Сивият сектор, по сивите улици

В името на Нашия Скъп Вожд

Увеличението на пенсионната вързаст и годините осигурителен стаж е неизбежно. Това е предпоставката, от която трябва да тръгнем, за да се включим в сериозния политически дебат за реформата в системата на осигуряването. Тя има строго икономически характер и следоваделно е обезпечена от ненарушими закони като гравитацията, а ние можем да обсъждаме само скромните политически измерения на един общо взето неконтролируем процес.

Съществуват, доколкото демокрацията го изисква, известни разлики – “ултралевите” коментатори ще предложат бавно, поетапно, безболезнено увеличаване, докато “реалистите” ще обяснят, че реформата е вече твърде закъсняла и всяко ново забавяне е фатално. Нужни са смели действия и то веднага, за да избегнем катастрофата. За щастие, скъпият ни вожд е смел реформатор.

Дори най-бегло споменаване на възможни алтернативни методи за финансиране на системата или изобщо различно осмисляне на ситуацията предизвикват бурни емоционални реакции на отричане, тъй като представляват открито неглижиране на грижливо отглежданата култура на “безалтернативното мислене” (Серж Алими) и просто са недопустими.[1]

Идеята на синдикатите да се върнат нивата на осигурителните вноски от 2001-ва година, освен че е (буквално) назадничава, е и несъобразяване с икономическите реалности, респективно – с гравитацията. Далеч по-безболезнено би било дупката в бюджета на фонда да се запълни с още 3 или 5 години от живота на трудещите се, отколкото чрез катастрофално повишение с 2% на вноската, тъй като това би засегнало само по-голямата част от населението, но не и някоя съществена група. Всичко останало би тласнало бизнеса към сивия сектор, както чуваме ежедневно и от двете “враждуващи” позиции на официалния дискурс.

Съвсем в реда на нещата, намалението на вноските отпреди 10 години цели точно сенчестата икономика да излезе на светло. В името на това благородно дело възрастта за пенсиониране е вдигната с 5 и 3 години (за жени и мъже съответно), а осигурителният стаж – с 14 и 12 години. Реформата трябваше да преодолее дългосрочно “кризата в осигуряването”, но както обикновено става с такива непопулярни инициативи, те се провалят, но не защото са в ущърб на мнозинството, а понеже са твърде закъснели или не са били достатъчно радикални, както обясни пред “Сега” Ивай Нейков – социален министър от кабинета “Костов”, архитект на реформата.[2]

И така, консерваторите на Костов правят редица промени в полза на бизнеса, либералите на Царя-Доган намаляват “осигурителното бреме”, социалистите го смъкват до най-ниски нива в Европа и всичко това, за да излязат работодателите на светло – какъв удивителен консенсус сред целия политически спектър. Резултатът в края на дългия цикъл обаче рязко се разминава със заявените очаквания, ако съдим по изследването на авторитетния икономист Фридрих Шнайдер от университета в Линц, който класира България на 3-то място по дял на сивата икономика (близо 40%) от 37 страни. Известната крайнолява Асоциация на индустриалния капитал стига по-далеч като твърди за 50, дори 70% сив капитал[3]. Тази информация почти не може да се обсъжда, тъй като единственият способ за справяне с проблема – намаляването на данъците – вече е напълно изчерпан и както се оказва – нахалост.

Можем да направим поучителен експеримент ако напуснем оста на неизбежността, която изчерпва официалния дебат и кажем на някой обикновен работник, че трябва да се труди още няколко години, за да не мине шефа му “на сиво” – той навярно ще умре от смях, тъй като добре знае откъде идва половината му заплата (в най-добрия случай). В образованите среди това би се приело като нещо подобно на антигравитационна пропаганда, по право – немислимо. Също като идеята на ултралевия министър от ГЕРБ Тотю Младенов да увеличи с цели 30лв. минималната заплата, което би довело още 20 млн. приходи в осигурителната система[4]. Това, разбира се, е невъзможно – непосилно високите възнаграждения ще тласнат работодателите в сивия сектор. Всяко решение, което е в дори минимален ущърб на бизнеса, е неосъществимо по тази причина.

