Идеология versus действителност: един пример

  Задачата на идеологията е чрез изградена стройна система от идеи и представи за същността на света да го измени или по-точно да контролира изменението в рамките на даден интерес – този на идеолозите (т.е. капиталът зад тях) и по необходимост да е в ущърб на всички останали. Да речем, че свещеник обяснява на крепостните селяни, че земетресението не е земетресение, а наказание свише спрямо тях, заради неподчинението пред феодала им. За това той би могъл да приложи неоспорими доказателства: ето феодалният замък седи непокътнат, а колибите на крепостните са сринати, а скромното им имущество изгаря в пожарите, докато те се грижат за господарите си. Това е също така белег и доказателство за вродената греховност на бедните и слабите, откъдето идва и естествената им мизерия.

Как едно рационално същество може да повярва в подобни глупости? Нужна е идеология – първо да се обяви настоящото положение на нещата за вечна и неизменна същност, началото и края на историята, на нейния естествен ход, от който няма път за бягство. Второ, трябва да е пълно с агенти – много повече от тези на Държавна сигурност, – които по възможност наистина да си вярват дотам, че да манипулират това, което непосредствено става пред очите на хората.

Някак си губещото мнозинство никога не е склонно да свикне с естественото си нещастие и затова то никога не бива да знае какво действително се случва, защото ще поиска да промени нещата в своя полза, а това е такава демокрация, каквато никой привилегирован не би допуснал без съпротива. Но понеже настоящата демократична форма изисква поне някаква избирателна активност, да речем поне 1/3 да гласуват, а от тях половината да подрепят дадена политика, е от първостепенно значение колкото се може повече хора да се убедят, че определена идеологическа мярка е в техен интерес, ще е тяхна полза – наистина в едно винаги абстрактно бъдеще – и изобщо е правилният, научен, естествен, неизбежен и т.н. ход на нещата. Накратко, трябва да се произвежда съгласие, което иначе не би съществувало, и това е една от най-големите съвременни индустрии, включваща всички форми на доминиращата култура, но най-вече ежедневната й изява: медиите.

Да вземем днешния (30 август 2011) брой на най-демократичния вестник в България: в.”Сега”. Там намираме статия (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10012&sectionid=5&id=0000902) на Експерти от прочутия идеологически институт “Отворено общество”, проводник на политика, която е в унисон с вижданията на могъщите в модерната корпоративна икономика и се подкрепя от правителствата, които са я прегърнали – тя е първи стълб във външната политика на САЩ. Става дума за принципа, че щом си си осигурил доминация на пазара, то няма нищо по-прекрасно от свободата на търговията. Останалите не го разбират и затова ти трябва да им пробуташ за тяхно добро

един свят на “отворени общества”, което означава общества, които се отварят за рентабилни инвестиции. Общества, които са благоприятни за пазарна експанзия… (Чомски, Н., Петата свобода или власт и идеология, С. 2001, с.11)

В статията се цитира някакво митично “изследване на ЕК”, според което “качеството на българското висше образование е ниско”. Излишно е да се питаме дали Експертите посочват точния източник – за да повториш в публичното пространство идеологически правилно съждение не ти трябват никакви източници – всички “знаят” какво имаш предвид и ЕК просто няма как да твърди нещо различно. Обратното – за оборване на парадигмата не биха били достатъчно и най-неопровержими доказателства, докато не се разгърнат заложените в нея противоречия.

Впрочем, Експертите дори не се опитват да доказват каквото и да било, а само се придържат към наукообразна форма, доколкото е възможно, повтарят “всеизвестни истини” от типа “отворени общества” – приватизация, гъвкавост, оптимизация и прочее технически термини, които са евфемизми за да не споменаваме, че целта е да отвържем ръцете на мегакорпорациите, защото хората не разбират колко хубави неща са това.

Затова няма никаква изненада, че на сайта на  ЕК няма публикувано скорошно изследване, а последния документ за висшето образование е от 2010 и съдържа тезиси за интернационализирането му (документите се виждат тук http://ec.europa.eu/education/lifelong-learning-policy/doc1124_en.htm).  Това не пречи на Експертите да ни съобщат, че “заделяните ресури са високи” – т.е. сумата за един студент. Можем да проверим това в последния доклад на Евростат за висшето образование, който е от 2009г. (http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_OFFPUB/978-92-9201-033-1/EN/978-92-9201-033-1-EN.PDF). На с.126 в таблица са подредени разходите на всяка държава в ЕС за един студент. България изпреварва с малко само Румъния, но отделя 3 пъти по-малко капитал в сравнение със средното ниво на общността. Ако изключим от него страните от Източна Европа, ще се окаже, че отделяме 4-5 пъти по-малко от развитите страни, които иначе догонваме. На следващата страница в доклада пък четем, че разходите за студент са двойно по-големи в Европа в сравнение с ученик в средното образование. В България е точно обратното. От това можем да заключим, че висшето образование е системно пренебрегвано по отношение на финансирането с цел фалита му – институционален и морален – и вече отдавна напредващата “пълзяща приватизация”.

Ето защо ни трябва Експерт, който да каже, че отделяме напълно достатъчно, но трябват реформи. А какви реформи, Експертът ще ни каже – цялата работа се свежда до това, че “бизнесът остава изолиран от планирането” и агенцията по акредитация.

Ако прегледаме действителните данни можем лесно да заключим, че имаме работа с радикална идеологическа интерпретация на положението във висшето образование, чиято цел е манипулира общественото мнение и да произведе консенсус около точно определени реформи, които облагодетелстват точно когото трябва – бизнесът, ориентиран към краткосрочни печалби и специализирани студенти за еднократна употреба. За целта е привлечен авторитета на ЕК.

