“Алиенде” – Пабло Неруда

 Нобеловият лауреат Пабло Неруда подготвя този текст три дни след преврата в Чили от 11 септември 1973г., организиран от американските служби и станал известен в последните години като “другият 11 септември”, поради терористичната логика, която го свързва с по-известното събитие от същата дата. “Другият 11-ти” има далеч по-ужасни измерения от своя близнак, ако такива неща изобщо могат да се сравняват, но не се ползва със същото уважение, дори обратното, защото жертвите му са от “правилните”. Няколко дни по-късно, на 23 септември, умира и Пабло Неруда.

Моят народ е най-подло предаденият народ в наше време. От селитрените пустини, от въглищните мини под морското равнище, от неимоверните височини, където се намират залежите на медта, извличана от ръцете на моя народ, с нечовешки труд, бликна едно освободително движение с величествени мащаби. Това движение издигна на президентския пост на Чили един човек, на име Салвадор Алиенде, за да се осъществят нетърпящите повече отлагане справедливи реформи и мерки за освобождаване на националните ни богатства от чуждите лапи.

Където и да е бил, и в най-далечните страни, народите се възхищаваха от президента Алиенде и възхваляваха изключителния плурализъм в нашето правителство. В Ню Йорк, в седалището на ООН, делегациите от цял свят посрещаха президента на Чили с нечувани в историята на ООН овации. Тук, в Чили, сред огромни трудности се строеше едно истинско справедливо общество, изграждано на основата на нашия суверенитет, на нашето национално достойнство, на героизма на най-добрите граждани на Чили. На наша страна, на страната на чилийската революция бяха конституцията и законът, демокрацията и надеждата.

На другата страна не й липсваше нищо. Имаха арлекиновци и марионетки, всякакви палячовци, терористи с пистолети и вериги, притворни монаси и деградирали военни. И едните, и другите удряха крак по плацдарма на настървените, Рамо до рамо вървяха фашистът Харпа и неговите племенници от „Отечество и свобода“, готови да разбият главата и душата на всичко живо, за да си възвърнат огромната хасиенда, която те наричаха Чили. Заедно с тях, за да разкрасява трупата, играеше един голям банкер и танцьор, поопръскан с кръв – това бе шампионът по румба Гонсалес Видела, който с танцова стъпка бе предал своята партия на враговете на народа. Сега Фрей бе този, който предложи християндемократическата партия на същите врагове на народа и играеше каквото те му свиреха; и при това танцуваше с бившия полоковник Вийо, на чието злодеяние бе съучастник. Това бяха главните артисти в комедията. Бяха се запасили с продоволствия за спекулация – палките и същите ония куршуми, които вчера раниха смъртоносно нашия народ в Икике, Ранкил, Салвадор, Пуерто Монт, Хосе Мария Каро, Фрутийяр, Пуенте Алто и на толкова други места. Убийците на Ернан Мери танцуваха с ония, които би трябвало да бранят паметта му. Танцуваха непринудено, лицемерно. И се оскърбяваха, че ги упрекват за тези „малки подробности“.

Чили има дълга гражданска история с малко революции и с множество правителства – стабилни, консервативни и посредствени. Множество дребни президенти и само двама големи: Балмаседа и Алиенде. Любопитното е, че и двамата произлизат от еднаква среда – от забогатялата буржоазия, която тук се нарича аристокрация. Като хора с принципи, заели се да възвисят една принизена от посредствената олигархия страна, и двамата бяха изпратени на смърт по еднакъв начин – Балмаседа бе доведен до самоубийство, тъй като упорито отказваше да предаде селитрените богатства на чуждестранните компании.

Алиенде бе убит, защото национализира другото богатство на чилийските недра – медта. И в двата случая чилийската олигархия организира кървави преврати. И в двата случая военните се превърнаха в глутница песове. В случая с Балмаседа – английските компании, при Алиенде – американските – подстрекаваха и финансираха тези военни движения.

В двата случая домовете на президентите бяха опустошени по заповед на нашите „благородни аристократи“. Салоните на Балмаседа бяха порутени с брадви. Домът на Алиенде, благодарение на световния прогрес, беше бомбардиран от въздуха от нашите героични авиатори.

Естествено, тези двама души бяха много различни. Балмаседа бе завладяващ оратор. Имаше властолюбив характер, който все повече го приближаваше към едноличната власт. Беше убеден във възвишеността на своите цели. Непрекъснато се оказваше обкръжен от врагове. Превъзходството му над средата, в която живееше, бе толкова голямо и толкова голяма бе неговата самота, че накрая се озова затворен сам в себе си. Народът, който трябваше да му помогне, не съществуваше като сила, т.е. още не беше организиран. Този президент бе обречен да се държи като човек, получил просветление, и като мечтател: неговата мечта за величие си остана неосъществена. След убийството му, грабливите чуждестранни търговци и местните парламентаристи станаха притежатели на селитрата: за чуждоземците – собствеността и концесиите, за местните – подкупа. Получиха 30-те сребърника и всичко си тръгна по старому. Кръвта на няколкото хиляди души от народа бързо изсъхна по бойните полета. Работниците от северните части на Чили, най-експлоатираните в света, не престанаха да произвеждат огромните количества лири стерлинги за Лондон.

