“Алиенде” – Пабло Неруда

 Нобеловият лауреат Пабло Неруда подготвя този текст три дни след преврата в Чили от 11 септември 1973г., организиран от американските служби и станал известен в последните години като “другият 11 септември”, поради терористичната логика, която го свързва с по-известното събитие от същата дата. “Другият 11-ти” има далеч по-ужасни измерения от своя близнак, ако такива неща изобщо могат да се сравняват, но не се ползва със същото уважение, дори обратното, защото жертвите му са от “правилните”. Няколко дни по-късно, на 23 септември, умира и Пабло Неруда.

Моят народ е най-подло предаденият народ в наше време. От селитрените пустини, от въглищните мини под морското равнище, от неимоверните височини, където се намират залежите на медта, извличана от ръцете на моя народ, с нечовешки труд, бликна едно освободително движение с величествени мащаби. Това движение издигна на президентския пост на Чили един човек, на име Салвадор Алиенде, за да се осъществят нетърпящите повече отлагане справедливи реформи и мерки за освобождаване на националните ни богатства от чуждите лапи.

Където и да е бил, и в най-далечните страни, народите се възхищаваха от президента Алиенде и възхваляваха изключителния плурализъм в нашето правителство. В Ню Йорк, в седалището на ООН, делегациите от цял свят посрещаха президента на Чили с нечувани в историята на ООН овации. Тук, в Чили, сред огромни трудности се строеше едно истинско справедливо общество, изграждано на основата на нашия суверенитет, на нашето национално достойнство, на героизма на най-добрите граждани на Чили. На наша страна, на страната на чилийската революция бяха конституцията и законът, демокрацията и надеждата.

На другата страна не й липсваше нищо. Имаха арлекиновци и марионетки, всякакви палячовци, терористи с пистолети и вериги, притворни монаси и деградирали военни. И едните, и другите удряха крак по плацдарма на настървените, Рамо до рамо вървяха фашистът Харпа и неговите племенници от „Отечество и свобода“, готови да разбият главата и душата на всичко живо, за да си възвърнат огромната хасиенда, която те наричаха Чили. Заедно с тях, за да разкрасява трупата, играеше един голям банкер и танцьор, поопръскан с кръв – това бе шампионът по румба Гонсалес Видела, който с танцова стъпка бе предал своята партия на враговете на народа. Сега Фрей бе този, който предложи християндемократическата партия на същите врагове на народа и играеше каквото те му свиреха; и при това танцуваше с бившия полоковник Вийо, на чието злодеяние бе съучастник. Това бяха главните артисти в комедията. Бяха се запасили с продоволствия за спекулация – палките и същите ония куршуми, които вчера раниха смъртоносно нашия народ в Икике, Ранкил, Салвадор, Пуерто Монт, Хосе Мария Каро, Фрутийяр, Пуенте Алто и на толкова други места. Убийците на Ернан Мери танцуваха с ония, които би трябвало да бранят паметта му. Танцуваха непринудено, лицемерно. И се оскърбяваха, че ги упрекват за тези „малки подробности“.

Чили има дълга гражданска история с малко революции и с множество правителства – стабилни, консервативни и посредствени. Множество дребни президенти и само двама големи: Балмаседа и Алиенде. Любопитното е, че и двамата произлизат от еднаква среда – от забогатялата буржоазия, която тук се нарича аристокрация. Като хора с принципи, заели се да възвисят една принизена от посредствената олигархия страна, и двамата бяха изпратени на смърт по еднакъв начин – Балмаседа бе доведен до самоубийство, тъй като упорито отказваше да предаде селитрените богатства на чуждестранните компании.

Алиенде бе убит, защото национализира другото богатство на чилийските недра – медта. И в двата случая чилийската олигархия организира кървави преврати. И в двата случая военните се превърнаха в глутница песове. В случая с Балмаседа – английските компании, при Алиенде – американските – подстрекаваха и финансираха тези военни движения.

В двата случая домовете на президентите бяха опустошени по заповед на нашите „благородни аристократи“. Салоните на Балмаседа бяха порутени с брадви. Домът на Алиенде, благодарение на световния прогрес, беше бомбардиран от въздуха от нашите героични авиатори.

Естествено, тези двама души бяха много различни. Балмаседа бе завладяващ оратор. Имаше властолюбив характер, който все повече го приближаваше към едноличната власт. Беше убеден във възвишеността на своите цели. Непрекъснато се оказваше обкръжен от врагове. Превъзходството му над средата, в която живееше, бе толкова голямо и толкова голяма бе неговата самота, че накрая се озова затворен сам в себе си. Народът, който трябваше да му помогне, не съществуваше като сила, т.е. още не беше организиран. Този президент бе обречен да се държи като човек, получил просветление, и като мечтател: неговата мечта за величие си остана неосъществена. След убийството му, грабливите чуждестранни търговци и местните парламентаристи станаха притежатели на селитрата: за чуждоземците – собствеността и концесиите, за местните – подкупа. Получиха 30-те сребърника и всичко си тръгна по старому. Кръвта на няколкото хиляди души от народа бързо изсъхна по бойните полета. Работниците от северните части на Чили, най-експлоатираните в света, не престанаха да произвеждат огромните количества лири стерлинги за Лондон.

Алиенде никога не е бил голям оратор. Като държавник, той се съветваше за всяко свое действие. Бе антидиктатор и принципен демократ и в най-малките подробности. Падна му се една страна, която вече не беше оня народ-новобранец на Балмаседа; завари една мощна работническа класа която знаеше за какво става дума. Алиенде бе колективен ръководител, човек, който макар и да не произлиза от народа, бе продукт на борбата на трудовите класи срещу закостенялостта и корупцията на експлоататорите. На това основание делото, осъществено от Алиенде за толкова кратък срок, превъзхожда делото на Балмаседа и нещо повече – то е най-значителното в историята на Чили. Само национализирането на медта бе едно титанично дело, а и толкова други цели бяха постигнати по време на неговото управление.

Делата и постиженията на Алиенде с незаличимата си стойност за нацията вбесиха враговете на нашата страна. Трагичният символ на тази криза се разкри с бомбардировките над правителствения дворец; човек си спомня блиц-крига на нацистката авиация над беззащитни чужди градове – испански, английски, руски; същото престъпление сега се извърши в Чили; чилийски пилоти атакуваха с пикиране двореца, който в продължение на два века бе център на гражданския живот на страната.

Пиша тези забързани редове за мемоарите си само три дни след неокачествимите действия, които доведоха до смъртта на моя голям другар, президента Алиенде. Неговото убийство бе запазено в мълчание. Погребаха го тайно, единствено на вдовицата му позволиха да придружава този безсмъртен труп. Версията на агресорите е, че са намерили тялото безжизнено с явни признаци за самоубийство. Версията, публикувана в чужбина, е различна. След въздушното нападение пуснали в действие танковете – много танкове, които „храбро“ влезли в бой срещу един единствен човек: президента на Република Чили Салвадор Алиенде, който ги очаквал в кабинета си без никой друг, освен своето голямо сърце, обгърнат в дим и пламъци.