Премиерът от своя страна напусна оста на икономическата неизбежност и наблегна на медицинските аргументи. Продължителността на живота растяла, затова трябва да работим по-дълго. Това твърдение е достойно за Министерството на истината на един автор, който няма да споменаваме, защото не е Карл Май.  В сайта на НСИ можем да прочетем, че в последните 40 години животът се увеличил почти с 2 години, така че защо да не работим още десетина. Неоходимо е да достигнем пенсионната възраст в Европа, въпреки че не е толкова важно да живеем колкото тях – с 10-15 години повече. Всъщност, дори и да имаше някакъв съществен напредък в този показател, той би трябвало да се компенсира от ръста на производителността в резултат на научно-техническия прогрес. С развитието на технологиите би трябвало да имаме повече свободно време. Собствениците на отрасъла може би, работниците – в никакъв случай.

Така дебатът се свежда до предопределения “избор” между увеличена пенсионна възраст и истински апокалипсис, бездънна бюджетна дупка, ужасна катастрофа и перманентна криза. Накратко – върховна еманация на културата на безалтернативното мислене. В резултат, цялата задача се изчерпва с това да се намали механично броя на пенсионерите, като изглежда здравната “реформа” не е достатъчна за целта. Далеч по-логично би било да се промени съотношението работещи-неработещи, но това не се обсъжда. Още по-малко – опасната идея на Тотю Младенов за реален ръст на доходите. Безработица от 10% – 25% сред младите, 90% сред хората с увреждания – е просто пагубна за икономиката, но засяга главно трудещите се и бедните, така че няма значение.

Изброяването на манипулативните фигури, извиквани да моделират общественото мнение според вкуса на силните на деня, може да продължи още. По-интересна е възможността изобщо да съществуват същностно различни идеи в противовес на институционализираната и пропагандирана безалтернативност. Те вероятно ще се проявят в това, което може да наречем сив сектор на неикономиката. Неикономиката е онова, за чието съществуване никога няма да признаят пророците на тезата, че всичко в крайна сметка се свежда до икономика, а политиците са длъжни да се съобразяват с нея независимо от демократичната реторика.

Става въпрос за момента, в който желанията на трудещите се – обикновено нямащи нищо общо с растежа, оптимизацията или производителността – се влеят в техния “сив сектор”.

По техните сиви улици.

Бележки:

1. Повече за безалтернативността и гравитацията в книгата на Серж Алими Новите кучета пазари, Монд Дипломатик, София, 2007

2. Дина Христова, “На всеки 10 години – пенсионна реформа”, СЕГА, 27 юли 2010

3. “България е в първата тройка по сива икономика”, 24 часа, 14 август 2010 и Марта Младенова, “Делът на сивата икономика ударил 70%”, DarikNews.bg, 8 септември 2010

4. “Тотю Младенов иска минималната заплата да стане 270 лв.”, Труд, 5 септември 2010

Глаголно спрежение на премиерското “съм”

Редактирана версия на статия беше публикувана под заглавието “Една година ГЕРБ, една година езикови реформи” в рубриката Наблюдател на вестник СЕГА, 10.07.10.

По повод на годишнината от възкачването на управляващата партия обобщенията за постигнато досега ще бъдат далеч по-малко, отколкото бяха след първото шестмесечие. Това е факт, защото през януари все още можехме да изтъкнем изключителните преимущества на новата власт. Оли Рен още не беше разбил мита за безпрецедентната европодкрепа към правителството, безработицата само временно растеше, а икономическата криза свършваше през юни. Депутатите и министрите от ГЕРБ бяха благородни хора, а малките изключения само потвърждаваха правилото. Токът щеше да пада, защото бяхме енергийния тигър на Балканите. Вдовишките надбавки също идваха през юни, а за орязване на социалните плащания и отпуските дума не можеше да става. Силовите министерства громяха контрабандата и организираната престъпност, а не преследваха библиотекари. Закриването на болници беше висш хуманен акт. Театрите и оперите още бяха културни институции, а не глоба за народа, както се оказа по-късно.