Алиенде никога не е бил голям оратор. Като държавник, той се съветваше за всяко свое действие. Бе антидиктатор и принципен демократ и в най-малките подробности. Падна му се една страна, която вече не беше оня народ-новобранец на Балмаседа; завари една мощна работническа класа която знаеше за какво става дума. Алиенде бе колективен ръководител, човек, който макар и да не произлиза от народа, бе продукт на борбата на трудовите класи срещу закостенялостта и корупцията на експлоататорите. На това основание делото, осъществено от Алиенде за толкова кратък срок, превъзхожда делото на Балмаседа и нещо повече – то е най-значителното в историята на Чили. Само национализирането на медта бе едно титанично дело, а и толкова други цели бяха постигнати по време на неговото управление.

Делата и постиженията на Алиенде с незаличимата си стойност за нацията вбесиха враговете на нашата страна. Трагичният символ на тази криза се разкри с бомбардировките над правителствения дворец; човек си спомня блиц-крига на нацистката авиация над беззащитни чужди градове – испански, английски, руски; същото престъпление сега се извърши в Чили; чилийски пилоти атакуваха с пикиране двореца, който в продължение на два века бе център на гражданския живот на страната.

Пиша тези забързани редове за мемоарите си само три дни след неокачествимите действия, които доведоха до смъртта на моя голям другар, президента Алиенде. Неговото убийство бе запазено в мълчание. Погребаха го тайно, единствено на вдовицата му позволиха да придружава този безсмъртен труп. Версията на агресорите е, че са намерили тялото безжизнено с явни признаци за самоубийство. Версията, публикувана в чужбина, е различна. След въздушното нападение пуснали в действие танковете – много танкове, които „храбро“ влезли в бой срещу един единствен човек: президента на Република Чили Салвадор Алиенде, който ги очаквал в кабинета си без никой друг, освен своето голямо сърце, обгърнат в дим и пламъци.

Трябваше да се възползват от толкова хубавия случай. Трябваше да го застрелят, защото никога нямаше да отстъпи поста си. Това тяло тайно бе погребано някъде си. Този труп вървеше към гроба, придружен от една единствена жена, понесла сама цялата болка на света; тази славна мъртва фигура вървеше простреляна и разкъсана от каратечните изстрели на чилийските воини, които още веднъж бяха предали Чили.

превод: Ирена Аврамова

“Футболът на слънце и на сянка” от Едуардо Галеано

Едуардо Галеано

Самият факт, че първата книга на Едуардо Галеано, издадена на български, е точно тази за футбола е показателен именно за това, което той най-силно критикува както в изкуството, така и във междучовешките отношения въобще: пазарното мислене. Книгата е замислена като печеливш летен хит на българския книжен пазар в навечерието на световното първенство, но за щастие е много по-сериозна. Тя съвсем не отстъпва от духа на цялостното творчество на вече световноизвестния латиноамерикански журналист, преведен на 25 езика (от които само 3 в Америка). Макар да няма грамадния успех на “Отворените вени на Латинска Америка” (която Чавес подари на Обама миналата година), “Футболът на слънце и на сянка” носи същото чувствително обществено съзнание, глобална визия, но и

усет за историческия детайл,

в който, както е известно, се крие истинският дявол -

социалната несправедливост.

Предвид летните жеги и усиления слънчев акцент от страна на маркетинговите медии (начело с държавната БНТ) върху футболния “процес” в ЮАР, ние ще потърсим в това ревю спасение от вредните лъчения в по-сенчестите моменти, които може би не правят книгата по-продаваема, но със сигурност по-правдива.

Още първият бегъл поглед върху основните понятия могат да ни заблудят, че четем икономически трактат – индустрия, печалба, доход, търговия, покупко-продажба, наем, мениджър, шоубизнес, баланс, производителност, експорт… всеки може да ги чуе вечер в спортните емисии, те днес са естествен елемент от футболната игра. Но не винаги е било така.

"Футболът на слънце и на сянка"

Историята на футбола, подчертава Галеано, е извървяла до сега голяма част от печалното си пътешествие, загърбващо радостта от играта като ненужна, защото не носи печалби. Всичко, което тя носи – щастие, красота, здраве – често има един фатален недостатък – безплатно е.