Трябваше да се възползват от толкова хубавия случай. Трябваше да го застрелят, защото никога нямаше да отстъпи поста си. Това тяло тайно бе погребано някъде си. Този труп вървеше към гроба, придружен от една единствена жена, понесла сама цялата болка на света; тази славна мъртва фигура вървеше простреляна и разкъсана от каратечните изстрели на чилийските воини, които още веднъж бяха предали Чили.

превод: Ирена Аврамова

“Животът властно налага…”

 На 7 септември 2011г. се навършиха 100 години от рождението на Тодор Живков, който ръководи българската държава през по-голямата част от републиканското й развитие и периода на индустриализация. Въпреки че изминаха вече над две десетилетия – една значителна социологическа дистанция – от промяната на политическата и икономическа системи, периодът преди ’89г. остава поле на идеологически интерпретации, изпускащи диалектиката на историческото развитие и разкъсващи движението на историческия процес. Това бяло поле автоматично превръща процесите от годините на Прехода в объркана хаотична фактология, а бъдещото й развитие става истинска загадка. За да осмислим тези значителни периоди от миналото си, трябва да се върнем доста назад, да ги разгледаме в глобален план и доколкото можем да се освободим от идеологическата хватка на противопоставянето на татоносталгията и прекрасния нов свят.

I.

Макс Вебер, който не споделя „представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи „се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“¹, търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализмa – „най-съдбоносната сила в нашия модерен живот,“ – се опира на „фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси такава културна среда, осигуряваща липса на „препятствия от духовно естество“, които да спъват „развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“².

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталиските американски среди, напомнящи за британския пуританизъм от XVIIв.) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай и голяма част от Югоизточна Азия дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява „противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“³. В случай че имаме задръжки от „духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков още от 70-те години черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани⁴.

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превърща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастването на държавата с няколко компании подобно на всички колониални държави, превърнати в „кооперации за колониален грабеж“⁵, японската държава се превръща в техническо средство за координация и „стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки – дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и „държавата на благоденствието“, давайки сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си и всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта⁶. В сравнение с това „японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра. Преди броени дни, три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция – новите технологии – обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд от парите на данъкоплатците, за да могат да подрият конкурентите си от Южна Корея и Тайван⁷. Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че българският партиен елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обощение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през ’87г. вече „животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които „съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаването на „крупни икономически групировки“, в които „движеща сила“ е „икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, които да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000г⁸.

„Съвременните тенденции“, разбира се, не може да представляват идеал, освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя (от платинените) Западния свят, прикривайки противоречията му, но е етап от „стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите – особено информационните – и ако не изглежда никак рационално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство, т.е. класовия му характер. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие – ограниченията на „свещената“ частна собственост – като организира разнообразни сдружения, цехове, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации, за да преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма да стане онази съдбоносна сила, за която Вебер говори. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от енгелсовите „принципи на комунизма“⁹, то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене, това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество „произлиза“ от капиталистическото „след продължителни родилни мъки“¹⁰. За да оцелее капиталистическото производство, то се отървава от онази форма на частна собственост, която осигурява възможност за лична инициатива равностойни конкурентни отношения – прословутия равен старт, – като започва да се концентрира, монополизирайки оргомни сектори на икономиката. Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват „обединение за регулиране на производството“, в което „вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“¹¹. Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно за необходимостта на капитала от експанзия чрез рационализация, поради отрасловата й ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика „рязък скок“ в броя на транснационалните корпорации, като 200-те най-големи от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, „усвояват половината от световната промишлена продукция“(през 2000г.)¹². Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавянето на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса, присъщ на ранния капитализъм. Частната собственост от XIX век, добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, изчезва когато занаятите се трансформират в манифактура, а оттам в едри индустрии и напълно издиша под напора на колективната корпоративна собственост, която също е под класов монопол и затова е добра и приемлива за елитите за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно, такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество „отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс счита, че „в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“.¹³ Най-малкото понеже да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и аполозите на неолиберализма.

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне бегло се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се „икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този „идеал“ последователно рухва (в Европа след ВСВ) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата „революция“ от ’89-та зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непродолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал, откъдето се поражда и известния термин партийна класа. За да разберем, че разделението на труда необходимо произвежда класово разделение и противопоставяне в обществото, не е необходимо да четем Маркс, защото още Адам Смит е обяснил този процес. Неолибералните идеолози са склонни да отричат класовото разделение и борба в съвременния най-добър от световете, докато същевременно се кълнат в „принципите на Адам Смит“, които не познават. Идеологическият възел около Смит и Маркс е такъв, че те могат да бъдат почитани или мразени, но четенето им би предизвикало истинско обърване.

Но да се върнем към социалистическа България. Простото отхвърляне или утвърждаване на една или друга от противостоящите категории на този твърде значителен период от историята на българите като нация, т.е. от Възраждането насам, пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания, накъсвайки историческия процес дотам, че бъдещото му разгръщане става истинска енигма. Историческото развитие става накъсано и пълно с бели петна, чието обяснение изисква изграждането на редица митове. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен и отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да угажда на силните на времето. Впрочем, такава е ролята на идеологическите „науки“ – от религия през философия до икономика – от най-дълбока древност, а това важи както за „демократичния“ преход, така и за „тоталитарната“ държава отпреди ’89г. В общи линии това типологическо противопоставяне (демокрация – тоталитаризъм) е вярно, но то пропуска някой споделени черти на иначе противоположните обществени системи – общата икономическа основа, т.е. общата икономическа недемократичност, които обуславят необходимостта широкото население да бъде държано далеч от най-важните процеси, които непосредствено го засягат. Разликата между „демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio за голяма част от съвременната ни история, това ни казва много за силата на цензурирането през идеологията, с моркова без сопата.

Но как е оценен този продължителен период, в който България се преобрази из основи чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система, от една идеалистическа гледна точка? Напълно правилно се казва, че Царство България е стъпило на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На него обаче е отредена периферна икономическа функция, която определя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуснала естествения ход като завила към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като бива окупирана от някакви нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от които израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на ДС, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат, за което се погрижила руската Перестройка. После неестествения Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените свой управници Сакскобургготски и Борисов – и двамата връщащи кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи. Макар все повече да заприличва на подбрана колекция от вицове, подобна концепция все още може да се защитава сериозно в медийния ефир и дори „научни“ кръгове.

Не по-малко идеалистически е подходът на социалистическата партия днес при оценяването на този значителен период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила „само едно много важно нещо“ – свободата. Затова „партията прие, че не може да има социализъм без свобода“ и „предприе демократичните реформи“¹⁴.

С две думи, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно, което далеч не е само в учебниците, а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също не може да мисли Тодор Живков като „естествен“ елемент от развитието за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да могат да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава, както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има „препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република и нейното лице – Т.Живков – не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, които побързаха да заявят, че сме се озовали право в светлото бъдеще и в най-добрия от световете, а щом беше приета тази предпоставка, всяка несправедливост в прекрасния нов свят можеше да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад. Това, разбира се, важи само ако допуснем, че действителността ни интересува.

