудата на и отегчението от една система, която мразят – ако само някой сметнеше, че темата притежава някаква обществена важност и известни исторически предзададености.

Стандартизиращо оформяне

В своята същност задължителното държавно образование е запазило и до днес изначалната си функция на „обикновен способ за оформянето на хората да бъдат до един еднакви“ – както забелязал съвременникът на първите подобни начинания Джон Стюарт Мил – по начин, който да се „нрави на доминиращата сила в правителството“, особено ако тя има сериозен бизнес гръб и се готви да управлява поне 30 години¹. У нас не много по-различната първоначална цел била да се вмени на твърде необразованото – а поради това и непредвидимо и независимо – преобладаващо селско население, което имало навика да нарича имота си „държава“, че „са имали българите царство и господарство“ и Бог винаги въздигал при тях „силни и храбри царе“, затова пак ще ги има под една или друга форма, независимо от народно-демократските илюзии на разни самозвани революционери².

Колкото „царете“ ни са се демократизирали, толкова и системата – тя разглежда „обектите“ си като

пасивни съдове, които следва да се напълнят

с точно определено съдържание

от министерския извор на истината (доскоро си имахме истински министър на истината) и кулминира в прокарваната все по-упорито тестова система за оценяване като завършена машина за стандартизация. Такова отношение естествено поражда съпротива независимо дали „съдовете“ ще разливат натресените им „истини“ из нощните заведения или ще ги стоварват под формата на омлет по прозорците на някой инспекторат.

Две противоположни системи

Оттук по-лесно се схваща силно смущаващото, но само привидно противоречие между ученическите бунтове за по-дълга почивка и студентските протести против евентуалната дървена ваканция. Несъответствието съвсем не идва, понеже младежите, приети като студенти, изведнъж са осъзнали ползите от това да бъдат „оформени“ в унисон с нравите на управляващите, а от принципната противоположност на двете системи.

Съвременната университетска система е резултат от идеята на Вилхелм фон Хумболт – често цитиран от Мил – да комбинира в образователен модел обучението и изследването в

един повече творчески процес,

отколкото моделиращ и възпитателен.

Човек не се нуждае от никаква диплома, за да се сети коя от двете системи спешно трябва да се бъде „реформирана“ и оформена за нуждите на едно трайно управление. В този смисъл приоритетът на управляващите в образованието е безспорен.

Има сериозно съвпадение между потъналите в идеологическа забрава принципи на класическия либерализъм на Хумболт и Мил и схващането на Хана Аренд от 70-те – университетът не бил „служба по заетостта“, а трябвало да дава „възможност на младите хора в течение на няколко години да стоят извън всички социални групи и задължения, да бъдат истински свободни“³. Звучи привлекателно, но е безполезно за храбрите царе от страниците на „Форчън“, така че логично отива в кошчето на историята – още повече, че пропуска единствената значима категория на неолибералната глобализация: конкурентноспособността.

Учениците трябва от най-ранна възраст да се борят помежду си, а не срещу потискането на тяхната индивидуалност в полза на доминиращите сили на деня. Университетите трябва да трупат рейтинг, за да се харесат на инвеститорите си – управляващите, бизнеса и студентите, готови да заплатят една все по-значима сума, за място във висшето бюро по труда. Това е механизмът на подмяната на фалиралата хумболтова визия със печелившата система на частните университети, субсидирани от държавата, но недостъпни за мнозинството. Държавните университети също трябва да се държат като частни или да изчезнат – вижте новите такси за следване в Англия, нараснали близо 10 пъти през последните години.

Сънлива глупост

За нуждата от растеж и растящи печалби образованието трябва да се ориентира към икономиката – да произвежда кадри, които да произвеждат продукти, включително добре оформени работници в унисон с доминиращите нрави. То трябва да се пригажда, да се стесни, да се специализира заедно „с прогреса на разделението на труда“, който според Адам Смит ще е от полза за икономиката, но внедрения в него човек „обикновено става толкова глупав и невеж, колкото може да стане едно човешко същество“. Това е състоянието на „сънлива глупост“, което образованието би следвало да преодолява, и в което „по необходимост трябва да изпаднат трудещите се бедняци, т.е. по-голямата част от народа, ако правителството не взема мерки“⁴. За щастие на новите храбри царе Смит е просвещенска личност, която трябва

да се почита в установения смисъл,

а не да се чете.

Така че нека правителството взема мерки само за собствената си дълговечност.

Учениците да не бягат от училище. Студентите „да не подскачат“. Ние сме древен народ и първи европейци (пише го в учебниците) в най-паисиевия смисъл на тези думи и ще продължим стандартизиращото оформяне на нравите до най-сънливата глупост, при която министърът да може да ни „пригоди“ към „ясната политическа воля“, въпреки „бунтовете“, които тя предизвиква навсякъде в Европа (в.Сега, 9 януари 2010).

А ако учениците и студентите на запад успеят да демократизират образованието си, ние пак ще станем най-първи европейци и ще ги последваме.

Цитирани произведения

1.John Stuart Mill, On Liberty, Penguin books, London, 2010, p.155

2.Паисий, История славянобългарска

3.Хана Аренд, Насилие и политика, КХ, София, 2007, с.109

4.Адам Смит, Богатството на народите, Рата, София, 2010, 735-6

Статията е публикувана в списание “Виртуална Култура” и на Priziv.org.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Сивият сектор, по сивите улици

В името на Нашия Скъп Вожд

Увеличението на пенсионната вързаст и годините осигурителен стаж е неизбежно. Това е предпоставката, от която трябва да тръгнем, за да се включим в сериозния политически дебат за реформата в системата на осигуряването. Тя има строго икономически характер и следоваделно е обезпечена от ненарушими закони като гравитацията, а ние можем да обсъждаме само скромните политически измерения на един общо взето неконтролируем процес.

Съществуват, доколкото демокрацията го изисква, известни разлики – “ултралевите” коментатори ще предложат бавно, поетапно, безболезнено увеличаване, докато “реалистите” ще обяснят, че реформата е вече твърде закъсняла и всяко ново забавяне е фатално. Нужни са смели действия и то веднага, за да избегнем катастрофата. За щастие, скъпият ни вожд е смел реформатор.

Дори най-бегло споменаване на възможни алтернативни методи за финансиране на системата или изобщо различно осмисляне на ситуацията предизвикват бурни емоционални реакции на отричане, тъй като представляват открито неглижиране на грижливо отглежданата култура на “безалтернативното мислене” (Серж Алими) и просто са недопустими.[1]

Идеята на синдикатите да се върнат нивата на осигурителните вноски от 2001-ва година, освен че е (буквално) назадничава, е и несъобразяване с икономическите реалности, респективно – с гравитацията. Далеч по-безболезнено би било дупката в бюджета на фонда да се запълни с още 3 или 5 години от живота на трудещите се, отколкото чрез катастрофално повишение с 2% на вноската, тъй като това би засегнало само по-голямата част от населението, но не и някоя съществена група. Всичко останало би тласнало бизнеса към сивия сектор, както чуваме ежедневно и от двете “враждуващи” позиции на официалния дискурс.

Съвсем в реда на нещата, намалението на вноските отпреди 10 години цели точно сенчестата икономика да излезе на светло. В името на това благородно дело възрастта за пенсиониране е вдигната с 5 и 3 години (за жени и мъже съответно), а осигурителният стаж – с 14 и 12 години. Реформата трябваше да преодолее дългосрочно “кризата в осигуряването”, но както обикновено става с такива непопулярни инициативи, те се провалят, но не защото са в ущърб на мнозинството, а понеже са твърде закъснели или не са били достатъчно радикални, както обясни пред “Сега” Ивай Нейков – социален министър от кабинета “Костов”, архитект на реформата.[2]

И така, консерваторите на Костов правят редица промени в полза на бизнеса, либералите на Царя-Доган намаляват “осигурителното бреме”, социалистите го смъкват до най-ниски нива в Европа и всичко това, за да излязат работодателите на светло – какъв удивителен консенсус сред целия политически спектър. Резултатът в края на дългия цикъл обаче рязко се разминава със заявените очаквания, ако съдим по изследването на авторитетния икономист Фридрих Шнайдер от университета в Линц, който класира България на 3-то място по дял на сивата икономика (близо 40%) от 37 страни. Известната крайнолява Асоциация на индустриалния капитал стига по-далеч като твърди за 50, дори 70% сив капитал[3]. Тази информация почти не може да се обсъжда, тъй като единственият способ за справяне с проблема – намаляването на данъците – вече е напълно изчерпан и както се оказва – нахалост.