Днес не можем да кажем толкова много хубави неща, което е един добър повод да се заемем с други по-важни въпроси, светлото бъдеще, най-вече. Некоректно би било да нападаме добронамерените власти – когато са изправени пред трудности, трябва да сме солидарни с тях, защото именно ние сме позволили държавата да се ограбва в продължение на десетилетия – особено студентите и младите майки, както самият премиер обясни. Още повече, че в бюджет 2011 ще е заложено по най-ефективен начин единствено възможното правило за изсипване на финансовата благодат, което пазарите постановяват: ако сред простия народ има хора с по две ризи, дай едната на богатите и се надявай, че възходът им ще се разпростре върху останалите в достатъчна степен, че поне една пета от тях да гласуват за теб при ниска избирателна активност.

Въпреки изключително добрите перспективи, остават някои централни проблеми, върху които трябва да се концентрира обществения дискурс – вувузелите, бурките, колко точно да поскъпне топлата вода, импийчмънта, колко по-зле са гърците, не печелят ли твърде много пари просяците и понякога дори тече сериозен дебат дали най-евтината възможна енергия е икономически изгодна.

Улисани в предварително обречено измерване на медийната свобода, пропуснахме решаването на някои наглед технически въпроси, но от съдбоносно значение за поколенията, които могат да останат лишени от цялостно схващане на действителността, ако не бъдат запознати с последните нововъведения. Филолозите, например, както всички други учени, покосени от съкратените бюджети на университети и академии, се оказаха неспособни да реагират на променените реалии в езика, наложени лично от премиера. Тъй като науката на бъдещето няма да е обществена необходимост, а прехрана за разни експерти, целящи да оправдават състоянието на нещата, независимо от безсмислеността му и да катализират деградацията на социалното съзнание, да се заемем по-скоро да попълним лингвистичните празноти.

След като открито бяха издадени редица разпореждания и забрани за министерското говорене, време е те да бъдат отразени и в публичната реч. Ето примерно спрежение на глагола съм, подходящо за всякакви родни премиери.

Винаги първо лице, единствено възможно число – аз съм премиер.

Второ лице, допустимо в единствено число – ти си, докато гласуваш за аз съм.

Трето, обикновено давано за пример от аз съм, лице, единствено число – той, тя, то е, защото следва повелята на аз съм и си трае.

Първо лице, множествено, всъщност единствено, число – ние сме при положение, че не се разчуе и не стане скандал. В противен случай отричам(е) дори очевидното. Обвиняваме вие сте.

Досадно второ лице, само временно множествено число – вие сте, но единствено докато си траете за ние сме и докато намерим начин да се отървем от вас.

Трето хипотетично лице, удобно множествено число – за те са виж той/тя/то е. Употребява се широко за призоваване на свръхестествени, почти митични сили като високата електорална подкрепа, народът, който седи зад аз съм или международната подкрепа за правителството.

Миналото време е излязло от употреба, тъй като в самата си природа е архаично. Познаването на състоянието и събитията отпреди изборите създава вредно историческо съзнание, което е предпоставка за излишно социално безпокойство. Единствено полезно приложение за миналото е систематичното му охулване, което кара и най-трагичното сега да изглежда пълно с възможности.

Частицата ще е забранена лично от премиера. Тя предизвиква у хората илюзорни надежди, които са приемливи само преди избори, а след тях могат да доведат до фрустрация у електората и бъдещо неправилно гласуване.

Очаква се мнозинството от интелектуалците да подкрепят ентусиазирано всички нововъведения – безспорна еманация на просветения ни век.

Рила под обсада

Пътят към Езерата е вече означен

Помните ли онова драматично интервю от първите месеци след 10-ти ноември, когато т.нар. Цар заявява по повод на метериалните си претенции към България: “Не! От мене това няма да се вид и никога независимо при какви обстоятелства, обстановки, становища и положения, категорично не!”. Само няколко години по-късно още при правителството на Иван Костов реституцията на “царските” имоти започва. След още две години г-н Сакскобургготски създава неолиберална партия, която да подрепи развитието на българския бизнес елит и да му произведе условия да си върне всички имоти, които властта му до референдума през ’46г. позволила да узурпира. И докато интересите на “негово величество” се ограничават едва до района на Чамкория (както той помни Боровец) и Мусала, то за неговите министри това не беше достатъчно и те се разпростряха до печално известните “курорти” Банско и Южно Черноморие. Благодарение на контрола върху екоминистерството от неолибералите в последните 8 години се стигна до безпрецедентни нарушения на стоящите над закона “благочестиви” инвеститори (култът към тях е почти религиозен), които получиха солиден политически чадър. Въпреки тоталното противопоставяне на огромната част от населението срещу презастрояването и антропогенната намеса в защитени територии, властимащите си позволиха да продължат “до дупка” (съвсем буквално) започнатото и игнорираха всички апели, предупреждения и сигнали като доведоха гражданските сдружения до отчаяние. Можем да очакваме тази политика в по-завоалирани форми да продължи и при новото правителство.