През 1919г., когато индустриалният свят се тресе от вълнения в резултат от войната, а неуспеха на немската революция, отваря вратите на национализма, БКП приема документ, според който българската революция „ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от половението вътре“. Нещо повече, тя е схваната като „дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“¹⁵. Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка на развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България – капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията й, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда в просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след ПСВ), а в току що откъснатите от феодализма или родовото общество икономики в славянския свят те биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само „ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от „първобитно колективно владеене на земята“ към „комунистическо земевладение“¹⁶. Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите „бяха против асоциациите“, но комуната „декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, „диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, „провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“¹⁷.

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандираше „цялата власт на съветите“, но властта се концентрираше в партията. Ленин декретираше работнически контрол върху производството, но постигаше контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яросно бичуваше бюрократизма и канцеларщината¹⁸, докато управлението все повече се бюрократизираше.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на „демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия в началото на века. Но тъй като това е система на представителна демокрация с друго име и без партиен плурализъм, тя беше сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигнаха искане за „демокрация на участието“, което „представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“ и „произлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIIIв. насам – „системата на съветите“¹⁹, ако можем да се доверим на Хана Арент, която трудно може да мине за съветски шпионин дори у нас.

Понеже капитализма в Русия още не представляваше доминиращата икономическа система, Ленин трябваше да развие една съвсем меншевишка „доктрина за авангарда“²⁰ – прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадии на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като „преден боец“, а в устава на БКП минава за „челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са „родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава, а за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно да погледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в „син на народа“ (защото Г.Димитров беше син само на работническата класа) и „син на своето време“, според известните лозунги, и това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромис и на неговата приемливост, личността на Живков е вторична по важност що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на „природната“ му тъпота е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на ВСВ и края на Студената война.

IV.

С разпадането на съветската система, страните, които тя включваше, се върнаха към „естественото“ си място – в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси – природни и човешки – без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие²¹. Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни – техният фактически отказ да изпъляват „естествената“ си роля на „допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“²².

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество, откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващи безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център и постоянна лаборатория на неолиберализма – Латинска Америка, а и навсякъде, където съответната доктрина е била прилагана достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани обществени функции и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XXв. лишеният от колонии „британски лъв“ трябваше да „клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на „уреждане на вътрешните си обществени отношения“²³.

За да бъде част от тези процеси България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите „препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през ’89-та, все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждането на държавата на благоденствието на запад и подриване на доходите на работещите, бързо – поне в исторически план – ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

1 Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, с.54

2 Ibid., с.11, 20

3  Пинг, Чен, Китайската загадка или пътят на Китай, сп.Ново време, бр.12, Декември 2010

 

4 Баева, И., Тодор Живков, изд.“Кама“, С., 2006, с.57

5 Хаджийски, Иван, Оптимистична теория за нашия народ в Моралната карта на България, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2008, с.111

6 Фулчър, Дж., Капитализмът, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2008, с.148

7 Japan backs Sony, Toshiba, Hitachi LCD merger, Reuters, 31 август 2011, [url=http://www.reuters.com/article/2011/08/31/us-japan-displays-idUSTRE77U0VL20110831 ]

8 Всички цитати са от Живков, Т., На работа за по-нататъшно осъществяване на курса за качествено нов растеж, Партиздат, С., 1987. Целите до 2000г. са зададени в Тезиси на тринадесетия конгрес на БКП, Партиздат, С., 2006

9 Енгелс, Фр., Принципите на комунизма в Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.122

10 Маркс, К., Избрани произведения. Критика на готската програма, т.1, Партиздат, С., 1984, с.175

11 Енгелс, Фр., Избрани произведения. Развитието на социализма от утопия в наука, т.1, с.142

12 Стегър, Манфред, Глобализация, изд.“Захарий Стоянов“, С. 2005, с.95. Броят на корпорациите се увеличава от 7 на 50 хиляди за 30г. до 2000г.

13 вж. бел.11

14 Станишев, С., Защото сме социалисти, изд.Дума 2008, С., 2008, с.32-3

15 Благоев, Д., „Тесни социалисти“ с анархически глави в Нашите апостоли, изд.“Захарий Стоянов“, С., 2010, с.514

16 Маркс, К., в предговор към второто руско издание на Манифест на комунистическата партия, Партиздат, С., 1977, с.16

17 Благоев, Д., Христо Ботев пред съда на „естетичните“, в ibid., с.299

18 Ленин, В.И., За партийния, държавния и обществения контрол, НИ, С., 1978, с.211

19 Арент, Х., Насилие и политика, КХ, С., 2007, с.32

20 Ленин, В.И., Избрани произведения в два тома. Какво да се прави?, т.1, изд. на БКП, 1950г., с.151

21 Митрович, Л., Преходът към периферен капитализъм, изд.“Изток-запад“, С., 2010, с.25

22 Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, изд.“Агато“, С., 2001, с.15

23 Хаджийски, И., ibid., с.117

Власт и образование: Как да управляваме 30 години?

В правилно дефинирания смисъл увещанията на управляващите, че поставят приоритет върху образованието са напълно честни и истинни.

Банда хулигани?

Ако нещо е способно наистина да смути обществения дискурс, обичайно гравитиращ около изкуствено създавани теми като вредността на даден паметник или отношенията на Путин с новото му куче, то това е склонността на някои традиционно маргинализирани групи да си въобразяват, че имат право на дума и участие поне що се отнася до собствените им дела. В такъв момент най-малкото, което може да настъпи, е

пълно объркване.

Логично, в случай че учениците, чиято проста задача се свежда до мълчаливо възприемане на безсъмнени истини, решат да привличат вниманието върху проблемите на среднообразователната система, то това веднага следва да се тълкува като постъпка на банда невръстни хулигани, чиито родители не са приложили здравословния минимум педагогическо насилие. Проверете дали ще намерите съществено отличаващ се анализ – в най-добрият случай журналистическото безсилие пред явлението се проявява в наставническо снизхождение към младите, които се опитвали да получат почивка като на депутатите. Интерпретациите на ученическите бунтове биха надхвълили тезата, че децата просто не са получили достатъчно от това, срещу което протестират – принудата на и отегчението от една система, която мразят – ако само някой сметнеше, че темата притежава някаква обществена важност и известни исторически предзададености.

Стандартизиращо оформяне

В своята същност задължителното държавно образование е запазило и до днес изначалната си функция на „обикновен способ за оформянето на хората да бъдат до един еднакви“ – както забелязал съвременникът на първите подобни начинания Джон Стюарт Мил – по начин, който да се „нрави на доминиращата сила в правителството“, особено ако тя има сериозен бизнес гръб и се готви да управлява поне 30 години¹. У нас не много по-различната първоначална цел била да се вмени на твърде необразованото – а поради това и непредвидимо и независимо – преобладаващо селско население, което имало навика да нарича имота си „държава“, че „са имали българите царство и господарство“ и Бог винаги въздигал при тях „силни и храбри царе“, затова пак ще ги има под една или друга форма, независимо от народно-демократските илюзии на разни самозвани революционери².