Но последната новина на сайта на ЕК относно висшето образование казва точно обратното на това, което й приписват Експертите (от юли 2011 http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/11/857&format=HTML&aged=0&language=BG&guiLanguage=fr) – допълнително финансиране за образованието ще създаде нови работни места. Скандал! – обществени инвестиции, отварят заветните работни места. Никой Експерт не би прочел такава еретична новина.

А как да си обясним, че тази новина не достига до ухото на свободните български медии за разлика от пропагандата на идеологически институции? Въпросът за свободата на словото винаги се е свеждал до този за неговата универсалност или по-точно липсата й: ако защитаваме свободата на словото на Експертите, то трябва да ограничим съшата свобода за онези, които се интересуват от действителното състояние на нещата.

До тази статия в същия брой на вестника седи друга, в която Бенджамин Барбър остро критикува жирналистите, че застрашават свободата на слово като дават свобода на словото на пропагандния отдел на либийските бунтовници, които просто казвали каквото им изнася (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10012&sectionid=5&id=0001401). За да е пълна тази свобода, трябва да се ограничи свободата на другите и затова за много факти “досега не сме чули обяснение и медиите спряха да питат”.
Барбър критикува за безкритичното публикуване на непроверени факти и заключава:

“Служим на обществото, като съобщаваме единствено това, което знаем и сме потвърдили като достоверно. Това е журналистическата почтеност. Която май вече е изчезнала – не само в Нюз ъф дъ Уърлд и Фокс, а и в останалите електронни медии. Срамота.”

Тези две статии логически не могат да стоят една до друга. Проблемът на всяка идеологическа примка е, че рано или късно задушава жертвата си, чието съществуване се диктува в крайна сметка от обективни явления, а не от нечии приумици. Тогава или въжето трябва да се скъса бързо или да се скъса бавно и мъчително, влачейки някакъв труп. Това е и въпросът пред Европа по отношение на висшето образование – то се финансира почти изцяло от държавните хазни и това финансиране трябва да расте, за да отговори на натиска на САЩ и новите образователни гиганти на изток.

Частните инвестиции в образователната система са определени в същия доклад като “маргинални”(с.128). Значи ако иска да запази и разшири значението си в глобален план, Европа ще увеличава публичните инвестиции в знание и наука. Тогава ще можем да се обърнем назад и да кажем на радетелите за приватизацията им със същата свобода, с която произнасяме присъдата на феодализма:

“Срамота.”

“Брюксел каза” – манипулиране на евроаргументите и реформата на висшето образование в България

Като доказателство за дълбоко вкорененото провинциално политическо мислене у нас правителството ни не пропуска да приведе задължителното еврооправдание за всяка недомислица, която реши да лансира под вече сериозно обезсмислената дума „реформа“. Така освобождаването на вилнеещите по цял свят ГМО-монополи у нас беше представено като заповед на големия брюкселски брат преди да се окаже местен трик. В един пролетен ден пък просветния министър се върна от Швейцария с евроизискването да разформироване на местната академия на науките, което се оказа обикновена лъжа, но периодично украсява важните усти на републиката.

Демокрацията и изобщо формите на гражданско участие са сведени до необходимостта да се подкрепи правителственото тълкуване на европейските разпоредби. Позоваването на някои западни институции, които единствени още се раздват на някакво доверие в далечните провинции на съюза, е просто поредния инструмент на местните управленци

 

да прокарват политика, за която

малцина биха гласували.

 

Известният им монопол в комуникацията с еврократите пък наподобява на играта на „раздрънкан телефон“ с идеологически филтър за свръхкодиране.

Да вземем публикувания наскоро доклад на Комитета за икономическа политика (EPC) и Европейската комисия, посветен на ефективността на публичните инвестиции във висшето образование (достъпен на http://register.consilium.europa.eu/pdf/en/10/st14/st14639.en10.pdf). Според него „инвестициите в образование са решаващ фактор допълнителна продуктивност и икономически растеж“. Това е защото „растежът се основава на техническия напредък, изискващ по-вещи и квалифицирани работници“, както и средства за наука(стр.8). Според правителството напротив висшето образование е пауново перо на шапката на икономиката, излишен лукс, който не можем да си позволим в условия на криза. Всъщност това, което не можем да си позволим са „нулеви години“, каквито просветния министър Игнатов вече предложи, за да спести средства, прехвърляйки разходите върху студентите –

 

една неинвестиция, която при

всички случаи ще излезе скъпо

 

на държавата, превръщайки знанието в привилегия на заможните. България и без това е страната в ЕС с най-малък публичен разход за един студент зад Литва, Латвия и Румъния(стр.79).

За всеобщо министерско съжаление, изследванията в доклада “показват съкрушително, че този разход е свързан с по-висок икономически растеж” и препоръчват по-нататъшното му увеличаване(стр.116). Идеята на министър Игнатов да закрива „нерентабилни“ университети или да принуждава чрез финансов натиск останалите да закриват „губещи“ направления и специалности се разминава рязко с факта, че броя на студентите на глава от населението е по-нисък само в Кипър и Малта(стр.71).

Тезата на министъра, че редица направления „бълват армии от безработни“ почива на предположението, че

 

хората биха си намерили работа по-лесно,

ако нямаха вредно университетско образование.