Лъжата на бившия премиер Сакскобургготски не е единствената, която сме чували за Рила. Съвсем наскоро заработи обявения за незаконен от еколозите лифт от хижа Пионерска до Рилски езера. Само няколко месеца преди да бъде построен чухме от кмета на Сапарева баня, че всичко, което ще направят е рехабилитация на пътя до Паничище и за други съоръжения дума не може да става. Едва когато дойде време хеликоптерите да понесат тоновете стомана в Националния парк и да ги стоварят във “Внимание! Зона с ограничено антропогенно влияние” вече не можеше да се отрича за безобразието.

Естесвено, побързаха отново да ни хвърлят пясък очите – донесен специално от островите, където се регистрират инвеститорските фирми – офшорки. Лифтът само помагал чудесата на езерата да станат по-достъпни за повече хора. Нямало да има повече строежи. Обяснено ни бе, че това е едва ли не благородна инициатива, която цели само подобряването на условията в планината. Това богуугодно дело доведе дори дупнишкия църковен наместник да освети съоръжението – малко след като беше отслужил света литургия в подкрепа за братя Галеви и против техния арест.

Много интересно как при сегашната база на двете хижи край езерата (около 220 легла) те ще поберат потока от 700 души на час (!!!), какъвто е капацитетът на въпросния лифт? Щяло да се строи само около Паничище – та там си е застроено още преди десетилетия (4000 места). За целите на застрояването се отложи в неизвестното бъдеще приемането на зоната “Рила-буфер” в НАТУРА 2000, което беше единодушно определно от еколозите като престъпление спрямо българската природа.

В границите на Националния парк ни увериха, че няма да се строи. Нищо… освен лифта. Подиграват ни се, разбира се – туристическия поток в защитената местност се регулира строго от дирекцията на парка, за да не се допусне изменение в околната среда. За да прекарат две седмици в колибата си под Молитвения връх, 20 дъновисти всяка година получават специално разрешително и цял ферман с препоръки какво да правят и какво не. Това е пренебрегнато с едно леко политическо решение от някакъв неизвестен софийски офис с незнайна икономическа мотивация. 700 души на час и точка. 80% от ски пистите ще са в рамките на парка. Нищо, казват ни, те ще са по билните зони и няма да се налага просичане на горски масиви. И нито дума за растенията и животните, които все пак живеят и преминават в тези части, и нито дума за влековете и огромните машини, които са нужни за обработката на пистите. В Национален парк “Рила” е забранено ползването на моторни машини.

Днес (23.07) пък разбираме от сайта на “Дарик”, че общинския съвет в Сапарева баня ще вземе решение “да бъдат изградени места за паркиране в района на начална станция на пътническата въжена линия”. Заради увеличения туристически поток общината щяла да прави – забележете! – платен паркинг в необявената още защитена зона. Колко благородно от тяхна страна да обявят само 7 лева за денонощие за автомобил и 30 лева за автобуси с над 22 места (някога 32 лева е стувала обиколка на България с разнообразен обществен транспорт). Стоителството на паркинг в Рила е само показател доколко положението там е изпуснато.

Но да ни го представят за бляскав успех и триумф на туристическото движение е не просто досадна пропаганда, а истинска наглост. Подобно мислене може да се котира само в замъглените от евентуалните финансови облаги мозъци на жителите на околните общини, които разбира се са предварително и преднамерено докарани до състояние на крайна бедност. Да продадат имотите си за тях е като сбъдната мечта.