Колкото „царете“ ни са се демократизирали, толкова и системата – тя разглежда „обектите“ си като

пасивни съдове, които следва да се напълнят

с точно определено съдържание

от министерския извор на истината (доскоро си имахме истински министър на истината) и кулминира в прокарваната все по-упорито тестова система за оценяване като завършена машина за стандартизация. Такова отношение естествено поражда съпротива независимо дали „съдовете“ ще разливат натресените им „истини“ из нощните заведения или ще ги стоварват под формата на омлет по прозорците на някой инспекторат.

Две противоположни системи

Оттук по-лесно се схваща силно смущаващото, но само привидно противоречие между ученическите бунтове за по-дълга почивка и студентските протести против евентуалната дървена ваканция. Несъответствието съвсем не идва, понеже младежите, приети като студенти, изведнъж са осъзнали ползите от това да бъдат „оформени“ в унисон с нравите на управляващите, а от принципната противоположност на двете системи.

Съвременната университетска система е резултат от идеята на Вилхелм фон Хумболт – често цитиран от Мил – да комбинира в образователен модел обучението и изследването в

един повече творчески процес,

отколкото моделиращ и възпитателен.

Човек не се нуждае от никаква диплома, за да се сети коя от двете системи спешно трябва да се бъде „реформирана“ и оформена за нуждите на едно трайно управление. В този смисъл приоритетът на управляващите в образованието е безспорен.

Има сериозно съвпадение между потъналите в идеологическа забрава принципи на класическия либерализъм на Хумболт и Мил и схващането на Хана Аренд от 70-те – университетът не бил „служба по заетостта“, а трябвало да дава „възможност на младите хора в течение на няколко години да стоят извън всички социални групи и задължения, да бъдат истински свободни“³. Звучи привлекателно, но е безполезно за храбрите царе от страниците на „Форчън“, така че логично отива в кошчето на историята – още повече, че пропуска единствената значима категория на неолибералната глобализация: конкурентноспособността.

Учениците трябва от най-ранна възраст да се борят помежду си, а не срещу потискането на тяхната индивидуалност в полза на доминиращите сили на деня. Университетите трябва да трупат рейтинг, за да се харесат на инвеститорите си – управляващите, бизнеса и студентите, готови да заплатят една все по-значима сума, за място във висшето бюро по труда. Това е механизмът на подмяната на фалиралата хумболтова визия със печелившата система на частните университети, субсидирани от държавата, но недостъпни за мнозинството. Държавните университети също трябва да се държат като частни или да изчезнат – вижте новите такси за следване в Англия, нараснали близо 10 пъти през последните години.

Сънлива глупост

За нуждата от растеж и растящи печалби образованието трябва да се ориентира към икономиката – да произвежда кадри, които да произвеждат продукти, включително добре оформени работници в унисон с доминиращите нрави. То трябва да се пригажда, да се стесни, да се специализира заедно „с прогреса на разделението на труда“, който според Адам Смит ще е от полза за икономиката, но внедрения в него човек „обикновено става толкова глупав и невеж, колкото може да стане едно човешко същество“. Това е състоянието на „сънлива глупост“, което образованието би следвало да преодолява, и в което „по необходимост трябва да изпаднат трудещите се бедняци, т.е. по-голямата част от народа, ако правителството не взема мерки“⁴. За щастие на новите храбри царе Смит е просвещенска личност, която трябва

да се почита в установения смисъл,

а не да се чете.

Така че нека правителството взема мерки само за собствената си дълговечност.

Учениците да не бягат от училище. Студентите „да не подскачат“. Ние сме древен народ и първи европейци (пише го в учебниците) в най-паисиевия смисъл на тези думи и ще продължим стандартизиращото оформяне на нравите до най-сънливата глупост, при която министърът да може да ни „пригоди“ към „ясната политическа воля“, въпреки „бунтовете“, които тя предизвиква навсякъде в Европа (в.Сега, 9 януари 2010).

А ако учениците и студентите на запад успеят да демократизират образованието си, ние пак ще станем най-първи европейци и ще ги последваме.

Цитирани произведения

1.John Stuart Mill, On Liberty, Penguin books, London, 2010, p.155

2.Паисий, История славянобългарска

3.Хана Аренд, Насилие и политика, КХ, София, 2007, с.109

4.Адам Смит, Богатството на народите, Рата, София, 2010, 735-6

Статията е публикувана в списание “Виртуална Култура” и на Priziv.org.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

“Футболът на слънце и на сянка” от Едуардо Галеано

Едуардо Галеано

Самият факт, че първата книга на Едуардо Галеано, издадена на български, е точно тази за футбола е показателен именно за това, което той най-силно критикува както в изкуството, така и във междучовешките отношения въобще: пазарното мислене. Книгата е замислена като печеливш летен хит на българския книжен пазар в навечерието на световното първенство, но за щастие е много по-сериозна. Тя съвсем не отстъпва от духа на цялостното творчество на вече световноизвестния латиноамерикански журналист, преведен на 25 езика (от които само 3 в Америка). Макар да няма грамадния успех на “Отворените вени на Латинска Америка” (която Чавес подари на Обама миналата година), “Футболът на слънце и на сянка” носи същото чувствително обществено съзнание, глобална визия, но и

усет за историческия детайл,

в който, както е известно, се крие истинският дявол -

социалната несправедливост.

Предвид летните жеги и усиления слънчев акцент от страна на маркетинговите медии (начело с държавната БНТ) върху футболния “процес” в ЮАР, ние ще потърсим в това ревю спасение от вредните лъчения в по-сенчестите моменти, които може би не правят книгата по-продаваема, но със сигурност по-правдива.

Още първият бегъл поглед върху основните понятия могат да ни заблудят, че четем икономически трактат – индустрия, печалба, доход, търговия, покупко-продажба, наем, мениджър, шоубизнес, баланс, производителност, експорт… всеки може да ги чуе вечер в спортните емисии, те днес са естествен елемент от футболната игра. Но не винаги е било така.

"Футболът на слънце и на сянка"

Историята на футбола, подчертава Галеано, е извървяла до сега голяма част от печалното си пътешествие, загърбващо радостта от играта като ненужна, защото не носи печалби. Всичко, което тя носи – щастие, красота, здраве – често има един фатален недостатък – безплатно е.

Още в началото уругваецът прави важно разграничение между любителите на играта – аз съм само просяк на добрия футбол – без значение на неговия произход и онези, които нарича ултраси, хулигани, събрали се в сектора, където унизените стават унизители, а страхливците – страшни. Безславният им живот в подчинение през седмицата става предпоставка за изблика на неделно стадионно всемогъщество. Авторът е от първите, докато книгата би била по-полезна на втория тип, който, за съжаление смята, четенето за далеч по-непродуктивно от скандирането на обиди към противника.