Можем да направим поучителен експеримент ако напуснем оста на неизбежността, която изчерпва официалния дебат и кажем на някой обикновен работник, че трябва да се труди още няколко години, за да не мине шефа му “на сиво” – той навярно ще умре от смях, тъй като добре знае откъде идва половината му заплата (в най-добрия случай). В образованите среди това би се приело като нещо подобно на антигравитационна пропаганда, по право – немислимо. Също като идеята на ултралевия министър от ГЕРБ Тотю Младенов да увеличи с цели 30лв. минималната заплата, което би довело още 20 млн. приходи в осигурителната система[4]. Това, разбира се, е невъзможно – непосилно високите възнаграждения ще тласнат работодателите в сивия сектор. Всяко решение, което е в дори минимален ущърб на бизнеса, е неосъществимо по тази причина.

Премиерът от своя страна напусна оста на икономическата неизбежност и наблегна на медицинските аргументи. Продължителността на живота растяла, затова трябва да работим по-дълго. Това твърдение е достойно за Министерството на истината на един автор, който няма да споменаваме, защото не е Карл Май.  В сайта на НСИ можем да прочетем, че в последните 40 години животът се увеличил почти с 2 години, така че защо да не работим още десетина. Неоходимо е да достигнем пенсионната възраст в Европа, въпреки че не е толкова важно да живеем колкото тях – с 10-15 години повече. Всъщност, дори и да имаше някакъв съществен напредък в този показател, той би трябвало да се компенсира от ръста на производителността в резултат на научно-техническия прогрес. С развитието на технологиите би трябвало да имаме повече свободно време. Собствениците на отрасъла може би, работниците – в никакъв случай.

Така дебатът се свежда до предопределения “избор” между увеличена пенсионна възраст и истински апокалипсис, бездънна бюджетна дупка, ужасна катастрофа и перманентна криза. Накратко – върховна еманация на културата на безалтернативното мислене. В резултат, цялата задача се изчерпва с това да се намали механично броя на пенсионерите, като изглежда здравната “реформа” не е достатъчна за целта. Далеч по-логично би било да се промени съотношението работещи-неработещи, но това не се обсъжда. Още по-малко – опасната идея на Тотю Младенов за реален ръст на доходите. Безработица от 10% – 25% сред младите, 90% сред хората с увреждания – е просто пагубна за икономиката, но засяга главно трудещите се и бедните, така че няма значение.

Изброяването на манипулативните фигури, извиквани да моделират общественото мнение според вкуса на силните на деня, може да продължи още. По-интересна е възможността изобщо да съществуват същностно различни идеи в противовес на институционализираната и пропагандирана безалтернативност. Те вероятно ще се проявят в това, което може да наречем сив сектор на неикономиката. Неикономиката е онова, за чието съществуване никога няма да признаят пророците на тезата, че всичко в крайна сметка се свежда до икономика, а политиците са длъжни да се съобразяват с нея независимо от демократичната реторика.

Става въпрос за момента, в който желанията на трудещите се – обикновено нямащи нищо общо с растежа, оптимизацията или производителността – се влеят в техния “сив сектор”.

По техните сиви улици.

Бележки:

1. Повече за безалтернативността и гравитацията в книгата на Серж Алими Новите кучета пазари, Монд Дипломатик, София, 2007

2. Дина Христова, “На всеки 10 години – пенсионна реформа”, СЕГА, 27 юли 2010

3. “България е в първата тройка по сива икономика”, 24 часа, 14 август 2010 и Марта Младенова, “Делът на сивата икономика ударил 70%”, DarikNews.bg, 8 септември 2010

4. “Тотю Младенов иска минималната заплата да стане 270 лв.”, Труд, 5 септември 2010

“Футболът на слънце и на сянка” от Едуардо Галеано

Едуардо Галеано

Самият факт, че първата книга на Едуардо Галеано, издадена на български, е точно тази за футбола е показателен именно за това, което той най-силно критикува както в изкуството, така и във междучовешките отношения въобще: пазарното мислене. Книгата е замислена като печеливш летен хит на българския книжен пазар в навечерието на световното първенство, но за щастие е много по-сериозна. Тя съвсем не отстъпва от духа на цялостното творчество на вече световноизвестния латиноамерикански журналист, преведен на 25 езика (от които само 3 в Америка). Макар да няма грамадния успех на “Отворените вени на Латинска Америка” (която Чавес подари на Обама миналата година), “Футболът на слънце и на сянка” носи същото чувствително обществено съзнание, глобална визия, но и

усет за историческия детайл,

в който, както е известно, се крие истинският дявол -

социалната несправедливост.

Предвид летните жеги и усиления слънчев акцент от страна на маркетинговите медии (начело с държавната БНТ) върху футболния “процес” в ЮАР, ние ще потърсим в това ревю спасение от вредните лъчения в по-сенчестите моменти, които може би не правят книгата по-продаваема, но със сигурност по-правдива.

Още първият бегъл поглед върху основните понятия могат да ни заблудят, че четем икономически трактат – индустрия, печалба, доход, търговия, покупко-продажба, наем, мениджър, шоубизнес, баланс, производителност, експорт… всеки може да ги чуе вечер в спортните емисии, те днес са естествен елемент от футболната игра. Но не винаги е било така.

"Футболът на слънце и на сянка"

Историята на футбола, подчертава Галеано, е извървяла до сега голяма част от печалното си пътешествие, загърбващо радостта от играта като ненужна, защото не носи печалби. Всичко, което тя носи – щастие, красота, здраве – често има един фатален недостатък – безплатно е.

Още в началото уругваецът прави важно разграничение между любителите на играта – аз съм само просяк на добрия футбол – без значение на неговия произход и онези, които нарича ултраси, хулигани, събрали се в сектора, където унизените стават унизители, а страхливците – страшни. Безславният им живот в подчинение през седмицата става предпоставка за изблика на неделно стадионно всемогъщество. Авторът е от първите, докато книгата би била по-полезна на втория тип, който, за съжаление смята, четенето за далеч по-непродуктивно от скандирането на обиди към противника.

Така или иначе, това е само един от аспектите, в които “Футболът на слънце и на сянка” идва да развенчае фанатичната жилка, прокрадващата се в модерните общества. Умопомрачения фен-побойник (от fanatic) е сравнително лесно разпознаваем продукт на неразвитото критическо мислене. Далеч по-важно е, че този латинопрочит на футболното минало разклаща почти фундаменталистката идея за западното превъзходство във всички аспекти на човешкото развитие.

Ние европейците всичко сме отрили и във всичко сме най-добри,

като изключение се прави само за самокритичността.

Както и в почти всичко останало, започва еретическото слово, във футбола първи са китайците. Оставяме върху автора цялата отговорност за тези безславни думи и бързаме да отдадем почести на римляните. Те пренесли игрите с топка в “родината на футбола” Британия. Веднъж озовала се на родна земя, играта, в която се включвали цели села и продължаваща понякога по няколко дни, срещнала аристократичното недоумение на елитите и крал Едуард II издал указ, в който порицава плебейската и размирна игра, която карала простолюдието да занемарява задълженията към господарите си и усърдието в ежедневната работа. През XIV и XV век масовите игри с топка (обикновено няколко топки) били обект на законово ограничение и криминализация в резултат на лобизма на “пастирите на народа” в кралския двор.

Далеч по-дълга от европейската е и футболната традиция в Америките, но това не се брой, тъй като по това време тамошните народи все още не били “открити”.

Добре познат императив е, че нехората

не могат нищо да направят, ако не им го покажат хората.