 

Заедно с обилно рекламирана от него рейтингова система бяха представени и данни, показващи, че безработицата сред завършилите през последните 3 години, когато местата в университетите постоянно се увеличаваха, е 3.3% – далеч под средното ниво от 10.5% за страната. Очевидно не можем дори да очакваме да се отчитат „нефинансовите ефекти“ като усилване на „ефективността на потребителския избор, повишената ориентация на пазара на труда, достигане на желания размер на семейството, нивото на образованост, познавателно развитие и здраве на децата, благотворитесност и спестявания“, свързани от ЕК с достъпа до висше образование(стр.28).

Такива критерии не са заложени и във въпросната рейтингова система, която набляга на пазарния елемент – 30% от оценката идва от реализацията, от която половината се измерва със заплатата – очевидно е предимството за частни университети, в които високо осигурени хора придобиват допълнителни квалификации или просто високопарни дипломи срещу солидни такси. От друга страна, на критерия „преподаване“ се пада 0.5%, колкото е претеглена и „актуалността“ на преподавания материал и други подобни незначителни подробности.

Обществените „непарични ползи“ не са дори вторични – те просто не съществуват. В доклада обаче са отразени като „по-висока очаквана продължителност на живота за по-образованите хора, по-голямо участие в гражданския и социален живот, засилена социална сплотеност и намаляване на престъпността“(стр.8). Последното би трябвало да е известно дори на МВР –

 

най-добрата борба с престъпността е превенцията

 

чрез повишаване на образователния и съответно социално-икономически статус на населението. Ако нарушителите просто биват залавяни един по един без да се работи върху мотивацията им за подобна дейност, всичко, което се постига, е да се разчиства „пазарна ниша“ за нови криминални елементи.

Друга лансирана идея за разделянето на академичната от финансовата власт в университетите също е необичайна за Европа, където се изграждат системи за отчетност и високи нива на прозрачност при усвояването на средства, като „финансовата автономия в общия случай се е повишила в ЕС“(стр.34). Възможността да се разпореждаш със средства без да разчиташ всеки пък на назначен от министерството финансист дава „обещаващи пътища за повишаване на изследователските постижения“(стр.52).

Тенденциозността на управляващите в представянето или явното подминаване на подобни доклади не е изненадваща, но медиите остават длъжници в разплитането на тези примки, заложени за

 

улавяне на случайно измъкващи се

от клопката на провинциализма идеи.

 

Лесно е да се предположи, че декада от недофинансиране на висшето образование, завършваща с нови резки съкращения, утвърдени и в Бюджет 2011, имат за цел отслабването на университетските автономии, които потенциално биха се обявили срещу прокарваната неевропейска политика в областта. Заетите с непосредствено оцеляване не могат дори да размишляват за „светлото бъдеще“.

Двете противоположни визии – на европейското развитие и на политическия провинциализъм – неизбежно се сблъскват, все по-често и по улиците. От готовността на всички ни да се възползваме от привилегиите на демокрацията зависи бъдещето на този конфликт.

 

Статията е публикувана във вестник СЕГА.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Власт и образование: Как да управляваме 30 години?

В правилно дефинирания смисъл увещанията на управляващите, че поставят приоритет върху образованието са напълно честни и истинни.

Банда хулигани?

Ако нещо е способно наистина да смути обществения дискурс, обичайно гравитиращ около изкуствено създавани теми като вредността на даден паметник или отношенията на Путин с новото му куче, то това е склонността на някои традиционно маргинализирани групи да си въобразяват, че имат право на дума и участие поне що се отнася до собствените им дела. В такъв момент най-малкото, което може да настъпи, е

пълно объркване.

Логично, в случай че учениците, чиято проста задача се свежда до мълчаливо възприемане на безсъмнени истини, решат да привличат вниманието върху проблемите на среднообразователната система, то това веднага следва да се тълкува като постъпка на банда невръстни хулигани, чиито родители не са приложили здравословния минимум педагогическо насилие. Проверете дали ще намерите съществено отличаващ се анализ – в най-добрият случай журналистическото безсилие пред явлението се проявява в наставническо снизхождение към младите, които се опитвали да получат почивка като на депутатите. Интерпретациите на ученическите бунтове биха надхвълили тезата, че децата просто не са получили достатъчно от това, срещу което протестират – принудата на и отегчението от една система, която мразят – ако само някой сметнеше, че темата притежава някаква обществена важност и известни исторически предзададености.

Стандартизиращо оформяне

В своята същност задължителното държавно образование е запазило и до днес изначалната си функция на „обикновен способ за оформянето на хората да бъдат до един еднакви“ – както забелязал съвременникът на първите подобни начинания Джон Стюарт Мил – по начин, който да се „нрави на доминиращата сила в правителството“, особено ако тя има сериозен бизнес гръб и се готви да управлява поне 30 години¹. У нас не много по-различната първоначална цел била да се вмени на твърде необразованото – а поради това и непредвидимо и независимо – преобладаващо селско население, което имало навика да нарича имота си „държава“, че „са имали българите царство и господарство“ и Бог винаги въздигал при тях „силни и храбри царе“, затова пак ще ги има под една или друга форма, независимо от народно-демократските илюзии на разни самозвани революционери².

Колкото „царете“ ни са се демократизирали, толкова и системата – тя разглежда „обектите“ си като

пасивни съдове, които следва да се напълнят

с точно определено съдържание

от министерския извор на истината (доскоро си имахме истински министър на истината) и кулминира в прокарваната все по-упорито тестова система за оценяване като завършена машина за стандартизация. Такова отношение естествено поражда съпротива независимо дали „съдовете“ ще разливат натресените им „истини“ из нощните заведения или ще ги стоварват под формата на омлет по прозорците на някой инспекторат.