Така или иначе, това е само един от аспектите, в които “Футболът на слънце и на сянка” идва да развенчае фанатичната жилка, прокрадващата се в модерните общества. Умопомрачения фен-побойник (от fanatic) е сравнително лесно разпознаваем продукт на неразвитото критическо мислене. Далеч по-важно е, че този латинопрочит на футболното минало разклаща почти фундаменталистката идея за западното превъзходство във всички аспекти на човешкото развитие.

Ние европейците всичко сме отрили и във всичко сме най-добри,

като изключение се прави само за самокритичността.

Както и в почти всичко останало, започва еретическото слово, във футбола първи са китайците. Оставяме върху автора цялата отговорност за тези безславни думи и бързаме да отдадем почести на римляните. Те пренесли игрите с топка в “родината на футбола” Британия. Веднъж озовала се на родна земя, играта, в която се включвали цели села и продължаваща понякога по няколко дни, срещнала аристократичното недоумение на елитите и крал Едуард II издал указ, в който порицава плебейската и размирна игра, която карала простолюдието да занемарява задълженията към господарите си и усърдието в ежедневната работа. През XIV и XV век масовите игри с топка (обикновено няколко топки) били обект на законово ограничение и криминализация в резултат на лобизма на “пастирите на народа” в кралския двор.

Далеч по-дълга от европейската е и футболната традиция в Америките, но това не се брой, тъй като по това време тамошните народи все още не били “открити”.

Добре познат императив е, че нехората

не могат нищо да направят, ако не им го покажат хората.

Затова само ще споменем интересния подход на ацтеките да жертват победителите - една практика, която може и да се хареса на съвременните производители на зрелища – и се връщаме към официалната линия, че игрите с топка били пренесени отвъд Атлантика от испанските завоеватели (и по-късно британците, но в никакъв случай някоя неевропейска култура), конкистадорите – тези, проводници на висшата “културна” експанзия, която била толкова напредничава, че скоро погубвала мнозинството от неуките варвари. В подобни мисловни конструкции можем да развием цялата европейска историография чак до днес, до войните в Ирак и Афганистан и необявените войни в други части на света.

Произходът на това “модерно” мислене, както и на съвременния футбол, Галеано търси в Британската индустриална революция. В условия на манифактурно производство, което предпоставя поредната колониална експанзия, играта престава да бъде плебейски порок и става упражнение за аристокрацията, която от ранна възраст се учи винаги да побеждава, както и да дава материален физически израз на “естественото” си превъзходство над превитите, тъмни, слаби и съсипани в фабрики и мини работници.

Пролетариите нямат никаква нужда да морят телата си допълнително след убийствения работен ден, обикновено равняващ се на броя светли часове. Това, което наричаме модерен футбол обаче започва да се конфигурира, веднага щом в Англия след тежки профсъюзни битки е установено нормирано работно време. Един важен ресурс от свободно време, който трябвало да бъде оползотворен.

По това време развитието на техниката започва все повече да задоволява “жаждата” на капиталиста за производителна сила, работеща ефективно и денонощно – машината, която дори не роптае като онези от колибите в покрайнините. Непозната в друга епоха по-рано безработица не може да се пренебрегне като фактор за растящото място на игрите в живота на населението. Още повече, че са добре дошли всякакви начинания, които да отклоняват бедни и безработни от мисълта за стачки и други подобни безобразия.

Значителните социални завоевания на низшите класи във втората половина на XIX век окончателно обричат футбола да бъде игра на масите за радост на всички, докато за богатите нещопритежатели или нещопродавници не останало нищо друго освен да намерят начин да печелят от променените обстоятелства.

Веднъж експроприиран от аристокрацията футболът се превръща до голяма степен в универсалния език, преодоляващ шока на различията, превръща се в пространство за междукултурен диалог. Галеано нарича това явление демократизация на играта, което, разбира се, може само да вбеси консервативните елити. Ние, людете с положение в обществото, сме принудени да делим терен с работници, шофьори – жалват се аристократите в началото на миналия век. Левите интелектуалци също са резервирани към възхода на играта, която отвличала революционната енергия на работническата класа и била разтълкувана като машинация на буржоазията и империалистическа маневра, която да превърне тълпите в екзалтирани лумпени. Тези обвинения срещу футболът може да се каже, че били до голяма степен несъстоятелни в началото на XX век, но това не може да се твърди без известни резерви за края му.

Напук на капиталисти и интелектуалци, футболни клубове започват да никнат в заводи, профсъюзи, бедни квартали, като – векът ни иска да го подчертаем – всички играели безплатно просто за удоволствие. Мисълта за професионализация, за превръщането на футболиста в елемент от голямото производство на зрелища би била ако не обидна, то поне чужда за спортистите от това време. При все това, както става и до днес, несъвършенствата на обществата неизменно се проявяват в една или друга степен във всичко, което те правят. Страните, засегнати от расови предразсъдъци, т.е. навсякъде, където има малцинства (а в случая с чернокожите и мнозинства), футболът се превръща в едно от малкото демократични пространства на равните права и правила, което властите в “белите страни” всякак се стараели да потискат поне в официални измерения до края на ВСВ. Управата в Бразилия, например, не изпратила нито един недотам бял играч на първата световна надпревара  през ’34г., за да не се излага.

Титлата на Италия от ’38г. пък е приета като победа на расата и демонстрация на превъзходството на фашистката власт на Мусолини, а официалните медии приветстват триумфа над Бразилия – на италийския разум над животинската сила на негрите. Примерите, за съжаление, са неизброими.

В основната част на книгата Галеано се заема с анализ на всички първенства и техните най-запомнящи се моменти, като нито за миг не губи от поглед съответните социални измерения, които придобива навярно най-обвързаната с политиката игра. Четем за “футболната война” между Хондурас и Салвадор, начената от стадионите и подтикната от двете правителства, обучени в известната Школа на Америките – военно училище на САЩ, целящо дясна намеса, обикновено насилствена, навсякъде на юг от границата. Четем и за отказа на съветския отбор да играе стадиона в Сантяго, който новия чилийски диктатор Пиночет доскоро използвал като концентрационен лагер.

В най-срамния мач в историята отборът на домакините вкарва няколко гола на неналичен противник и отива на финалите.

Уго Чавес подарява "Отворените вени на Латинска Америка" на Обама

Подобни явления са от особена важност, заради вече споменатата връзка между футбола и политиката. Той просто не може да бъде оставен настрана, защото неволно произвежда слава и власт, извличани от обществения “ресурс,” а те се купуват на баснословни цени от големи транснационални компании като Опел, Филипс, Байер, но и от политици като  олигарха Берлускони, който дори не прави усилия да прикрива симпатиите си към Мусолини. И в двата случая собствениците на играта от една страна трупат състояние и власт, а потребителят от другата е превръщан в купувач на всичко, което манипулаторите на образи решат да му продадат, като закичат футболистите с продуктите си. Днес всичко, което се движи и всичко, което не помръдва, предлага някакво рекламно съобщение, а трудещият се на футболния терен е превърнат в продукт, който продава продукти. Това е само тухла в една стена, пред която споменът за Берлинската е детинска смешка – стена, издигната между хората, за да откъсне имащите от нуждаещите се. Тя е могъщ катализатор на омразата и насилието, насочени към противника, емигранта, иновереца, другия… Насилието, казва Хорхе Валдано, расте пропорционално на социалните неправди.