Затова само ще споменем интересния подход на ацтеките да жертват победителите - една практика, която може и да се хареса на съвременните производители на зрелища – и се връщаме към официалната линия, че игрите с топка били пренесени отвъд Атлантика от испанските завоеватели (и по-късно британците, но в никакъв случай някоя неевропейска култура), конкистадорите – тези, проводници на висшата “културна” експанзия, която била толкова напредничава, че скоро погубвала мнозинството от неуките варвари. В подобни мисловни конструкции можем да развием цялата европейска историография чак до днес, до войните в Ирак и Афганистан и необявените войни в други части на света.

Произходът на това “модерно” мислене, както и на съвременния футбол, Галеано търси в Британската индустриална революция. В условия на манифактурно производство, което предпоставя поредната колониална експанзия, играта престава да бъде плебейски порок и става упражнение за аристокрацията, която от ранна възраст се учи винаги да побеждава, както и да дава материален физически израз на “естественото” си превъзходство над превитите, тъмни, слаби и съсипани в фабрики и мини работници.

Пролетариите нямат никаква нужда да морят телата си допълнително след убийствения работен ден, обикновено равняващ се на броя светли часове. Това, което наричаме модерен футбол обаче започва да се конфигурира, веднага щом в Англия след тежки профсъюзни битки е установено нормирано работно време. Един важен ресурс от свободно време, който трябвало да бъде оползотворен.

По това време развитието на техниката започва все повече да задоволява “жаждата” на капиталиста за производителна сила, работеща ефективно и денонощно – машината, която дори не роптае като онези от колибите в покрайнините. Непозната в друга епоха по-рано безработица не може да се пренебрегне като фактор за растящото място на игрите в живота на населението. Още повече, че са добре дошли всякакви начинания, които да отклоняват бедни и безработни от мисълта за стачки и други подобни безобразия.

Значителните социални завоевания на низшите класи във втората половина на XIX век окончателно обричат футбола да бъде игра на масите за радост на всички, докато за богатите нещопритежатели или нещопродавници не останало нищо друго освен да намерят начин да печелят от променените обстоятелства.

Веднъж експроприиран от аристокрацията футболът се превръща до голяма степен в универсалния език, преодоляващ шока на различията, превръща се в пространство за междукултурен диалог. Галеано нарича това явление демократизация на играта, което, разбира се, може само да вбеси консервативните елити. Ние, людете с положение в обществото, сме принудени да делим терен с работници, шофьори – жалват се аристократите в началото на миналия век. Левите интелектуалци също са резервирани към възхода на играта, която отвличала революционната енергия на работническата класа и била разтълкувана като машинация на буржоазията и империалистическа маневра, която да превърне тълпите в екзалтирани лумпени. Тези обвинения срещу футболът може да се каже, че били до голяма степен несъстоятелни в началото на XX век, но това не може да се твърди без известни резерви за края му.

Напук на капиталисти и интелектуалци, футболни клубове започват да никнат в заводи, профсъюзи, бедни квартали, като – векът ни иска да го подчертаем – всички играели безплатно просто за удоволствие. Мисълта за професионализация, за превръщането на футболиста в елемент от голямото производство на зрелища би била ако не обидна, то поне чужда за спортистите от това време. При все това, както става и до днес, несъвършенствата на обществата неизменно се проявяват в една или друга степен във всичко, което те правят. Страните, засегнати от расови предразсъдъци, т.е. навсякъде, където има малцинства (а в случая с чернокожите и мнозинства), футболът се превръща в едно от малкото демократични пространства на равните права и правила, което властите в “белите страни” всякак се стараели да потискат поне в официални измерения до края на ВСВ. Управата в Бразилия, например, не изпратила нито един недотам бял играч на първата световна надпревара  през ’34г., за да не се излага.

Титлата на Италия от ’38г. пък е приета като победа на расата и демонстрация на превъзходството на фашистката власт на Мусолини, а официалните медии приветстват триумфа над Бразилия – на италийския разум над животинската сила на негрите. Примерите, за съжаление, са неизброими.

В основната част на книгата Галеано се заема с анализ на всички първенства и техните най-запомнящи се моменти, като нито за миг не губи от поглед съответните социални измерения, които придобива навярно най-обвързаната с политиката игра. Четем за “футболната война” между Хондурас и Салвадор, начената от стадионите и подтикната от двете правителства, обучени в известната Школа на Америките – военно училище на САЩ, целящо дясна намеса, обикновено насилствена, навсякъде на юг от границата. Четем и за отказа на съветския отбор да играе стадиона в Сантяго, който новия чилийски диктатор Пиночет доскоро използвал като концентрационен лагер.

В най-срамния мач в историята отборът на домакините вкарва няколко гола на неналичен противник и отива на финалите.

Уго Чавес подарява "Отворените вени на Латинска Америка" на Обама

Подобни явления са от особена важност, заради вече споменатата връзка между футбола и политиката. Той просто не може да бъде оставен настрана, защото неволно произвежда слава и власт, извличани от обществения “ресурс,” а те се купуват на баснословни цени от големи транснационални компании като Опел, Филипс, Байер, но и от политици като  олигарха Берлускони, който дори не прави усилия да прикрива симпатиите си към Мусолини. И в двата случая собствениците на играта от една страна трупат състояние и власт, а потребителят от другата е превръщан в купувач на всичко, което манипулаторите на образи решат да му продадат, като закичат футболистите с продуктите си. Днес всичко, което се движи и всичко, което не помръдва, предлага някакво рекламно съобщение, а трудещият се на футболния терен е превърнат в продукт, който продава продукти. Това е само тухла в една стена, пред която споменът за Берлинската е детинска смешка – стена, издигната между хората, за да откъсне имащите от нуждаещите се. Тя е могъщ катализатор на омразата и насилието, насочени към противника, емигранта, иновереца, другия… Насилието, казва Хорхе Валдано, расте пропорционално на социалните неправди.

Това, което наистина разочарова Галеано, е техницизирането на играта или диктатурата на йерархизираната технокрация, която прагматизира спорта и в крайна сметка акцентира върху защитната игра. Произходът на тези явления е открит в индустриализацията на футбола – този нов отрасъл на икономиката, построен като голям пазар за конкуриращи се фирми, производители на зрелища и пълни с добре платени, но напълно безправни работници – на нашия свят има и роби-милионери, възкликва авторът.

Дошъл съм да продавам един продукт, наречен футбол, заявява Авеланж, когато става президент на ФИФА през ’74г. – опаковката е от изключетелна важност. А пък най-важна е победата на всяка цена и с всички средства, защото само победителят продава добре. Това е и единствения морален критерии извън демонстративния феърплей за пред камерите  - баланса на собственика в края на годината. Оттук не е трудно да се направи извода, че професионалният футбол няма скрупули, защото е част от една безскрупулна властова система.

Необходимостта от задължителна победа на всяка цена е определяща за техницизацията на този спорт и доминацията на защитните схеми. Загубите във футболната политикономия означават фалит. Също като в големите фирми и на терена се определя най-голям ресурс за стабилността като само в краен случай се инвестира в прогреса към противниковата врата, откъдето и сравнително еднаквите схеми на игра. Рискът е позволен само на най-богатите.

Нашата епоха налага задължителна еднаквост – във футбола, както и във всичко останало. В годините на икономическата доктрина на глобализацията онези, които не умират от глад, умират от скука. За да се измени тази печална констатация е необходимо демократично отвоюване на футболното пространство. И не само.

“Изграждане на социализъм отдолу: Ролята на комуните във Венецуела” – интервю с Antenea Juimenes

От ANTENEA JIMENEZ, JEFFERY R. WEBBER, SUSAN SPRONK

Срещаме се с Antenea Juimenes, бивш участник в студентското движение, който сега работи в националната мрежа от активисти, опитващи да изградят и укрепят комуни. Комуните са общностни организации, насърчавани от правителството на Чавес след 2006г. като начин да се затвърди нова форма на социална организация, основана на производство на местно ниво. Тя ни разказа за важния напредък в процеса, както и за главните предизвикателства, които продължават да стоят пред усилията за изграждане на народна власт, идваща отдолу.

Бихте ли ни разказали за бариото, в което живеете и за комуната?