Две противоположни системи

Оттук по-лесно се схваща силно смущаващото, но само привидно противоречие между ученическите бунтове за по-дълга почивка и студентските протести против евентуалната дървена ваканция. Несъответствието съвсем не идва, понеже младежите, приети като студенти, изведнъж са осъзнали ползите от това да бъдат „оформени“ в унисон с нравите на управляващите, а от принципната противоположност на двете системи.

Съвременната университетска система е резултат от идеята на Вилхелм фон Хумболт – често цитиран от Мил – да комбинира в образователен модел обучението и изследването в

един повече творчески процес,

отколкото моделиращ и възпитателен.

Човек не се нуждае от никаква диплома, за да се сети коя от двете системи спешно трябва да се бъде „реформирана“ и оформена за нуждите на едно трайно управление. В този смисъл приоритетът на управляващите в образованието е безспорен.

Има сериозно съвпадение между потъналите в идеологическа забрава принципи на класическия либерализъм на Хумболт и Мил и схващането на Хана Аренд от 70-те – университетът не бил „служба по заетостта“, а трябвало да дава „възможност на младите хора в течение на няколко години да стоят извън всички социални групи и задължения, да бъдат истински свободни“³. Звучи привлекателно, но е безполезно за храбрите царе от страниците на „Форчън“, така че логично отива в кошчето на историята – още повече, че пропуска единствената значима категория на неолибералната глобализация: конкурентноспособността.

Учениците трябва от най-ранна възраст да се борят помежду си, а не срещу потискането на тяхната индивидуалност в полза на доминиращите сили на деня. Университетите трябва да трупат рейтинг, за да се харесат на инвеститорите си – управляващите, бизнеса и студентите, готови да заплатят една все по-значима сума, за място във висшето бюро по труда. Това е механизмът на подмяната на фалиралата хумболтова визия със печелившата система на частните университети, субсидирани от държавата, но недостъпни за мнозинството. Държавните университети също трябва да се държат като частни или да изчезнат – вижте новите такси за следване в Англия, нараснали близо 10 пъти през последните години.

Сънлива глупост

За нуждата от растеж и растящи печалби образованието трябва да се ориентира към икономиката – да произвежда кадри, които да произвеждат продукти, включително добре оформени работници в унисон с доминиращите нрави. То трябва да се пригажда, да се стесни, да се специализира заедно „с прогреса на разделението на труда“, който според Адам Смит ще е от полза за икономиката, но внедрения в него човек „обикновено става толкова глупав и невеж, колкото може да стане едно човешко същество“. Това е състоянието на „сънлива глупост“, което образованието би следвало да преодолява, и в което „по необходимост трябва да изпаднат трудещите се бедняци, т.е. по-голямата част от народа, ако правителството не взема мерки“⁴. За щастие на новите храбри царе Смит е просвещенска личност, която трябва

да се почита в установения смисъл,

а не да се чете.

Така че нека правителството взема мерки само за собствената си дълговечност.

Учениците да не бягат от училище. Студентите „да не подскачат“. Ние сме древен народ и първи европейци (пише го в учебниците) в най-паисиевия смисъл на тези думи и ще продължим стандартизиращото оформяне на нравите до най-сънливата глупост, при която министърът да може да ни „пригоди“ към „ясната политическа воля“, въпреки „бунтовете“, които тя предизвиква навсякъде в Европа (в.Сега, 9 януари 2010).

А ако учениците и студентите на запад успеят да демократизират образованието си, ние пак ще станем най-първи европейци и ще ги последваме.

Цитирани произведения

1.John Stuart Mill, On Liberty, Penguin books, London, 2010, p.155

2.Паисий, История славянобългарска

3.Хана Аренд, Насилие и политика, КХ, София, 2007, с.109

4.Адам Смит, Богатството на народите, Рата, София, 2010, 735-6

Статията е публикувана в списание “Виртуална Култура” и на Priziv.org.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

XV Европейска среща за солидарност с Куба

- За какво ли още са ме лъгали? Този въпрос си задавали често американските студенти, които се връщали от Куба и поддържали обратна връзка преди администрацията на Буш окончателно да спусне желязната завеса на половинвековна блокада срещу Острова на свободата, разказа Алейда Гевара, дъщеря на легендарния “Че”, при посещението си в България. Тя, заедно с делегати от над 30 страни, пристигна в София за “XV Европейска среща за солидарност с Куба”, която се проведе в рамките на два дни в парк-хотел Москва в средата на май.

Единствената извъневропейска делегация, естествено, бе кубинската, предвождана от директора на Института за приятелство между народите (ИКАP) Кения Серано, чиято реч откри форума и предизвика бурни аплодисменти. Тя не пропусна да сравни блокадата над родината й с продължаващата окупация в Палестина и морската блокада на Газа, както да подчертае, че утвърдени терористи като Орландо Бош и Луис Посада живеят в пълно спокойствие под шапката на Съединените щати.

Марианхелика Касула от базираната в Швейцария европейска медицинска организация “МедиКуба – Европа” обясни усилията на медиците за пробиване на блокадата. Те са концентрирани предимно в научнотехническата дейност, целяща разработването на генерични лекарства, които да заобикалят международните патенти на големите западни компании. Задачата е това да доведе до производството на евтини и достъпни лекарства не просто за Куба, но и за бедните страни от Третия свят, които не могат да си ги позволят на диктуваните от севера цени.

През тежкия период след ураганите от 2008г. организацията развила широка кампания за набирането на помощи, които да подпомогнат здравната система предвид финансовите проблеми на страната, свързани с високата цена на петрола по това време и ниските цени на никела – главен експорт на Куба след загубите на захарните пазари в началото на 90-те.