Това, което наистина разочарова Галеано, е техницизирането на играта или диктатурата на йерархизираната технокрация, която прагматизира спорта и в крайна сметка акцентира върху защитната игра. Произходът на тези явления е открит в индустриализацията на футбола – този нов отрасъл на икономиката, построен като голям пазар за конкуриращи се фирми, производители на зрелища и пълни с добре платени, но напълно безправни работници – на нашия свят има и роби-милионери, възкликва авторът.

Дошъл съм да продавам един продукт, наречен футбол, заявява Авеланж, когато става президент на ФИФА през ’74г. – опаковката е от изключетелна важност. А пък най-важна е победата на всяка цена и с всички средства, защото само победителят продава добре. Това е и единствения морален критерии извън демонстративния феърплей за пред камерите  - баланса на собственика в края на годината. Оттук не е трудно да се направи извода, че професионалният футбол няма скрупули, защото е част от една безскрупулна властова система.

Необходимостта от задължителна победа на всяка цена е определяща за техницизацията на този спорт и доминацията на защитните схеми. Загубите във футболната политикономия означават фалит. Също като в големите фирми и на терена се определя най-голям ресурс за стабилността като само в краен случай се инвестира в прогреса към противниковата врата, откъдето и сравнително еднаквите схеми на игра. Рискът е позволен само на най-богатите.

Нашата епоха налага задължителна еднаквост – във футбола, както и във всичко останало. В годините на икономическата доктрина на глобализацията онези, които не умират от глад, умират от скука. За да се измени тази печална констатация е необходимо демократично отвоюване на футболното пространство. И не само.

Двеста години самота

През 2008 в сезона на ураганите няколко тропически бури удариха Хаити, отнемайки живота на близо 800 души, всичките oбитатели на бидонвили, лишени от елементарна инфраструктура, необходима за нормален живот. Броят на хората по света, които живеят в такива условия продължи да расте и през 2009, успоредно с броят и богатството на милиардерите.(1) Разрастването на предградията на големите градове в Третия свят е тенденция, в която Хаити е истински образец. Само ураганът Айк (Ike), който дори не засегна остров Хиспаньола директно, отне 75 живота в най-бедната страна на Америките. Същата стихия, но вече от 3-та степен, се вряза в бреговете на Куба, причинявайки „само“ 7 смъртни случая – навярно хора, незасегнати от правителствената операция за евакуирането на 1 милион жители от застрашените територии. С някои изключения, далеч по-ниски от хаитянските нива са и пораженията от идентични бури в Тексас и Флорида.

При това положение е логично да се запитаме:

природни явления ли са

бедствията, при които умират само бедните?

Земетресението от 12-ти януари даде еднозначен отговор на този въпрос предвид необичайно високия брой жертви. Преобладаващо антропогенният характер на катастрофата беше очевиден и за „24 часа“, който в анализ демонстрира нагледно колко грешни изводи можем да си направим за човешките работи, ако се вгледаме в настоящето, без да държим сметка за историческите обстоятелства и генезисът разглежданите процеси. Според статията „Хаити носи огромна вина за ужасите и опустошението след него“. Страната била „пример за това как един народ и неговите управници могат да разорят страната си до такава степен, че трусът можа само да я заравни“(2).

Да се бърка народ с управление е

типична тоталитарна практика.

Стига да приложим достатъчно безразличие към учебниците по история дори от началния курс, лесно бихме могли да стоварим върху българския народ обвинението за съсипването на страната му в рамките на Османската империя.

Упоритото повтаряне в материала за влеченията към вуду ритуалите в Хаити следва да ни наведе на мисълта, че отклонението от „правата“ вяра може да донесе на „провинилите се“ възмездие свише под формата на природно бедствие. Това не е някаква оригинална идея, а

автентичния начин да се списва

всяка средновековна хронология,

използвана и от теолозите във века на Просвещението, които виждат едва ли не Второто пришествие в лисабонския трус от 1775г. Пришествие имало, но на пожари, тръгнали от преобладаващите бедняшки квартали, натъпкани с колибите на хората. Същата „интелектуална“ следа се появи и в България преди десетина години, когато земетресението в Турция беше „разчетено“ в Божия промисъл като наказание за престъпления от минали векове. Подобна „логика“ без съмнение ще открием и в западната преса за опустошението в Пакистан през 2005г. когато 1000 кубински лекари останаха дълго след западните си колеги, за да се погрижат за пострадалите, някои от които виждаха медик за първи път.

„От 1998г. – пише сп.Тема – Куба изпраща в островната държава [Хаити] свои лекари и учители и приема хаитянски младежи за безплатно обучение в кубински универстети“. Земетресението заварва на 12-ти януари 400 кубински лекари, които първи оказват помощ на засегнатото население.(3) Седмица по-късно, на 20-ти, Съединените щати вече са поели управлението над острова и контролират помощите за страната – изпратени са 265 медици (коментарите са излишни) и 11,200 войници.(4) Американските власти в Хаити отклониха няколко жизненоважни доставки, – предимно венецуелски – което даде основание на редица страни, начело с Франция, да обявят, че Белия дом използва трагедията на хората, за да осъществи поредната си окупация на острова.(5) Малко по-късно френските власти разкритикуваха и ръководството на ЕС за бавната реакция и преместиха акцента на действията си върху самостоятелна стратегия.(6)

Инициативност прояви и българското правителство, светкавично гласувайки

хуманитарна помощ на главозамайваща стойност

от 5804лв.

под формата на непотребни стари палатки, всяка струваща 12лв.(7) Това прави и всеки достоен богат българин по празници, когато изхвърля старото си облекло по разни домове за сираци. За да бъде резилът пълен, Хаити и светът научиха „с възмущение“, че български камион с помощи бил използван за трафик на наркотици. „Някои печелят от нещастието на Хаити“.(8) По ирония на глобализацията тази констатация, изказана за някакъв български камион, може да бъде мото на всеки учебник по хаитянска история.

Докато от Париж протестираха срещу тромавата еврокрация и недостатъчното ангажиране на Брюксел в хуманитарното наддаване, там нямаше как да са забравили, че тяхната помощ също е закъсняла.

Най-малко с двеста години.

През XVIII-ти век Хаити е най-богатата колония, крайъгълен камък в зданието на процъфтяващата Френска монархия. Нека думите за богатства и блага не ни заблуждават – на един плантатор в богатия остров се падат стотици бедстващи и безправни роби. По това време коренното население практически не съществува, след като било „открито“ в 1492г. и избито в следващите 25 години. Когато Френската революция разбива портите на Бастилията остава само слухът за знамето, на което пише „равенство, братство, свобода“, да преплува океана, за да предизвика серия от размирици, довели до единственото успешно въстание на роби в историята, от което се ражда втората република в Западното полукълбо (след Съединените щати). Независимостта е обявена на първи януари 1804г., но както обикновено се случва, когато слабите решат да търсят правата си, декларациите никак не са достатъчни.