Още в началото уругваецът прави важно разграничение между любителите на играта – аз съм само просяк на добрия футбол – без значение на неговия произход и онези, които нарича ултраси, хулигани, събрали се в сектора, където унизените стават унизители, а страхливците – страшни. Безславният им живот в подчинение през седмицата става предпоставка за изблика на неделно стадионно всемогъщество. Авторът е от първите, докато книгата би била по-полезна на втория тип, който, за съжаление смята, четенето за далеч по-непродуктивно от скандирането на обиди към противника.

Така или иначе, това е само един от аспектите, в които “Футболът на слънце и на сянка” идва да развенчае фанатичната жилка, прокрадващата се в модерните общества. Умопомрачения фен-побойник (от fanatic) е сравнително лесно разпознаваем продукт на неразвитото критическо мислене. Далеч по-важно е, че този латинопрочит на футболното минало разклаща почти фундаменталистката идея за западното превъзходство във всички аспекти на човешкото развитие.

Ние европейците всичко сме отрили и във всичко сме най-добри,

като изключение се прави само за самокритичността.

Както и в почти всичко останало, започва еретическото слово, във футбола първи са китайците. Оставяме върху автора цялата отговорност за тези безславни думи и бързаме да отдадем почести на римляните. Те пренесли игрите с топка в “родината на футбола” Британия. Веднъж озовала се на родна земя, играта, в която се включвали цели села и продължаваща понякога по няколко дни, срещнала аристократичното недоумение на елитите и крал Едуард II издал указ, в който порицава плебейската и размирна игра, която карала простолюдието да занемарява задълженията към господарите си и усърдието в ежедневната работа. През XIV и XV век масовите игри с топка (обикновено няколко топки) били обект на законово ограничение и криминализация в резултат на лобизма на “пастирите на народа” в кралския двор.

Далеч по-дълга от европейската е и футболната традиция в Америките, но това не се брой, тъй като по това време тамошните народи все още не били “открити”.

Добре познат императив е, че нехората

не могат нищо да направят, ако не им го покажат хората.

Затова само ще споменем интересния подход на ацтеките да жертват победителите - една практика, която може и да се хареса на съвременните производители на зрелища – и се връщаме към официалната линия, че игрите с топка били пренесени отвъд Атлантика от испанските завоеватели (и по-късно британците, но в никакъв случай някоя неевропейска култура), конкистадорите – тези, проводници на висшата “културна” експанзия, която била толкова напредничава, че скоро погубвала мнозинството от неуките варвари. В подобни мисловни конструкции можем да развием цялата европейска историография чак до днес, до войните в Ирак и Афганистан и необявените войни в други части на света.

Произходът на това “модерно” мислене, както и на съвременния футбол, Галеано търси в Британската индустриална революция. В условия на манифактурно производство, което предпоставя поредната колониална експанзия, играта престава да бъде плебейски порок и става упражнение за аристокрацията, която от ранна възраст се учи винаги да побеждава, както и да дава материален физически израз на “естественото” си превъзходство над превитите, тъмни, слаби и съсипани в фабрики и мини работници.

Пролетариите нямат никаква нужда да морят телата си допълнително след убийствения работен ден, обикновено равняващ се на броя светли часове. Това, което наричаме модерен футбол обаче започва да се конфигурира, веднага щом в Англия след тежки профсъюзни битки е установено нормирано работно време. Един важен ресурс от свободно време, който трябвало да бъде оползотворен.

По това време развитието на техниката започва все повече да задоволява “жаждата” на капиталиста за производителна сила, работеща ефективно и денонощно – машината, която дори не роптае като онези от колибите в покрайнините. Непозната в друга епоха по-рано безработица не може да се пренебрегне като фактор за растящото място на игрите в живота на населението. Още повече, че са добре дошли всякакви начинания, които да отклоняват бедни и безработни от мисълта за стачки и други подобни безобразия.

Значителните социални завоевания на низшите класи във втората половина на XIX век окончателно обричат футбола да бъде игра на масите за радост на всички, докато за богатите нещопритежатели или нещопродавници не останало нищо друго освен да намерят начин да печелят от променените обстоятелства.

Веднъж експроприиран от аристокрацията футболът се превръща до голяма степен в универсалния език, преодоляващ шока на различията, превръща се в пространство за междукултурен диалог. Галеано нарича това явление демократизация на играта, което, разбира се, може само да вбеси консервативните елити. Ние, людете с положение в обществото, сме принудени да делим терен с работници, шофьори – жалват се аристократите в началото на миналия век. Левите интелектуалци също са резервирани към възхода на играта, която отвличала революционната енергия на работническата класа и била разтълкувана като машинация на буржоазията и империалистическа маневра, която да превърне тълпите в екзалтирани лумпени. Тези обвинения срещу футболът може да се каже, че били до голяма степен несъстоятелни в началото на XX век, но това не може да се твърди без известни резерви за края му.