Доктор Касула обясни на делегатите защо свързващата медици от 11 страни организация избира да помага именно на Куба, а не на някоя наистина бедна страна. На първо място, тя изтъкна безпрецедентния хуманен ангажимент на тамошната здравна система. За разлика от други страни, където здравеопазването не е човешко право, а пазар и фармацевтичните компании определят кой да живее, в Куба всички са допуснати до него без никаква дискриминация. Липсват пазарните ограничения, които превръщат жизненоважни услуги в недостъпен за големи обществени групи лукс дори и в някои богати страни като Съединените щати. Изборът на организацията е такъв и в отговор на незаконната блокада и медийната агресия, но предимно защото Куба праща квалифицирани медици в страни от Третия свят и обучава (обикновено безплатно) чужди студенти. Факт е, че действителността често надхвърля мечтите – завърши речта си с думите на Фидел Кастро – Вече не ни е страх, че може да не постигнем това, за което се борихме.

Кратко видеообръщение от директорът на Cubainformacion TV представи медията, която се опитва от 2007г. насам да представя непредубедена гледна точна за събитията в страната чрез радио, вестник и онлайн излъчвания.

Встъпителните изказвания продължиха с международен революционен поздрав от Раул Мартинес от Испания. Той призова участниците да реагират пред лъжите на медийните консорциуми и монополи, който определи като машини за манипулация. Необходимо е да създадем собствени механизми за разпространение на информация, идващи от хората и в противовес на силните на деня. Най-добрия начин да го кажем – завърши той с думите на Хосе Марти - е да го направим.

Къдринка Къдринова, зам.-главен редактор на сп.Тема и председател на Сдружението на испаноговорящите журналисти в България (СИЖБ) заяви, че сред колегите й има много, които искат да представят коректна информация както за събитията Куба, така и за всички процеси по света. Тя обеща на сайта на сдружението да разобличават лъжите там, където се противопоставят империалистическите интереси с тези на обикновените хора.

Конференцията продължи с излъчване на половинчасовия филм на Bernie Dwyer – “The Day Diplomacy Died”[Денят, в който дипломацията умря], което беше едно от първите показвания на лентата (заедно с прожекция в Дъблин). Представен в София от самата режисьорка, документалния филм показва историята на кубинци, пожертвали години от личния си живот, за да се внедрят в групировките, който службите на Съединените щати създават в страната. Ирландската продукция обръща внимание и на развитието на отношенията между Куба и най-могъщата държава след ВСВ в контекста на вече половинвековното революционно движение на острова. Скоро след падането на режима на Батиста от ЦРУ откриват, че скромните потребности на кубинците, свеждащи се повече до свобода, отколкото богатство, не спомагат за организиране на опозиция на новото правителство, затова такава трябва да бъде създадена чрез външна намеса – финансова и организационна.

Bernie Dwyer определи филма си като част от борбата срещу медийния тероризъм и описа опасностите от разпространението на пропагандна информация – думите са нещо по-страшно от война, това е медийна война.

На срещата присъстваше и Елизабет Палмейро, една от съпругите на Петимата, които не са допускани на територията на Съединените щати, за да се срещнат с несправедливо арестуваните кубинци. Няма да дочаме справедливост – заяви тя, но помоли участниците да продължат разяснителната кампания относно политическите присъди на Петимата. Нейната надежда е Обама да бъде повлиян от кампанията подета от осем нобелови лауреати, както хилядите американци, които вече са заявили подкрепата си в протести и петиции. Има хора, които защитават идеите на Джеферсън и Линкълн в Съединените щати, завърши г-жа Палмейро и призова за увеличаване на солидарността, за повече писма до Обама, подкрепа от известни писатели, журналисти общественици.

Лудостта е навлязла напълно в XXI-ви век – заяви представител на Асоциацията за приятелство „България – Куба” и даде старт на изказванията на делегатите от различни страни, които да разяснят усилията си в цяла Европа за подобряване на отношенията на континента с карибската страна. От Норвегия подобно на почти всички представители се оплакаха от предубедеността на медиите. В една от най-богатите и развити страни в света има само един вестник, който предава сравнително достоверна информация. Водим война с фалшификацията и търсим разнообразни източници. Правителството в скандинавската страна е червено-зелено – социалисти, леви социалисти и зелени. Благодарение на това, както и на факта, че страната не е част от ЕС и води самостоятелна политика, властите отпускат помощ от 5млн.крони след опустошителните урагани, а министър Ерик Солхайм от левите социалисти посетил лично Куба с цел задълбочаване на контактите. Подписано е споразумение за нормализиране на отношенията, което позволява правителствените институции да контактуват директно помежду си и да извършват съвместна дейност. Норвегия, която през 2010г. беше обявена за 6-та година поред за най-добрата страна за живеене в света от ООН, ще продължи да помага на Куба – финансово и със специалисти. Докладът завърши с констатация, която много народи биха искали да могат да направят  – ще бъде трудно на Норвегия да продължи да живее по американските правила. Огромните природни ресурси дават на страната възможност да проявява политическа самостоятелност, а благодарение на лявото правителство тя е най-големия донор на хуманитерна помощ в света, отделяйки над 1% от БВП за бедни страни.