Живея в барио в северната част на Каракас и работя в националната мрежа, която изгражда комуни. Понастоящем работим в седем щата; повечето от комуните се намират извън Каракас.

Работим с комуните за изграждането на политическо пространство чрез насърчаване на участието. Това е нова практика във Венецуела. Преди всичко, комуната е политическо пространство, не като държавата или общината; тя е създадена от хората за хората.

Към момента има много комуни в процес на изграждане в селските райони, където те са най-здрави. Всяка комуна живее в нейна собствена действителност, зависеща от политическата култура и формите на производство в конкретното място. Например, в крайбрежните зони комуната е отдадена на риболов, докато в селските райони производството се основава на земята.

Работим, за да разберем кои принципи и закони обединяват тези различни практики, кои моменти съвпадат, въпреки факта че методите на произвеждане и културите са различни. Организираме национални срещи, където комуните от север, юг, изток и запад могат да споделят техния опит и да се учат едни от други – от грешките, редом с успехите.

Каква е главната цел пред комуните?

Целите пред комуните са разнообразни и приемат различни форми. Преди да се появи комуната имаше всякакви видове общностни организации, в които хората можеха да участват, търсейки решения на техните проблеми и тези на квартала им, на местната общинска власт и т.н. Целта е комуните да се надграждат върху тези процеси и да ги консолидират чрез организиране на база на мястото, където хората живеят.

За нас комуната е териториално пространство, но и политическо пространство, където задачата е да се изгради социализъм върху трайни основи, където хората поемат отговорност за техното собствено образование и политическа организация. Учим за „convivencia“(добро съжителство, исп.) и разработването на комплексен план за дадена територия. Новото в този процес е, че хората също разработват техни собствени визии за изграждането.

Хората са много изобретателни; най-напред участват в задача с останалите съседи в процеса на създаването на постоянно пространство на структурата. Служителите, работещи за държавата, които идваха по тези места, бързо научиха, че хората разработват техен собствен план от и за самите тях.

Очевидно някои комуни са по-напреднали от други. Много по-трудно е да построиш комуна в градските среди, например, защото те нямат опит с [различни форми] на производство, нямат опит с [некапиталистически] социални отношения към земята. Функционалността, която съществува в градовете, е твърде капиталистическа. Но в селските области са успели да запазят в много отношения това, което е „наше“, от нашите предци, туземните общности, афро-венецуелските общности. Тези ценности още са тук. По тази причина по-лесно се работи в селските райони, отколкото в градските. Хората в провинцията са по-малко, но качеството на сътрудничеството е много високо. Понякога няма нито един човек, който да не е гласувал за Чавес; това е по-слабо проявено в градовете.

Бихте ли описали вашето лично политическо формиране. Как се ангажирахте с комуните?

Бях студентски активист в университета. Активността ми в политически движения е отпреди Чавес, но тогава нямаше никаква връзка между социалните движения и политическите партии. В 1992, когато Чавес беше освободен от затвора, нещата започнаха да се променят. Ние винаги сме били въвлечени в народното движение; тъй като имаше малко политически пространства, в които да участваш преди [освобождението на Чавес], ти се включваш в твоя квартал, в твоята организация, в твоята културна група.

Но след като Чавес беше освободен [и започна да изгражда политическо движение за изборите през 1998] нещата се промениха. Включих се; беше наша отговорност да помогнем за реализирането на процеса и движението в Каракас. Участвах като координатор, а после и в инициативата за изграждането на комуните. Сега ние сме група, която работи върху развитието им.

Има много различни идеи за комуните, например, между нашата мрежа от активисти и това, което Чавес предложи. Съществуват разнообразни идеи. Ние ги изграждаме от хората, а не от правителството. Имахме необикновен напредък; но най-стабилните постижения дойдоха, когато хората биваха убедени, че това е пътят, когато ставаха активни в тяхната общност.

Как работят комуните?

Исторически те идват от разнородни организаци, които се обединяват, за да разрешат проблемите на съжителството. Нашата идея беше да свържем тези групи, за да започнат заедно да допринасят за конкретни предложения. Организираме работни групи. Да кажем, че една общност няма вода. Ще огранизираме среща за водата. Хората казват: „Виж! Ние можем да решаваме собствените си проблеми.“

Търсим социалистическо решение на проблема. Не просто да наемем частна фирма да оправи нещо, а да работим с хората и с правителството, за да се разреши проблема. Започвайки първо от основните нужди, ще вдъхновим хората да участват. Опитваме се също да ги насочваме към повече мисли за бъдещето, как можем да подобрим положението в дългосрочен план.

Стъпка по стъпка се трудим заедно за разрешаването на прости неща като живеенето заедно. Нещо, което изисква норми, минимално усилие, което помага за подобряването на съжителството. Общността може да реши: „Не може да пием по улиците,“ например. Другите хора виждат тези малки промени и се включват в усилията, когато има резултат. Те разбират, че колективната организация е възможна.

Има мрежа от популяризатори в комуните, които координират, но участието на хората е фундамента. Има всякакви хора, които вземат участие в комуната: хора отляво, хора отдясно, такива, на които не им пука от нищо. Те се включват, когато изникне проблем, който засяга семейството им или училището, защото там учат децата им.

Не всеки е социалист. В действителност, социалистите сред участниците са малцинство. Трябва да обръщаме внимание на проблемите, които ги вълнуват. Това може да стане само чрез практика и това е начинът, по който хората се включват.

Споделете някои от по-големите проблеми, които срещате, опитвайки се да построите социализъм от квартала към по-високи нива.

Един фактор, възпрепятстващ работата ни е електоралната динамика, която е много изтощаваща. Постоянните кампании не ни позволяват да укрепим структурния процес на квартално ниво. Трудно е да се заемем с проблемите в общността, когато трябва да се фокусираме върху излъчването на учредително събрание, после референдумът, общи избори, президентски избори, след това избори за губернатор и т.н. В момента сме в избори на общински съветници. Тази нестихваща електорална динамика отслабва структурния процес на местно ниво, защото ни отвлича от изправянето пред ежедневните грижи, с които хората се срещат в тяхната общност.

Кои са главните нужди в северната зона на Каракас, където вие живеете?

Основният проблем в тази част е непланираната урбанизация. Повечето от земята е в ръцете на малобройна буржоазия и затова обикновените хора е трябвало да сроят техните домове по склоновете на хълмовете близо до каньона, места, които първоначално са били оставени незаети, [заради опасните условия]. Има 29 реки на територията на Каракас и всеки път, щом завали силно, хората, живеещи по тези места, са изложени на голям риск. Домовете им биват отмити. Много хора умират. В 1999 имаше катастрофа с много жертви. Хората искат решение на този проблем.

Друга тема е физическата сигурност или несигурност. Трудно намираме място за среща, защото хората се страхуват. Това е сериозен проблем. Но дясната опозиция и медиите го раздуха прекомерно и го направиха проблемът на бариосите. Аз смятам, че има по-сериозни грижи. Сигурността е основния въпрос на опозицията, пресата го обсъжда, така че има дебат и по този проблем.

Как качеството на живот се промени след началото на Боливарската революция?

Едни от основните промени са в областта на образованието чрез мисиите – Мисия Сукре, например. Сега всеки, който иска да постъпи в университет, може да го направи. Преди само 7% от студентите в UCV [Централен университет на Венецуела http://www.ucv.ve/] бяха бедни хора като мен. Навярно само 2% от обучаващите се в Simón Bolívar [Университет Симон Боливар http://www.usb.ve/] бяха бедни. Сега всеки учи през нощта. Всъщност, понякога е трудно да намериш време за среща, защото всички учат! Успяваме да провеждаме срещи само през почивните дни.

Друг аспект, който се промени фундаментално, е липсата на политически дебат в бариосите. Аз бях част от малък авангард, който се противопоставяше на това, опитвайки се да повдига политически въпроси в университета. През 80-те само студентите имаха готовност да излязат по улиците. Но днес хората говорят за политика навсякъде, в градския транспорт и по баровете. Рядкост е да се видят двама души, които пият бира и не говорят за политика.