Напук на капиталисти и интелектуалци, футболни клубове започват да никнат в заводи, профсъюзи, бедни квартали, като – векът ни иска да го подчертаем – всички играели безплатно просто за удоволствие. Мисълта за професионализация, за превръщането на футболиста в елемент от голямото производство на зрелища би била ако не обидна, то поне чужда за спортистите от това време. При все това, както става и до днес, несъвършенствата на обществата неизменно се проявяват в една или друга степен във всичко, което те правят. Страните, засегнати от расови предразсъдъци, т.е. навсякъде, където има малцинства (а в случая с чернокожите и мнозинства), футболът се превръща в едно от малкото демократични пространства на равните права и правила, което властите в “белите страни” всякак се стараели да потискат поне в официални измерения до края на ВСВ. Управата в Бразилия, например, не изпратила нито един недотам бял играч на първата световна надпревара  през ’34г., за да не се излага.

Титлата на Италия от ’38г. пък е приета като победа на расата и демонстрация на превъзходството на фашистката власт на Мусолини, а официалните медии приветстват триумфа над Бразилия – на италийския разум над животинската сила на негрите. Примерите, за съжаление, са неизброими.

В основната част на книгата Галеано се заема с анализ на всички първенства и техните най-запомнящи се моменти, като нито за миг не губи от поглед съответните социални измерения, които придобива навярно най-обвързаната с политиката игра. Четем за “футболната война” между Хондурас и Салвадор, начената от стадионите и подтикната от двете правителства, обучени в известната Школа на Америките – военно училище на САЩ, целящо дясна намеса, обикновено насилствена, навсякъде на юг от границата. Четем и за отказа на съветския отбор да играе стадиона в Сантяго, който новия чилийски диктатор Пиночет доскоро използвал като концентрационен лагер.

В най-срамния мач в историята отборът на домакините вкарва няколко гола на неналичен противник и отива на финалите.

Уго Чавес подарява "Отворените вени на Латинска Америка" на Обама

Подобни явления са от особена важност, заради вече споменатата връзка между футбола и политиката. Той просто не може да бъде оставен настрана, защото неволно произвежда слава и власт, извличани от обществения “ресурс,” а те се купуват на баснословни цени от големи транснационални компании като Опел, Филипс, Байер, но и от политици като  олигарха Берлускони, който дори не прави усилия да прикрива симпатиите си към Мусолини. И в двата случая собствениците на играта от една страна трупат състояние и власт, а потребителят от другата е превръщан в купувач на всичко, което манипулаторите на образи решат да му продадат, като закичат футболистите с продуктите си. Днес всичко, което се движи и всичко, което не помръдва, предлага някакво рекламно съобщение, а трудещият се на футболния терен е превърнат в продукт, който продава продукти. Това е само тухла в една стена, пред която споменът за Берлинската е детинска смешка – стена, издигната между хората, за да откъсне имащите от нуждаещите се. Тя е могъщ катализатор на омразата и насилието, насочени към противника, емигранта, иновереца, другия… Насилието, казва Хорхе Валдано, расте пропорционално на социалните неправди.

Това, което наистина разочарова Галеано, е техницизирането на играта или диктатурата на йерархизираната технокрация, която прагматизира спорта и в крайна сметка акцентира върху защитната игра. Произходът на тези явления е открит в индустриализацията на футбола – този нов отрасъл на икономиката, построен като голям пазар за конкуриращи се фирми, производители на зрелища и пълни с добре платени, но напълно безправни работници – на нашия свят има и роби-милионери, възкликва авторът.

Дошъл съм да продавам един продукт, наречен футбол, заявява Авеланж, когато става президент на ФИФА през ’74г. – опаковката е от изключетелна важност. А пък най-важна е победата на всяка цена и с всички средства, защото само победителят продава добре. Това е и единствения морален критерии извън демонстративния феърплей за пред камерите  - баланса на собственика в края на годината. Оттук не е трудно да се направи извода, че професионалният футбол няма скрупули, защото е част от една безскрупулна властова система.

Необходимостта от задължителна победа на всяка цена е определяща за техницизацията на този спорт и доминацията на защитните схеми. Загубите във футболната политикономия означават фалит. Също като в големите фирми и на терена се определя най-голям ресурс за стабилността като само в краен случай се инвестира в прогреса към противниковата врата, откъдето и сравнително еднаквите схеми на игра. Рискът е позволен само на най-богатите.

Нашата епоха налага задължителна еднаквост – във футбола, както и във всичко останало. В годините на икономическата доктрина на глобализацията онези, които не умират от глад, умират от скука. За да се измени тази печална констатация е необходимо демократично отвоюване на футболното пространство. И не само.