В доклада от Дания акцентът падна на провелия се там световен екологичен форум, който не можа да приеме документ, актуализиращ Протокола от Киото. За разлика от срещата на лидерите на държавите, паралелният алтернативен форум за климата, организиран от доброволци и еколози, не се провалил. На 4 различни конференции е обсъдена революцията в кубинската енергетика и земеделие като за целта са поканени експерти от страната. Прожектиран е филмът “The Green Revolution in Cuba”, който показва как икономическата блокада и загубата на износа към Съветския съюз водят до ориентиране на агрономите към биологични методи за отглеждане, инженерите към устойчива енергетика, фармацевтите към природни медицински продукти. В резултат, само две десетилетия по-късно около 80% от земеделието там е органично.

Френските делегати се обърнаха с поздрав към България за организацията на такова събитие, докато западните демокрации се опитват да накарат хората да плащат за икономическата криза. Оттам се обявиха против общата политика на ЕС към Куба и подчертаха нелогичността на това мирна страна, която провежда хуманитарни медицински операции по целия свят да е включена в списък на поддръжниците на тероризма. още повече, че редовно получава атаки от базирани в Маями терористични организации, които Съединените щати открито насърчават, а за 50-те години агресия от север равносметката е 3500 жертви и много други ранени и отровени с химическо оръжие, включително американци.

Лудвих Сонда подчерта, че всички правителства в Чехия след Перестройката са антикомунистически и реакционни в същността си, а във външен план – особено агресивни към държави, които са обявени за “недемократични”. В това число влиза финансова помощ към псевдохуманитарни организации на вредени в Куба агенти. Организацията за приятелство с Куба има клонове във всички 30 провинции и провежда протести, включително през американското посолство. Всички вестници в Чехия с изключение на комунистическия са в чужди ръце, а същото важи и за телевизиите освен двете държавни, които са обект на правителствено вмешателство. Въпреки скромния социален произход на членовете на организацията, там успели да съберат 23 хил. евро за възстановяване на Куба след разрушенията през 2008г.

От Португалия се похвалиха с театрална постановка за Петимата в университета в Коимбра, която след третия й сезон е позната в цялата страна, а и в Европа. Казахстан подчерта нуждата да се насърчава здравната и образователна системи на Куба, чиито медици единствени достигат до най-тъмните кътчета на черния континент. Мнозина хора по света не са виждали други медици през живота си, освен кубински доброволци на мисия в страната им.

Андрей Женовал от Италия изрази съжаление, че на Куба не прощават за това, че изнася идеи, демокрация и медици вместо оръжия, война и експоатация. По проблема с Петимата в Апенините тече национална кампания, която цели запознаването на повече хора с незавидната съдба на затворниците, но също включва седящи демонстраци, проведени пред сграда на националната телевизия в Рим, на Кориере делла Серра в Милано, както и международен протест в Брюксел. В Швеция пък пробиват медийната обсада - разказа Ваня Рамирес - като действат в публичното пространство, правейки походи с раздаване на флаери в градовете. Турските представители съобщиха за протест със 7000 души в подкрепа на Куба в Истамбул, както и за голям концерт с известни изпълнители, събиращ средства за подпомагане на страната след ураганите.

Раул Мартинес обясни смисъла на ежегодния “керван”, тръгващ от Каталония и обикалящ туристическите курорти. Така посланието на испанската организация достига до гостите на една от най-посещаваните страни в света. Той не пропусна да изтъкне, че за империализма демокрация означава Гуантанамо, преврат в Хондурас и затвор за Мандела, който сам споделя, че кубинската революция винаги е била източник на вдъхновение за всички свободолюбиви хора. Австрийският делегат припомни 4-мата убити кубинци в концентрационния лагер в Мадхаузен, където са били изпратени в резултат от участието им в интернационалните доброволни отряди за подкрепа на републиканците във войната в Испания. Той ги обяви за едни от първите начинатели на революцията, която Кастро нарече – за скромните от скромните в името на скромните.

Гърците всеки ден се противопоставят на опитите на властите там да прехвърлят тежестта на кризата върху обикновените хора. Въпреки това, техните организации за солидарност не пропускат винаги да изискат среща с представители на външно министерство, когато се обсъждат отношенията на ЕС с Куба. Представител от Англия сподели, че Куба далеч не е съвършена, но усилията й заслужават подкрепа предвид факта, че живее в много голям контраст с всички страни в региона. Делегат от втора португалска организация сподели своя опит и проблемите с медиите в страната, и предаде поздрав и подкрепа от дружество за солидарност в Западна Сахара – страна, окупирана от Мароко веднага след оттеглянето на испанските колониалисти през 1975г.

Втората белгийска делегация припомни, че ураганът Айк удари и Хаити преди 2 години, но слабата организация на европейските правителства за подпомагане на най-бедната държава на полукълбото я подтикнало да изпрати помощта си чрез кубинските лекари, които заминали за остров Испаньола, а 400 от тях продължили работа до самото земетресение през януари 2010 и първи оказали помощ на хаитяните. Втори делегат от Швеция - професионалният фотограф Мартин Остерлинг, както и гост от Румъния се похвалиха с разрастване на членовете на тамошните сдружения, а от Полша подчертаха целенасочената антикубинска пропаганда в частните медии и ултраконсервативния институт “Лех Валенса”.

Навярно единствената делегация, която изтъкна, че проявите й намират публичен отзвук и биват отразявани в медиите, бе руската. Там действат в сътрудничество с правителствена руско-кубинска комисия, която организира дни на културата в двете страни и други международни прояви. Дружеството за солидарност с Куба развива широка системна дейност, включително в комисиите на ООН и американската администрация. Вече 18 години поред от 1992 насам Общото събрание на ООН гласува резолюции, целящи да отменят блокадата на острова, като изпълнението им е блокирано от Съединените щати и Израел със спорадична подкрепа от трети страни – Албания през 94-та, Узбекистан 95-97-а, Палау от 2004-та насам. Известна опора на блокадата в асамблеята на общността оказват Микронезия и Маршалските острови, а през 92-ра дори Румъния гласува “за”, но по погрешка.