Друг важен успех е, че хората говорят за социализъм. Може би не го правят по „научен“ начин, като да обсъждат какво казал Маркс или Ленин. Но те говорят за социализма с близост. Все още има известен страх, но далеч по-малко, отколкото преди. Например, веднъж показахме филм за социализма в барио през 80-те или 90-те. Хората просто повториха, каквото бяха чули от пресата – социалистите ще те потискат и всички са диктатори. Днес хората свързват социализма с демокрацията. Наистина, самото понятие за демокрация се смени. Ако Чавес бе отстранен – което е реална възможност, защото е имало много планове за убийството му – би избухнала гражданска война.

Но без значение какво ще стане, напредъкът на демокрацията на участието е необратим. Не можем да се върнем към представителната демокрация. Може да се появи друг вид ляво, но хората вече винаги ще трябва да участват; демокрацията на участието е фундаментална част от революцията. Хората разбират важността й, търсят я, искат да я постигнат.

И те забелязват как политиката работи различно. Преди цялата политическа реалност беше концентрирана върху ставащото в „Мирафлорес“(президентския дворец). Сега има много политическа активност, съществуват важни социални движения. Има възможност, има надежда. Днес хората правят повече, отколкото да чакат 5 години, за да се включат в избори. Имаме 7 милиона души, които са активисти на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV). Има милиони хора, участващи в комуналните съвети.

Това не означава, че всеки е развил политическо съзнание или опит; все още сме в преходен период. Не може да съществува революционна партия без революционни активисти. А ангажиментът за появата на революционерите не е поет докрай.

Все още има проблеми в Боливарския процес. Постигнати бяха ключови икономически подобрения, например, по-ниската безработица, по-високата минимална заплата, по-добри пенсии, но все още има ниско развитие на политическото съзнание. Хората трябва да бъдат способни да се оправят в политическите и икономически теории, ако искаме да продължим нататък, както правят в Куба, където обикновения човек на улицата разполага с анализ на ставащото в страната, в света. В Куба нивото на политическо съзнание е високо. Тази степен на [революционно] съзнание засега недостига във Венецуела. Това представлява опасност за революцията. Изминахме дълъг път, но още можем да направим повече.

Какво означава демокрация на участието в комуните?

Има поговорка тук, която казва, че демокрацията на участието не е в това какво ще правиш, а как ще го направиш. Това означава, че всички заедно изграждаме това, което искаме, ние решаваме какъв да е нашия принос, проектите ни за подобряване на нашия живот.

Участието е за всеки, независимо дали е за правителството, срещу него, от левицата, от десницата. Единствена овластена е асамблеята на гражданите. Това събрание, а не избрана група хора взема решения относно плана за развитие на всяка комуна.

Когато водим дебати се опитваме да достигаме консенсус и ако не успяваме, продължаваме разговорите. Когато липсва съгласие, ние анализираме въпроса късче по късче, за да го постигнем на малки части. Участието за нас е определението за политика; включваме се и в изпълнението на проекта. Например, общността иска водопровод. Държавата казава: „Добре. Ето парите. Сега го постройте, усвоете фонда.“

Но ние не участваме във формирането на националния курс, не директно. Политиката на министрите не се решава чрез метода на участието. Ние казахме:“Трябва да участваме!“ Правим го на местно ниво, но социализмът не е нещо, което се случва само на местно ниво. Имаме нужда заедно да изтъчем мрежа, която да свърже местните пространства, регионите и комуните, защото националните и международните нива имат влияние върху ставащото на местно ниво. Не можем просто да бъдем социалистическа комуна, малък остров в морето на капитализма. В крайна сметка, с кой ще равиваме обмен?

Имаме Министерство на Народната власт, отговарящо за комуните и социалната защита, но липсват механизми на участието за определяне на неговия курс. Точно в момента се развива такова нещо с комуните на туземното население. Министерството, което отговаря за тях и комуните си взаимодействат, те решават. Имат национален съвет, който определя линията. Изложихме предложение да имаме повече контрол върху Министерството на комуните, но то все още не е одобрено. Има силна съпротива.

Трябва да разберете едно нещо. Комуните са пространство с власт. Има комуни, които усвояват повече ресурси от някои общини. Тоест, комуните са узаконени центрове на власт; мнозинството от тях формално са част от PSUV, но дори чавистките представители на местно ниво не желаят особено да споделят власт. Вместо това се оформя противопоставяне между комуните и чавистките кметове и управители. Въпреки че всички работим заедно в името на Чавес, на практика съществува истинско противопоставяне. Управителите не разбират тази динамика, защото те не искат да губят власт.

Областните управители и кметовете си мислят, че ще построят социализъм чрез техните общини, чрез лидерството им. Но ние твърдим, че докато комуналната структура не е родена, социализмът няма да бъде възможен. Към момента няма идеална социалистическа комуна, в която всичко да се обсъжда, където има алтернативен, социалистически, икономически план, където учителите също са от комуната и обучават младежта. Това може да е възможно един ден, но не докато има друго ниво на управление, определящо цялостния бюджет. Работата е да се свържат всички тези комуни на национално ниво; засега това не е осъществимо, защото на много места ние не участваме дори в определянето на общинския бюджет. Включваме се в малки проекти, а местното управление продължава независимо, сякаш не сме в преход към социализъм.

Познати са ми само два изолирани случая, където това [оформяне на бюджета с участието на комуната] е част от реалността: град Торес в щата Лара и Боливар в щата Фалкон. Случаят е такъв, че в тези общини кметът наистина е от левицата. Мнозинстовото от губернаторите не са от левицата. В повечето случаи, управата е буржоазна и активността спрямо нея е огнище на постоянен конфликт. Това отнема много политическа енергия. Президентът е наясно с тези противоречия, но не мисля, че е намерил начин да преодолее проблема. Никак не е просто. От една страна имаш хора, които са организирани и правят предложения, а от другата представители на същата партия, които консолидират буржоазната държава.

Каква е ролята на жените в комуната?

Мнозинството от участващите в комуните са жени. Мисля, че като говорим за напредъка на процеса, това е много важна част. Точно в момента има висока активност сред жените и локалните групи. Но тя свършва дотам. Когато дойде време за участие на избори за постове с по-голяма отговорност, тогава мъже стават кандидати.

Президентът изложи няколко инициативи, за да се противопостави на тази тенденция и постигна голям напредък. В партията, например, 50% от кандидатите трябва да са жени. А когато отидеш в общностите, мнозинството от тези, които участват са жени, мнозинството от учещите в мисиите са жени. В миналото обществата във Венецуела и Латинска Америка са били силно сексистки и е било трудно за жените дори да напускат дома. Преди Чавес да влезе в служба, женската активност беше истинска рядкост. Само жените от Левица – от прогресивните сили – винаги са участвали в политическия и социален живот. Сега това е по-разпространено. Смятам, че във високите нива има значителен брой много полезни жени, правещи невероятни неща.

Все още има аспекти, в които е нужна промяна. Например, законите – ако забременея, имам шест месеца почивка, но съпругът ми няма дори един ден. Едно от нещата, за които повдигнахме въпрос е равенство по този спорен въпрос. Мисля, че ще победим.

Друго ограничение е, че жените се грижат за децата във Венецуела. Трудно е за тях да дават принос в общинските съвети, защото се налага да оставят децата си някъде. Това влияе върху решението им да не заемат политически позиции с повече отговорности, особено ако включват пътувания. Това е действителна бариера, макар че нивото им на активност в общностите е високо.

Каква е дългосрочната визия за насърчаването на демокрацията на участието чрез комуните?

Тук моята визия се различава от правителствената. Според властите аз се появявам в комуната, започвам от нулата и след по-малко от седмица правим работни групи върху политически проблеми. Както споменах по-горе, нивото на политическо съзнание във Венецуела е все още ниско.

Процесът на изграждането му, оформянето, може да не е толкова мигновен. Това не е като да отидеш в училище за седмица и да вземеш сертификат. Трябва да бъде постоянно. Ако имаш отбор представен от същите хора от общинския съвет, издигащи съзнанието на хората в тяхната общност, това е начинът да създадеш организатори. Представлява дълъг процес да научиш за всички различни категории: анархизъм, социализъм и неговите настоящи течения. Отнема поне 15 години. Не е само теория, научава се също в практиката. Научаваш се докато действаш, но също чрез четене и рефлектиране. Изисква много време да разбереш, че конкретни социални или политически практики принадлежат към социализма, докато други са капиталистически.