Друга новина от същия сайт показва как езерата станали достъпни за хора с увреждания. Но за всеки човек, който се е качвал на лифт (аз съм го правил само веднъж, предпочитам дългите пътеки) е ясно, че да яхнеш седалката дори с чужда помощ е нещо, което изисква поне минимална пъргавина. За слизането се отнася същото. Още повече, че слизането на х.Рилски езера съвсем не значи че самите езера са станали по-достъпни. Как продължава пътуването на един инвалид нагоре? Продължава по същия начин, по който се правеше преди построяването на лифта, но от хижа Пионерска – на коне. Представата за достъпност е поредната широко пропагандирана илюзия – ако не приемем за “хора с увреждания” мързеливите или готовите да платят за лифт, или тези които са отишли на планина, но – бързат! – да я напуснат (не целя да обиждам никого).

И така, можем да очакваме, че ще продължаваме да бъдем лъгани и заблуждавани за ставащото не просто в Рила, а в цялата ни държава в процеса на отвоюване на териотории от бизнеса, за сметка на защитената природа. Тъй като народът е отстранен от тези събития, а решенията се вземат на високо политическо ниво, логично е да очакваме промяна именно в този кръг. А дотогава…

Борбата за българската природа продължава!

Костов обеща да закрие културата

Такава интересна теза може да се прочете в поредния брой на в.Капитал(#27), където предвидливо са се сетили да помолят икономическите екипи на водещите партии да напишат “черно на бяло” плановете си и обещанията, които са готови да дадат за развитието на българската икономика и икономически отношения. В доста популярната от последните години графа за “излишни министерства” някои от кандидатите наистина са се развихрили. И ако по отношение на структурите на държавната администрация и най-вече на извънредните ситуации съществува широк консенсус (с изключение на представителите на ДПС, които не намират ненужни министерства), то от Синята коалиция не искат да спират дотам. На страниците на вестника стои почерка на Мартин Димитров, а както се вижда в текста и снимката – самият Иван Костов, стоящ до него, му “помагал” или дори му диктувал. Под диктата на Командира за излишно е обявено не само министерството на евроинтеграцията, но и това на културата. На пръв поглед сигурно не става ясно откъде идва тази неприязън към културата у бившия премиер, освен от факта, че това министерство за пръв път излезе от анонимност едва при Стефан Данаилов, а както знаем – всички хубави неща трябва да са направени от Костов или закрити.
По внимателното вглеждане в работа на самото министерство показва, че голяма част от дейностите му са свързани с безвъзмездното насърчаване на прояви и проекти, които целят единствено развитието на българската култура, но за съжаление не носят никаква икономическа полза. Те просто нямат възвръщаемост, а добрата култура трябва да се познава по това, че носи добри пари. Ако не го прави, тя ще бъде първата, която ще пострада по време на криза. Аз съм по-склонен да допусна, че реализацията на пазара не е особен критерий за качество, а само за търсене и – при положение, че по-богати няма да станем в периода на негативни световни икономически процеси, то поне трябва да използваме случая да поработим върху културата си. Който я има, разбира се.
Още нещо, което трябва имате предвид, особено ако не сте от София, Велико Търново, Пловдив, Несебър, Копривщица или друг голям културен център, е факта, че вашите музеи, читалища, фестивали и мероприятия по всяка вероятност не носят възвръщаемост с ниските си или дори никакви входни такси и поради тази причина вредят непоправимо на пазарната икономика, а оттам и на демокрацията. А всички знаем, най-вече от представителите на консервативните партии, че тези две неща вървят ръка за ръка. Затова, според Синята коалиция, от културата можем и трябва да спестим пари.
Други вредни за бюджета разходи са тези за АЕЦ „Белене“ и – както се е изразил лидерът на ДСБ – „други руски инфраструктурни проекти“. Предполагам, става въпрос за газовите и нефтени потоци, които са нападнати и в задните страници на програмата на Костовата коалиция. И докато Румен Овчаров от БСП посочва „нормализираните отношения с Русия“ като успех на сегашното правителство, последователната русофобия на съвременното бледо копие на Стамболов – г-н Костов ни дава насока да си отговорим на въпроса за закритите министерства. Той иска да ни каже – ако ще правим Година на българската култура в Русия, по-добре изобщо да нямаме култура. По-добре е и да получаваме газ през Турция, отколкото директно от Русия. После сигурно бившият премиер ще се опита да обясни на хората, защо заради неговата нетърпимост към най-големия производител на синьо гориво те плащат за високите транзитни такси. Историческите предразсъдъци от времето преди ’89г. срещу северната федерация също не внасят особен смисъл в тези планове, особено като се има предвид факта, че войната й именно срещу Османската империя по-рано, все още се чества от някои хора в България като национален празник. Примерите са не един или два, че по-отношение на икономиката историческите предразсъдъци носят загуби. Костов явно не харесва и ядрената енергетика, която е напълно и безалтернативно обвързана с Русия – сигурно си мисли, че можем да покрием нуждите си само с ток от вятър и слънце. Такива мисли минават на хората, които дълго време са били изложени на споменатите две природни стихии. Но тъй като си говорим главно за икономическа изгодност, трябва да споменем преди всичко, че възобновяемата енергия е над 10 пъти по-скъпа от тази, която ще се произвежда в Белене, нещо което ще усетим много скоро чрез въвеждането на „зелена“ такса към сметките ни за ток.
За съжаление на Синята коалиция, в държавността нещата не стават само с приказки, трябва си и култура. Както се вижда, по-лошо от закриването на министерството на културата би било само Иван Костов да го оглави.