Германия,  която беше единодушно избрана да организира следващата Европейска среща за солидарност през 2012г., настоя да се огранизират кампании за активно показване на позитивните страни на Куба, а не просто да се реагира от отбранителна позиция. Вторият ден на форума завърши с голям концерт, воден от Йорданка Христова в зала “Универсиада”, но преди това бе прочетена финална декларация и делегатите изслушаха речта на Алейда Гевара. Тя изрази учудването си от необичайната пасивност, с която народите в Европа приемат войните в Ирак, Афганистан и Палестина, където техните страни участват косвено или директно. Сподели своите високи очаквания и надежди, които имала към новоизбрания американски президент Барак Обама, преди той да разпореди разгръщането на войската си в Колумбия – акт на агресия, който според мнозина може да стартира надпревара във въоръжаването в региона и да спусне нова “желязна завеса” между покровителстваните от севера страни и народите, които желаят своята самостоятелност. Името на дъщерята на Ернесто Гевара пробива информационната завеса, което е причина за нейното участие в такъв форум. Тя използва медийното внимание, за да казва истината за Куба, за да говори за всичко това, което пазарните медии изопачават.

Лесно е да си революционер в Куба, трудно е за вас, които се борите по света.

Другият (1 януари 1959)

Ние, оцелелите,

на кого дължим нашето оцеляване?

Кой умря вместо мене в затвора за роби?

Кой получи моя куршум,

отредения за мене – в своето сърце?

Над кой мъртвец живея аз,

чии кости останаха в моя скелет,

чии изтръгнати очи блестят

в сегашния поглед на моето лице?

И ръката, не негова вече,

но още не моя – чия е ръката,

която пише окъртени думи

там, където него го няма-

в оцелелия живот?

от Роберто Фернандес Ретамар

Ето интервютата, които Алейда Гевара даде за български медии:

“Алейда Гевара: Обичта е най-универсалното у Че” от К.Къдринова, сп.Тема, URL=http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=608&aid=14475

“Че Гевара не е търговска марка” от Владислав Пунчев, в.Стандарт, URL=http://www.standartnews.com/interviews/details/id/665/Че-Гевара-не-е-търговска-марка

“Баща ми винаги е вярвал, че солидарността крепи един народ” от Лилия Томова, в.Дума, URL=http://www.duma.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0002&n=9331&g=В¤

“Че сваляше униформата и играеше с мен и брат ми” от Диана Тенчева, в.Труд, URL=http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=480515

От просвещенски “отживелици” към икономически потребности

 

Вместо да се насочи към реалните проблеми във висшето образование, реформата ще задоволи частни интереси в сектора, внедрявайки все повече пазарни механизми за регулиране на достъпа.

 

Студенти от СУ събраха последните си жълти стотинки, за да подпомогнат финансовото министерство

Едно от правомощията, които властите сами си делегират е правото да обявяват „обществени“ дискусии, да ги провеждат сами и да си вадят „правилните“ изводи от тях. Така те произвеждат легитимност за политика, за която малцина биха гласували на избори. Такова „обсъждане“ осъществява и просветният министър Игнатов по проблемите на висшето образование. Той представя всички гледни точки в солови медийни изяви и посочва верния път, съобразен с европейските практики, които единствен познава. Приглася му самият премиер, който тръби, че е превърнал образованието в приоритет, някак успявайки да не съобщи, че тази година субсидията за студент е намалена с 10% и е най-ниската в ЕС, а последващите съкращения (20% от публичните разходи), наречени „антикризисни мерки“, връщат университетите с десетина години назад. В медийния фон, облъчващ българите, трябва да добавим и министър Дянков – заявявайки, че трябва да закрием БАН, защото на запад науката е в университетите, той все съумяваше да не ни каже, че лично е намалил парите за научни изследвания в образователните институции с 47,5%, а след последните съкращения парите по това перо в СУ са редуцирани от над 3 милиона до 800 хиляди лева. След всички тези репресии Дянков логично заключи, че българската наука е “длъжник” на икономиката.

Очевидно е, че реформа, придружена с резки финансови съкращения, не предполага някакви обсъждания, а

трябва да се изпълнява като заповед – бързо и без излишно мислене.

Това е и основният мотив, който дебне зад орязването на и без това скромната субсидия – университет, чието функциониране е застрашено, не може да вземе конструктивно участие в реформирането си и ще трябва да изпълнява правителствените разпореждания. Самият законопроект, който „дискутираме“, се пише в пълна секретност и малцина са избраните да го видят. Останалите съдим за него по думите на министъра. Преди месец студентите в Румъния протестираха, защото мнението им не се вземаше предвид по отношение на тамошната реформа, но и у нас едва ли някой се сеща, че университетите са създадени най-вече за обучаващите се в тях и в полза на цялото общество, а не за да отговарят на прищявките на министерството или лобистите зад него. Една от промените, за която Игнатов активно лобира е ново съкращение на бакалавърската степен на 3 години, т.е.

по-малко знания с по-практическа насоченост

с цел бързо ориентиране към пазара на труда.

Такава титла ще се взима без нито един съставен текст по научен проблем след въвеждането на тестова система, каквато вече използвали някой напредничави висши училища – предимно частни.