Някои общински съвети има по-високи нива на политическа организация. Тези структури разбират, че общинския съвет не е просто място за получаване на средства. За тях съветът е ново „гражданско сдружение“. Той е политическо пространство и проявление. Честно казано, мнозинството от съветите не се схващат по този начин. Все още работим с тях, за да развием идеята: „можем да решим един проблем по капиталистически или социалистически начин.“ Искаме да се справяме с проблемите, но да го правим по един нов начин. Но остава трудно, докато компаниите, които предоставят услугите, например, произвеждат материалите, нужни за домове, са все още капиталистически. Жилищното строителство е добър пример, защото този проблем продължава да бъде сериозен. Ако решим да правим сградата, ние трябва да купим цимент от капиталистическа компания и после да наемем строители… Задачата не е просто да решим проблема, а по какъв начин го решаваме… по-скоро да изграждаме социализъм, отколкото да заздравяваме капитализма. Преживели сме 500 години на колониализъм и експлоатация, така че е голямо предизвикателство да възстановиш цялата социално-икономическа система. Постигането на ново обществено положение е трудна задача.

Например, в някои случаи ние увеличихме селскостопанското производство. Но оризът трябваше да се изпрати в компания, която го обработва и пакетира, а сетне го продава обратно на хората на десет пъти по-висока цена. Смешно е и безсмислено. Трябва да поемем контрола над насажденията, над компаниите. Но не е лесно да се направи. Общинските съвети не винаги имат готовност да се заемат с всички тези задачи.

Намираме се в нещо, донякъде приличащо на порочен кръг. Единственият начин да преодолеем това е да създадем връзки между обществените съвети, публичните институции и държавата. Съветите са на път да станат по-силни, но ще коства много усилия да се премине стъпка напред.

Каква е идеята в дългосрочен план? Ще продългат ли да съществуват комуните, редом с буржоазната държава или евентуално ще я заместят с нови форми на самоуправление?

Въпросът ме кара да се замислям, защото революционния процес се осъществяваше чрез много организации, които изчезнаха по пътя. Президенът спомена веднъж, че ядрото на ендогенното развитие не е функционирало добре. Хората често питат: „Какъв тип организация ни е нужна, кой е удачният инструмент да ни помогне в постигането на това, което желаем… комуна, кооператив?“ И аз обяснявам какво е кооперативът – обществено притежавана компания. Комуната е нещо друго. Правим всичко, за да сме сигурни, че ще превърнем комуната в основен инструмент на социалната промяна, защото сме марксисти… това е единственият начин да изградиш социализъм, от долу. В допълнение, във Венецуела има исторически опит с комуните. Това е нашата самобитна форма на организация. Не ни е чужда. Разбира се, заради колониализма, всичко това се променило. Но първоначалната форма на „Нашата Америка“ била такава. Това е политическа форма, чрез която хората колективно управляват своя живот.

Виждали сме и други видове социалиализъм, конструирани от държавата като Съветския съюз. Когато тази държава се срина, всичко бе унищожено. Значи нещо е станало там. Дали хората наистина са се чувствали част от този процес? Имало е известни успехи, но хората не са били съпричастни. Опитът от всички революции в миналото, в Русия, в Куба, в други южни страни показва, че ако хората нямат реално участие, буржоазната държава просто продължава да съществува. Такава концепция за социализма не е жизнеспособна, защото буржоазната държава не идва от хората. Днес работим, за да изградим алтернативни системи на солидарен обмен и бартер. Идеята е комуната също да започне да ръководи общностните радио станции, телевизии.

Обсъждаме структурата на комуните. Какви да бъдат съотношенията на силите, каква власт ще им бъде предоставена – законодателна, изпълнителна и т.н. Всичко, което съществува засега, е събрание за дебати. Но автентичната социалистическа комуна още не се е появила, все още я изграждаме. Ние ще сме в комуна, когато се самоуправляваме, когато не ни е нужен съдия да ни казва: „тази къща не е твоя.“ Или да кажем, че живееш в квартал и ти трябва бележка, която да доказва мястото ти на пребиваване. Трябва да идеш в институция, която да го удостовери. Вместо това комуната може да го направи. Съседът ти може да потвърди къде живееш.

Капитализмът създаде слой от хора, който са собственици на живота на другите. Ако нямаш карта за пребиваване могат да ти направят много неща. Защо имаме нужда от такива документи? Буржоазната държава е създала класа от администратори, от които не се нуждаем, но претендиращи да знаят повече. Народните слоеве от общността в дъното трябва да чакат, докато те решават проблемите. Но комуната може да се справи с тези неща, да взема решения за тях. Преди испанците да дойдат ние сме живели по този начин. Но повишаването на съзнанието на хората е дълъг процес, докато се стигне дотам, че да могат да поемат контрол над живота си. Това също не е „анархиско нещо“, където всеки може да прави каквото си иска. Има норми на съвместния живот, които всички трябва да зачитат. Има и правила, които регулират работния процес, които трябва да се спазват. Хората трябва да спазват тези закони съзнателно, а не просто защото има закон, който ги репресира.

В края на краищата, дали президентът Чавес е тук или не, процесът зависи от хората. В момента като цяло той е твърде зависим от президента. Той е представен като гарант за продължаването на процеса и поради тази причина реакционерите искат да се отърват от него.

Ако друго правителство замени Чавес може да стане невъзможно да се правят политически срещи по улиците. При десните правителства в миналото стигаше само да имаш една книга от Маркс, Че Гевара или Фидел Кастро, за да бъдеш преследван.

Сюзън Спронк преподава в Училище за международно развитие и глобални науки в университета на Отава. Тя е научен сътрудник в Проект Общински Услуги и е публикувала няколко материала върху класообразуването и политиката във водния сектор на Боливия.

Джефри Р. Уебър преподава политика в университета на Реджина. Автор на книгата „Червения октомври: Борби на левицата и туземците в модерна Боливия“(Brill, 2010) и „Бунт за промяна в Боливия: класова борба, туземно освобождение и политиката на Ево Моралес“ (Haymarket, 2011)

http://www.zcommunications.org/building-socialism-from-below-the-role-of-the-communes-in-venezuela-by-antenea-jimenez

http://www.socialistproject.ca/bullet/368.php

http://venezuelanalysis.com/analysis/5425

Лиценз: Creative Commons http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/us/

Глаголно спрежение на премиерското “съм”

Редактирана версия на статия беше публикувана под заглавието “Една година ГЕРБ, една година езикови реформи” в рубриката Наблюдател на вестник СЕГА, 10.07.10.

По повод на годишнината от възкачването на управляващата партия обобщенията за постигнато досега ще бъдат далеч по-малко, отколкото бяха след първото шестмесечие. Това е факт, защото през януари все още можехме да изтъкнем изключителните преимущества на новата власт. Оли Рен още не беше разбил мита за безпрецедентната европодкрепа към правителството, безработицата само временно растеше, а икономическата криза свършваше през юни. Депутатите и министрите от ГЕРБ бяха благородни хора, а малките изключения само потвърждаваха правилото. Токът щеше да пада, защото бяхме енергийния тигър на Балканите. Вдовишките надбавки също идваха през юни, а за орязване на социалните плащания и отпуските дума не можеше да става. Силовите министерства громяха контрабандата и организираната престъпност, а не преследваха библиотекари. Закриването на болници беше висш хуманен акт. Театрите и оперите още бяха културни институции, а не глоба за народа, както се оказа по-късно.

Днес не можем да кажем толкова много хубави неща, което е един добър повод да се заемем с други по-важни въпроси, светлото бъдеще, най-вече. Некоректно би било да нападаме добронамерените власти – когато са изправени пред трудности, трябва да сме солидарни с тях, защото именно ние сме позволили държавата да се ограбва в продължение на десетилетия – особено студентите и младите майки, както самият премиер обясни. Още повече, че в бюджет 2011 ще е заложено по най-ефективен начин единствено възможното правило за изсипване на финансовата благодат, което пазарите постановяват: ако сред простия народ има хора с по две ризи, дай едната на богатите и се надявай, че възходът им ще се разпростре върху останалите в достатъчна степен, че поне една пета от тях да гласуват за теб при ниска избирателна активност.