Софийски гараж

Може би всички сте гледали разни репортажи по националните телевизии за невъзможността на хората да се придвижват по улиците в центъра на София, заради плътно паркираните една до друга коли. Резултатът от тези репортерски интервенции със софийския бит беше само краткотрайно възмущение на техните зрители – движението в онези части на центъра на столицата, където изобщо има тротоар, до днес остава проблем. Законовото изискване за два метра пространство за пешеходци съвсем не е приумица на някой, който иска да ни пречи да паркираме удобно – нужно е, за да могат да се разминат две детски или инвалидни колички.

Ще си кажете, че това си е проблем на София, за който си има ясен виновник – местната община, която не е създала достатъчно места за паркиране. Това е вярно, но само донякъде. Проблема лесно напуска границите на въпросния град, когато столичани тръгнат из България без да оставят в дома си шофьорските си навици. Съвсем пресен кадър от сутринта на 17-ти май показва кола с регистрационен номер, започващ със “С”, паркиран пряко на тротоара, в иначе пълния със свободни места, център на Кюстендил.

Тук вече столичните оправдания със столичната община и столичния кмет не важат. Всъщност, дали трябваше да приложа в случая столичните “правила”, които моята студентска кола изпита за паркиране на нечие “запазено” място, при това без да има нарушение на закона? Може би трябваше да оставя предупредителна двуметрова черта от ключ върху боята на автомобила, а при повторно “нарушение” да счупя страничното огледало. Много хора биха направили точно това на принципа “зъб за зъб”, но както обичаме да казваме “София не е България”, а обратното също важи с пълна сила.

Това става пределно ясно още от първата снимка – вижда се, че няма друг автомобил, който да паркира по този начин. А какво ли си мисли собственикът му, забелязвайки, че стилът му на паркиране рязко контрастира, освен със закона и с този на всички останали – може би, че “селяндурите” в малкия областен център наистина не разбират как трябва да се спира колата вечер.

Предизборно бих добавил, че Бойко Борисов може да се чувства чист пред съвестта си – колкото и паркоместа да открие в София, проблема пак ще си остане. Понеже проблема е другаде. И докато не разберем, че той си е вътре в нас, ще гледаме хубавата си държава в криво огледало или както е в моя случай – в счупеното ми странично огледало.

Най-дългата нощ

Само 12 години от първата “Нощ на музеите” в Берлин (1997г.) и ето вече цяла Европа свети – защото Европа очевидно умее да оценява добрите идеи. Всъщност, “добра идея” е твърде скромно казано, струва ми се, но за да го кажа точно ще трябва да повикам на помощ терминология чак от Римско време – това си е истински триумф! От едва петдесетина съботи в годината, най-после – иначе скучните музеи – успяват да изкарат младежите от кръчмите и дискотеките, за да посветят цяла една вечер на историята и културата. Тази нощ може да истинска промяна за много хора, които за пръв път изобщо се ще посетят музей, а и за такива, които за пръв път ще посетят екпозициите в родния си град, които ни изглеждат толкова близки и удобни, че винаги отлагаме срещата си с тях за неопределен момент в бъдещето. За пръв път инициативата достигна и до един град, до който, според широкоразпространеното мнение на жителите му, повечето неща никога не стигат.  Историческият музей в Кюстендил подготви богата програма в шест от експозициите му.