Те само могат да подразнят „свободните и независими щати“, както ги дефинира Т.Джеферсън в 1776г. – по същество една страна на робовладелците. Хаити също е трън в очите, а и значителни пропуснати ползи, за реставрираната Френска империя, която под управлението на Наполеон в следващите години ще завладее континентална Европа. Логичният изход от неудобната ситуация ни е посочен от изторика Кристоф Уарни:„Хаити трябва да бъде зачеркнато от паметта. И да му бъде забранено да съществува“. Тъй като властите тогава не са разполагали с достатъчно масови медии за целта, се наложила употребата на други оръжия, което довежда страната до

„най-голямото кръвопролитие в историята си,

по-лошо от това през 2010“. (9)

Освен много кръв, Хаити трябва да плати и 150млн. франка обещетение на колонизаторите за наглостта да се освободи. Договорът е подписан през 1825г. не без предателството на новосформираните елити. Този дълг формално е погасен едва в началото на следващия век, но с цената на огромна задлъжнялост към чуждестранни банки. В зората на Световната война американският президент-идеалист У.Уилсън, притеснен от силното немско и френско влияние в близост до Съединените щати, праща войници да откраднат половин милион от централната банка в Порт-о-Пренс и така да си осигури контрол над страната. В следващта 1915г. той обаче се връща на предложението на Андрю Джонсън от 1868г. за анексиране на Хаити, за да се увеличи сигурността на търговията в Западните Индии.(10) Невъзможността да се прокара нова Конституция, която да дава право на чужденци да купуват земя е решаваща за нахлуването. Темата за земята е централна във всяка бивша колония, а американските корпорации, които са най-големите собственици в малките страни на Карибите, не могат да се допускат изключения.

Американското военно присъствие продължава до 1934г., което означава, че едва ли би свършило, ако не беше Голямата депресия и последвалият „Добросъседския курс“ на Т.Рузвелт. В случая с Хаити под „добросъседство“ се разбира

подмяна на окупационните войски с поредица от

по-евтини и по-жестоки марионетни диктатори.

Първите демократични избори се провеждат чак през 1990г. и са спечелени от свещеника-марксист Жан-Бертран Аристид. Американският кандидат, Марк Бейзин от Световната банка, бивш министър от времето на диктатурата на Жан-Клод Дювалие(Бейби Док), получва едва 14%. Очевидно „неправилните“ резултати довеждат до военен преврат само след няколко месеца.(11) След 3 години държавен терор Аристид се завръща от изгнание с помощта на Бил Клинтън, но при условие, че приеме ключови моменти от програмата на загубилия през 90-та кандидат, който дори успява да изкара година начело на държавата. По оруеловски операцията е наречена „възстановяване на демокрацията“.(12) Според Клинтън демокрацията не е форма на управление, която поставя народа в доминиращо положение, а инструмент, който да намали митото на ориза от 50% на 3% – ход, отварящ вратите за субсидирания американски ориз и съсипващ местното производство. Така се насърчават фермерите да продават земята на безценица, а после и труда си още по-евтино. Тази прогресивна мярка е приложена и в захарната индустрия.(13)

Контролът върху медиите и средствата за насилие от страна на полумилитаризирата опозиция не позволява на Аристид да участва в изборите през ’95-та, но той се завръща по впечатляващ начин през 2000г., когато печели близо 92% от избирателите, подкрепили усилията му да инвестира в „образование и здраве“ и „да подобри положението на най-зле платените работници в северното полукълбо“. Резултатът от тези мерки е нов преврат в 2004г., извършен, според журналиста П.Хауърд, от „проамерикански бизнес лидери“, свързани в „опозиция на неговата[на Аристид] прогресивна политика и несъгласието им с демократичния процес“. Заради ангажираността на Аристид с народното движение е „ключово той да не бъде просто свален от длъжност, но и напълно дискредитиран в очите на народа му и света“. Едно твърде лесно упражнение в ерата на медиините компании, които в Хаити се притежават от споменатите „бизнес лидери“. „Заплахата от добрия пример“ – някоя малка страна да се развие самостоятелно без да приема господстващите в света икономически догми – обединява „лидерите на света“ в задачата да

„срутят демокрацията в

името на демокрацията“.(14)

На 12-ти януари 2010г. Земетресението завари в Хаити един народ, който отдавна искаше от президента си Р.Превал да удвои заплатата от долар и половина на ден, но най-вече да създаде условия за поредното завръщане на Аристид(15). На 25-ти януари Венецуела опрости натрупания напоследък дълг от 285млн.дол., като Уго Чавес заяви, че страната му е тази, която е задължена на Хаити за помощта, която младата държава оказала на Симон Боливар в 1815г.(16) След две седмици същото направиха и страните от Г-7, които от няколко години „подготвяха“ документите по анулирането на финансовото наследство от диктатурата.(17) Докато от богатият Запад валяха щедри обещания за възстановяването на страната чрез огромни фондове, т.е. нови дългове, от ALBA вече бяха дарили повече отколкото ЕС и САЩ, накуп с всички благотворителни фондове и холивудски звезди.(18) Известно е, че благотворителността е преди всичко средство за успокояване на съвестта на богатите.

Всички тези обстоятелства накараха страните от Третия свят да се замислят каква ли катастрофа ще трябва да изстрадат, за да бъдат анулирани незаконните им дългове и да бъдат обезщетени за вековете колониализъм и продължаващата до днес експлоатация на хора и ресурси.

Бележки:

(1).Стандарт, „800 млн. души живеят в бидонвили“, 18 март 2010г. Link; Forbes, “The World’s Billionaires”, 10 март 2010г. Link 1011 милиардери през 2010, при 587 през 2004, в разгара на икономическата криза едва 62-ма от тях за намалили богатството си.

(2).Янков, Р., „Защо Хаити рухна“, 24 часа, 1 февруари 2010г. Link

(3).Къдринова, К.,“Развалината Хаити“, Тема, брой 3(430), 25 януари 2010 Link

(4).Janicke, Kiraz, “Venezuela Steps Up Aid Effort to Haiti, Questions U.S. Military Deployment”, Venezuelanalysis.com, 20 януари 2010 Link

(5).“Франция:САЩ окупират Хаити”, 24 часа, 19 януари 2010 Link

(6).„Франция отправи критики към ЕС заради Хаити“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(7).Гутсузян, М., „Българската помощ за Хаити е на стойност 5804лв“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(8).„Хаити научи с възмущение за наркотика в наши помощи“, Сега, 22 февруари 2010г. Link

(9).Уарни,К.,“Хаити-трусът на мизерията“, Монд дипломатик, 4 февруари 2010г. Link

(10).U.S Department of State:Office of the Historian, “U.S. Invasion and Occupation of Haiti, 1915–34” Link

(11).Чомски, Н., Провалени държави, Бард, С.,2007 – за подготвянето на преврата от страна на Буш I – стр.247-249. Хаити е образецът за „провалена държава“, който Чомски използва.