Въпреки изключително добрите перспективи, остават някои централни проблеми, върху които трябва да се концентрира обществения дискурс – вувузелите, бурките, колко точно да поскъпне топлата вода, импийчмънта, колко по-зле са гърците, не печелят ли твърде много пари просяците и понякога дори тече сериозен дебат дали най-евтината възможна енергия е икономически изгодна.

Улисани в предварително обречено измерване на медийната свобода, пропуснахме решаването на някои наглед технически въпроси, но от съдбоносно значение за поколенията, които могат да останат лишени от цялостно схващане на действителността, ако не бъдат запознати с последните нововъведения. Филолозите, например, както всички други учени, покосени от съкратените бюджети на университети и академии, се оказаха неспособни да реагират на променените реалии в езика, наложени лично от премиера. Тъй като науката на бъдещето няма да е обществена необходимост, а прехрана за разни експерти, целящи да оправдават състоянието на нещата, независимо от безсмислеността му и да катализират деградацията на социалното съзнание, да се заемем по-скоро да попълним лингвистичните празноти.

След като открито бяха издадени редица разпореждания и забрани за министерското говорене, време е те да бъдат отразени и в публичната реч. Ето примерно спрежение на глагола съм, подходящо за всякакви родни премиери.

Винаги първо лице, единствено възможно число – аз съм премиер.

Второ лице, допустимо в единствено число – ти си, докато гласуваш за аз съм.

Трето, обикновено давано за пример от аз съм, лице, единствено число – той, тя, то е, защото следва повелята на аз съм и си трае.

Първо лице, множествено, всъщност единствено, число – ние сме при положение, че не се разчуе и не стане скандал. В противен случай отричам(е) дори очевидното. Обвиняваме вие сте.

Досадно второ лице, само временно множествено число – вие сте, но единствено докато си траете за ние сме и докато намерим начин да се отървем от вас.

Трето хипотетично лице, удобно множествено число – за те са виж той/тя/то е. Употребява се широко за призоваване на свръхестествени, почти митични сили като високата електорална подкрепа, народът, който седи зад аз съм или международната подкрепа за правителството.

Миналото време е излязло от употреба, тъй като в самата си природа е архаично. Познаването на състоянието и събитията отпреди изборите създава вредно историческо съзнание, което е предпоставка за излишно социално безпокойство. Единствено полезно приложение за миналото е систематичното му охулване, което кара и най-трагичното сега да изглежда пълно с възможности.

Частицата ще е забранена лично от премиера. Тя предизвиква у хората илюзорни надежди, които са приемливи само преди избори, а след тях могат да доведат до фрустрация у електората и бъдещо неправилно гласуване.

Очаква се мнозинството от интелектуалците да подкрепят ентусиазирано всички нововъведения – безспорна еманация на просветения ни век.

“Слепци, поведени от хищници”*

“Светогледът й бе ограничен с подозрение и ненавист към чужденеца”** – казва световноизвестният психолог и хуманист Ефих Фром за онази прослойка на средната класа, от която произхожда типичния поддръжник на нацистите в Германия през 30-те. Възможността за развитието на най-човеконенавистната власт, която историята познава, той намира в “състоянието на вътрешна умора и на примирението със съдбата” сред работническата класа в резултат от неосъществените социални искания на следвоенната революция. Тази удобна “готовност за подчинение” е характерна и за съвременната личност “даже в демократичните страни”.

Умберто Еко пък открива, че онези режими, които припознаваме като фашистки, включително в България през 30-те, са “кошер от противоречия”***. Някой от 14-те положения, около които такива течения гравитират, открито се взаимоизключват. Ако може да бъде посочено нещо, което да ги прави лесно разпознаваеми, това е, че “първият призив на едно фашистко или преждевременно фашистко движение е срещу чужденците”.

Ненавистта или безразличието (което обикновено е едно и също) към чужденците е трайно явление в днешното ни просветено общество. Когато не са приети като бежанци, за да станат обект на “обикновена” дискриминация, те са изтикани в дъното на задния двор на столицата ни, където да се излежават дълги години като “нелегални”, а ние спокойно да можем да се престорим, че не съществуват. Прогресивната ни общественост е по-склонна да се удиви от стотина свои представители, които решават да се застъпят за нарушените човешки права на чужденците без никакъв личен интерес или полза от това, отколкото от жестокия побой, който няколко полумилитаризирани расиста демонстративно нанасят върху част от готвещите се да протестират. Терминът “неофашист”, който някой будни журналисти извадиха спрямо тази криминална банда, не е съвсем точен. Във фашизма няма и не може да има нищо “ново”, защото, както Еко забелязва, най-главната му характеристика е “култът към традицията”, а в резултат “не може да има напредък на знанието”. Нито убийственото презрение към слабите и отхвърлените, нито в екстатичната привързаност към безконтролната власт не може да има някакво съществено развитие.

Далеч по-елементарна бе гледната точка на вътрешния министър, който реши да сложи под общ знаменател открито нападащите с метални предмети на публично място и техните жертви. Според него това били “анархични групи”, който имали стара вражда и били склонни към саморазправа. Излиза, че поредното фашистко нападение е само удобен повод да се разобличат левите групи като част от някаква улична война. Всъщност това, което министърът не може да каже заради по-малкия негласен коалиционен партньор на неговата партия  е, че враждата, за която ни информира, е обикновен терор и той не е насочен просто към леви организации, а към всяка проява на политически (не партиен) активизъм като протеста в Бусманци.

Посланието е много просто. Тези, които не са премазани от заобикалящата ги пълна апатия и се борят да променят състоянието на страната си, трябва да бъдат премазани физически, докато не се появи описаното от Фром обществено положение – благодатна почва за крайнодесните партии, за които се знае, че виреят само в безразличието и отчуждението на масите.

Само преди няколко дни премиерът Борисов попита редакторите на медии дали властта им оказва натиск. Те побързаха да ни дадат красноречивия си отговор като с малки изключения преповториха думите на вътрешния министър за нападението, а “най-свободните” дори ги взеха за заглавие. Така дезинформационният чадър беше спуснат, а заловените криминално проявени не биха били толкова арогантни в нападенията си, ако не вярваха в политическата си закрила на най-високо ниво. Изключения направиха няколко журналисти и общественици, Хелзинския комитет и други организации, които припомниха, че нападенията над различните и активните, изобщо разпознаваеми членове на обществото, не са новост като изключение прави наглостта и жестокостта, с които се извършват.

Общият мълчалив фон, който облъчва страната, относно същността на крайнодесните, може само да ни припомня, че призракът на сляпата омраза не винаги е облечен в кафяви ризи и размахва черни знамена със свастики, нито крещи слова на ненавист по площадите. Затова Еко предупреждава, че “фашизмът все още може да се завърне в по-невинно облекло”.

“Наш дълг е да го разобличим и да посочим с пръст всяка от новите му форми – всеки ден, във всички части на света.”

* Заглавието е по стих от “Карл Либкнехт” на Христо Смирненски

** Фром, Ерих, Бягството от свободата, изд.”Захарий Стоянов”, София, 2005

*** Еко, Умберто, Пет морални есета, изд.Лик, София, 1999

От просвещенски “отживелици” към икономически потребности

 

Вместо да се насочи към реалните проблеми във висшето образование, реформата ще задоволи частни интереси в сектора, внедрявайки все повече пазарни механизми за регулиране на достъпа.

 

Студенти от СУ събраха последните си жълти стотинки, за да подпомогнат финансовото министерство

Едно от правомощията, които властите сами си делегират е правото да обявяват „обществени“ дискусии, да ги провеждат сами и да си вадят „правилните“ изводи от тях. Така те произвеждат легитимност за политика, за която малцина биха гласували на избори. Такова „обсъждане“ осъществява и просветният министър Игнатов по проблемите на висшето образование. Той представя всички гледни точки в солови медийни изяви и посочва верния път, съобразен с европейските практики, които единствен познава. Приглася му самият премиер, който тръби, че е превърнал образованието в приоритет, някак успявайки да не съобщи, че тази година субсидията за студент е намалена с 10% и е най-ниската в ЕС, а последващите съкращения (20% от публичните разходи), наречени „антикризисни мерки“, връщат университетите с десетина години назад. В медийния фон, облъчващ българите, трябва да добавим и министър Дянков – заявявайки, че трябва да закрием БАН, защото на запад науката е в университетите, той все съумяваше да не ни каже, че лично е намалил парите за научни изследвания в образователните институции с 47,5%, а след последните съкращения парите по това перо в СУ са редуцирани от над 3 милиона до 800 хиляди лева. След всички тези репресии Дянков логично заключи, че българската наука е “длъжник” на икономиката.

Очевидно е, че реформа, придружена с резки финансови съкращения, не предполага някакви обсъждания, а

трябва да се изпълнява като заповед – бързо и без излишно мислене.

Това е и основният мотив, който дебне зад орязването на и без това скромната субсидия – университет, чието функциониране е застрашено, не може да вземе конструктивно участие в реформирането си и ще трябва да изпълнява правителствените разпореждания. Самият законопроект, който „дискутираме“, се пише в пълна секретност и малцина са избраните да го видят. Останалите съдим за него по думите на министъра. Преди месец студентите в Румъния протестираха, защото мнението им не се вземаше предвид по отношение на тамошната реформа, но и у нас едва ли някой се сеща, че университетите са създадени най-вече за обучаващите се в тях и в полза на цялото общество, а не за да отговарят на прищявките на министерството или лобистите зад него. Една от промените, за която Игнатов активно лобира е ново съкращение на бакалавърската степен на 3 години, т.е.

по-малко знания с по-практическа насоченост

с цел бързо ориентиране към пазара на труда.

Такава титла ще се взима без нито един съставен текст по научен проблем след въвеждането на тестова система, каквато вече използвали някой напредничави висши училища – предимно частни.

Системата ще бъде прокарана под „булото“ на прозрачността в оценяването, след като университетите бъдат насърчени да демонстрират практическата полза от автономията си, подчинявайки се на министерските разпореждания. Тестът ще е окончателното скъсване с Хумболтовия университет, построен върху остарялата просвещенска концепция за развитие на креативността и изследователските умения на студента. Според министър Игнатов този модел не е достатъчно „гъвкав“, откъдето лесно можем да разграничим

два вида гъвкавост – тази, която знанието създава в ума

и тази, която министерството изисква в кръста.

Можем и без усилия да очертаем разломната линия между възрожденските идеали за просвета у българина и пазарните реалности или финансовата необходимост, които според властите предрешават всичко вместо него. Университетът на бъдещето е построен върху далеч по-модерната визия за максимално бърза реализация на пазара на труда, в името на която може да бъде пожертвано всичко останало. Губещите хуманитарни специалности, например.

По думите на министъра основното финансиране ще бъде насочено към областите, в които бизнесът се нуждае от кадри. Приоритет трябвало да станат инженерните специалности, с което държавата на практика се отказва да поддържа целостта на изследванията, насочвайки капитал към сферите, в които е потребна работна ръка. Тази политика ще закрие цели науки, които се оказаха без реализция в годините на прехода – физически, химически, биологически дисциплини. Хуманитаристите също са оставени настрана – никоя власт не се нуждае от добре подготвени историци или философи, които да й припомнят предизборните обещания или състоянието на обществото, да не говорим за образовани журналисти. Добре известен факт е, че безпокойството от социалните проблеми идва с познаването на историята. Няма история, няма проблем. Икономиката от своя страна има нужда само от „машини, които да изпълняват точно определени функции“, както се изрази проф.П.Журд за една учудващо подобна реформа на френските консерватори –

не ни трябват „хора, които да виждат малко по-надалеч от болта и гаечен ключ номер 12“.

Университетите ще имат право да създават търговски дружества, да се разпореждат с имоти, да търгуват със знания и научни продукти, да бъдат „предприемчиви“. Според Игнатов това трябвало да бъде комбинирано с повече власт на ректорите, които щели да се посочват, а не да се избират. Иначе ставали „заложници“ на остарелия научен съвет, навярно както Сталин бил „затворник на Политбюро“ и не можел да реализира смелите си идеи (по думите на Труман). Овластени допълнително по този начин след увеличемието на правомощията със Закона за академичния състав, ректорите ще бъдат насърчавани да се разпореждат с имуществото по начин, който да им осигури приходи. Когато правителството абдикира от образователния сектор, държавните висши училища ще започнат търговийка с имоти, за да закърпят положението. И невъоръжено с информация око може да забележи, че министърът ни е бивш ректор на частен университет. Извън банановите републики думите му биха минали за чист лобизъм.

Кулминацията на законопроекта е т.нар. „ваучерна система“. Отначало тя щяла да включва само държавните университети, но с подобряване на икономическата среда ще се разпростре и върху частните. Студентът ще има право да си вземе субсидията по всяко време и да я внесе в друг университет. Това е

прекрасна схема за източване на държавния бюджет –

учащият, който не може да се справи с тежките изисквания в Софийски университет си тегли ваучера и влага парите на данъкоплатците в някое частно школо, където го приемат на драго сърце с елементарен тест, а може да се дипломира и за 2 години. Така отдавна овехтялата просвета е заменена с нещо далеч по-модерно и практично – документ за нея. От друга стана мярката ще принуди и малкото останали добри университети да се грижат повече за бройката на обучаващите се, отколкото за качеството на обучението, смъквайки прага за прием до готовността да се плати една постоянно нарастваща такса.

Очевидно е, че реформата няма за цел да реши належащите проблеми с орязаното финансиране, непосилните такси за безплатното по Конституция образование, ограниченията, които финансовите бариери поставят, обидните заплати на научните работници, символичните стипендии, недостигащите общежития и съответното ниско качество на обучението. Тя не е насочена към хората, които се сблъскват с тези реалности всеки ден – преподаватели и студенти, а обслужва частни лобистки интереси.

„Реформа на думите“ казват на запад за такава подмяна на лексикалния състав, която да съобщи на хората по приемлив начин, че парите им отново ще потекат в нечии дълбок джоб. Подобна промяна трудно би се приела, ако не бяха постоянните убеждения на министъра, че това е „ясната политическа воля“ в Европа и ние трябва да се „нагодим“ към нея.

Демократичният порив на правителството е забележителен –

еврооправданията са в основата на всяка реформа.

Всъщност всички подобни идеи в рамките на Болонската система срещат ентусиазирана студентска съпротива, свързана с окупации на зали, безредици по площадите, блокиране на улици. Това става в развития демократичен свят, когато политическата воля се размине с тази на избирателите. Но нека да разбием министерския информационен монопол по отношение на образованието в Европа.

Средно ЕС отделя 1,2% от БВП за висше образование, а у нас нивото е 0,3%. Според изследванията най-щастливите европейци са датчаните, а те харчат 2,4% от далеч по-големия си бюджет в този сектор. В разгара на кризата точно 20 страни в общността решиха да увеличат публичните разходи за висше образование като повечето от тях имат далеч по-обилно финансирани системи. Защо да не се нагодим към тази Европа? Игнатов не говори за нея, което личи от дискусията в министерски съвет за стратегията „Европа 2020“. Тя изисква всички страни да отделят поне 3% от БВП за наука. Игнатов предлага 0,6%, а правителството се спира на 1,4%, с което

узаконява положението ни на опашката на съюза и в следващото десетилетие.

Очевидно просветният министър не работи за промотираната на запад „Европа на знанието“. Той мечтае за Европа на частните университети, субсидирани от държавата. От нас се изисква мълчаливо да се „нагодим“ към новите реалности с неизбежен характер, както ни се представят от една групировка, която можем да наречем „Нагаждачите“. Другият вариант е най-накрая да започнем да наливаме съдържание в преексплоатираната в хода на прехода дума демокрация.

 

 

 

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от “сталинистките структури” на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че “последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?” /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като “страхотен реформатор” образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.