(12).Подобно развитие можем да очакваме и за ситуацията в Хондурас в близките години.

(13).Фолкери, Карстен и Райман, Анна, „Хаити и Западът“, Дума, 18 януари 2010, препечатка от Der Spiegel Link

(14).Hallward, Peter, “Why they had to crush Aristide”, Guardian, 2 март 2004г. Link

(15).Pierre, Wadner, “Chávez and Venezuela: Duty, not Charity, to Haiti“, HaitiAnalysis.com, 20 март 2007г. Link Link2

(16).“Venezuela’s Chavez Forgives Haiti’s Debt”, Focus news agency, 26 януари 2010г. Link

(17).„Сраните от Г-7 опрощават дълга на Хаити“, Сега, 7 февруари 2010г., Link

(18).Suggett, James, “Venezuela, ALBA Countries Pledge $2.42 billion in Aid to Haiti”, Venezuelanalysis.com, 1 април 2010г. Link

Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма “Дневникът на плячкосването” (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява “един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията” и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към “Дневниците” на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“

“Уповаваме се на…”

“Уповаваме се на Бог”

На днешна дата през 1956г. върху американския долар се появява нов девиз, припомня в редовната си рубрика Агенция “Фокус”. Явно банкерите усещат досадната липса на гарант за ликвидността на бележките си (banknote). Новото мото гласи “Уповаваме се на Бог” (“In God we trust”), което накратко описва американския икономически модел. Невъзможността на банковата система да защити стойността на необезпечения с нищо материално долар от периодично проявяващите се икономически кризи, посочени от К.Маркс повече от век по-рано, карат тогавашните представители на Уилсъновия идеализъм да се уповават свише.

“Обезпечен със злато” – надпис, тогава все още стоящ върху българския лев, е идентичен с американския вариант. Просто в САЩ са събрали златото на народа – а то не е никак малко! – още в края на Голямата депресия и не възнамеряват да го връщат дори под формата на бележки. Това е нормално за държави, в които икономическият растеж на всяка (включително човешка) цена е превърнат в държавна религия.

Божидар Димитров да оглави Министерството на Истината

Виждали сме не едно или две партийни пребоядисвания – в някакъв аспект дори сме свикнали с тях както със смяната на сезоните и други така банални неща. За родните политици борбата за власт преко на принципите, които афишират, стана най-естесвеното и приемано с пълно разбиране  в обществото събитие, понеже добре си знаем, че “всички са маскари”, а цялата работа е “наш’те” да са на власт. Прочутата памет българска става все по-тясна в темпорално отношение величина.

Към тоя странен консенсус в систематичната безпринципност вече можем да добавим нови висоти след като дългогодишния поддръжник на БСП Божидар Димитров хвърли червената риза и мина в противниковия отбор. Разбира се, в издържано оруелско повествование историкът обясни, че именно по този начин е защитил принципите си (не сме очаквали друго), но не можа да посочи нито една логическа линия, при която последователния социализъм да завършва в неясния консерватизъм на ГЕРБ.

Сравненията с творчеството на  “последния велик британец” могат да продължат – в Океания (измислена от Оруел страна) съществува Министерство на Истината, чиято дейност не се изчерпва само в доставянето на коректна информация до населението, но то има правомощията да произвежда въпросната истина в абсолютен смисъл.  Това прави възможно обстоятелството след смяната на външния враг Евразия да се окаже, че новият враг е бившия съюзник Истазия. Нещо повече – Океания винаги е воювала с въпросната страна, а макар допреди 4 години (както си спомня Уинстън Смит) да е била в смъртна схватка с Евразия, сега са най-близки съюзници и следователно винаги са били такива.

По подобен ирационален маниер беше построено драматичното и сърцераздирателно слово на Б.Димитров, направено в разгара на предизборната кампания. За шефът на НИМ веднага се разбра, че не просто минал в ГЕРБ, но и винаги си е бил там. Или поне още от 2005г., когато подготвял местни структури за Бойко Борисов. Подобна истина е достойна дори за Министерството на пропагандата, какво се е наричало културното ведомство в разгара на Втората световна война. От уточненията не стана съвсем ясно, дали г-н Димитров започнал да работи за ГЕРБ още като разбрал, че партията ще се коалира с ДПС или че няма да бъде издигнат в министерски пост. Нещо към което той заяви интерес в процеса на светкавичното си препускане нагоре през структурите на скороучредената партия на софийския кмет. По този начин, Министерството на културата, което Иван Костов се закани да закрие, стана единственото в бъдещото правителство, сблъскващо реално конкуриращи се добре известни в публичното пространство лица с лек уклон в полза на Вежди Рашидов.

За прекъсването на пъпната връв със социализма бившият сътрудник на Държавна сигурност  използва секирата “Доган” – станала особено популярна напоследък. Да не забравяме, че четири от общо шестте парламентарно представени партии размахваха същата тази брадва в последните години. Твърде очевиден и повърхностен аргумент – ясно е, че с него всеки член на “столетницата” може да обърне демонстративно гръб и да си замине – повечето активисти изобщо не подкрепят съюза със съмнителната партия на “бивши” терористи, с олигархистични уклони и неясни връзки. Това беше решение на ръководството, както сподели в изборната нощ Сергей Станишев, за което то щяло да поеме отговорността някога.

Така Божидар Димитров стана поредния, който тананикайки си онази песничка на Бийтълс – “понеже утре се очаква дъжд, ще последвам слънцето” – намери пристан в тихия кей на премиера-слънце Б.Борисов. В същото време, С.Станишев реши да покаже “отговорност” и не пожела “да избяга” от капитанската палуба, когато корабът има нужда от него – докато оределият екипаж се пита, защо изобщо е било нужно да се тикат в бурята.

Най-дългата нощ

Само 12 години от първата “Нощ на музеите” в Берлин (1997г.) и ето вече цяла Европа свети – защото Европа очевидно умее да оценява добрите идеи. Всъщност, “добра идея” е твърде скромно казано, струва ми се, но за да го кажа точно ще трябва да повикам на помощ терминология чак от Римско време – това си е истински триумф! От едва петдесетина съботи в годината, най-после – иначе скучните музеи – успяват да изкарат младежите от кръчмите и дискотеките, за да посветят цяла една вечер на историята и културата. Тази нощ може да истинска промяна за много хора, които за пръв път изобщо се ще посетят музей, а и за такива, които за пръв път ще посетят екпозициите в родния си град, които ни изглеждат толкова близки и удобни, че винаги отлагаме срещата си с тях за неопределен момент в бъдещето. За пръв път инициативата достигна и до един град, до който, според широкоразпространеното мнение на жителите му, повечето неща никога не стигат.  Историческият музей в Кюстендил подготви богата програма в шест от експозициите му.