Системата ще бъде прокарана под „булото“ на прозрачността в оценяването, след като университетите бъдат насърчени да демонстрират практическата полза от автономията си, подчинявайки се на министерските разпореждания. Тестът ще е окончателното скъсване с Хумболтовия университет, построен върху остарялата просвещенска концепция за развитие на креативността и изследователските умения на студента. Според министър Игнатов този модел не е достатъчно „гъвкав“, откъдето лесно можем да разграничим

два вида гъвкавост – тази, която знанието създава в ума

и тази, която министерството изисква в кръста.

Можем и без усилия да очертаем разломната линия между възрожденските идеали за просвета у българина и пазарните реалности или финансовата необходимост, които според властите предрешават всичко вместо него. Университетът на бъдещето е построен върху далеч по-модерната визия за максимално бърза реализация на пазара на труда, в името на която може да бъде пожертвано всичко останало. Губещите хуманитарни специалности, например.

По думите на министъра основното финансиране ще бъде насочено към областите, в които бизнесът се нуждае от кадри. Приоритет трябвало да станат инженерните специалности, с което държавата на практика се отказва да поддържа целостта на изследванията, насочвайки капитал към сферите, в които е потребна работна ръка. Тази политика ще закрие цели науки, които се оказаха без реализция в годините на прехода – физически, химически, биологически дисциплини. Хуманитаристите също са оставени настрана – никоя власт не се нуждае от добре подготвени историци или философи, които да й припомнят предизборните обещания или състоянието на обществото, да не говорим за образовани журналисти. Добре известен факт е, че безпокойството от социалните проблеми идва с познаването на историята. Няма история, няма проблем. Икономиката от своя страна има нужда само от „машини, които да изпълняват точно определени функции“, както се изрази проф.П.Журд за една учудващо подобна реформа на френските консерватори –

не ни трябват „хора, които да виждат малко по-надалеч от болта и гаечен ключ номер 12“.

Университетите ще имат право да създават търговски дружества, да се разпореждат с имоти, да търгуват със знания и научни продукти, да бъдат „предприемчиви“. Според Игнатов това трябвало да бъде комбинирано с повече власт на ректорите, които щели да се посочват, а не да се избират. Иначе ставали „заложници“ на остарелия научен съвет, навярно както Сталин бил „затворник на Политбюро“ и не можел да реализира смелите си идеи (по думите на Труман). Овластени допълнително по този начин след увеличемието на правомощията със Закона за академичния състав, ректорите ще бъдат насърчавани да се разпореждат с имуществото по начин, който да им осигури приходи. Когато правителството абдикира от образователния сектор, държавните висши училища ще започнат търговийка с имоти, за да закърпят положението. И невъоръжено с информация око може да забележи, че министърът ни е бивш ректор на частен университет. Извън банановите републики думите му биха минали за чист лобизъм.

Кулминацията на законопроекта е т.нар. „ваучерна система“. Отначало тя щяла да включва само държавните университети, но с подобряване на икономическата среда ще се разпростре и върху частните. Студентът ще има право да си вземе субсидията по всяко време и да я внесе в друг университет. Това е

прекрасна схема за източване на държавния бюджет –

учащият, който не може да се справи с тежките изисквания в Софийски университет си тегли ваучера и влага парите на данъкоплатците в някое частно школо, където го приемат на драго сърце с елементарен тест, а може да се дипломира и за 2 години. Така отдавна овехтялата просвета е заменена с нещо далеч по-модерно и практично – документ за нея. От друга стана мярката ще принуди и малкото останали добри университети да се грижат повече за бройката на обучаващите се, отколкото за качеството на обучението, смъквайки прага за прием до готовността да се плати една постоянно нарастваща такса.

Очевидно е, че реформата няма за цел да реши належащите проблеми с орязаното финансиране, непосилните такси за безплатното по Конституция образование, ограниченията, които финансовите бариери поставят, обидните заплати на научните работници, символичните стипендии, недостигащите общежития и съответното ниско качество на обучението. Тя не е насочена към хората, които се сблъскват с тези реалности всеки ден – преподаватели и студенти, а обслужва частни лобистки интереси.

„Реформа на думите“ казват на запад за такава подмяна на лексикалния състав, която да съобщи на хората по приемлив начин, че парите им отново ще потекат в нечии дълбок джоб. Подобна промяна трудно би се приела, ако не бяха постоянните убеждения на министъра, че това е „ясната политическа воля“ в Европа и ние трябва да се „нагодим“ към нея.

Демократичният порив на правителството е забележителен –

еврооправданията са в основата на всяка реформа.

Всъщност всички подобни идеи в рамките на Болонската система срещат ентусиазирана студентска съпротива, свързана с окупации на зали, безредици по площадите, блокиране на улици. Това става в развития демократичен свят, когато политическата воля се размине с тази на избирателите. Но нека да разбием министерския информационен монопол по отношение на образованието в Европа.

Средно ЕС отделя 1,2% от БВП за висше образование, а у нас нивото е 0,3%. Според изследванията най-щастливите европейци са датчаните, а те харчат 2,4% от далеч по-големия си бюджет в този сектор. В разгара на кризата точно 20 страни в общността решиха да увеличат публичните разходи за висше образование като повечето от тях имат далеч по-обилно финансирани системи. Защо да не се нагодим към тази Европа? Игнатов не говори за нея, което личи от дискусията в министерски съвет за стратегията „Европа 2020“. Тя изисква всички страни да отделят поне 3% от БВП за наука. Игнатов предлага 0,6%, а правителството се спира на 1,4%, с което

узаконява положението ни на опашката на съюза и в следващото десетилетие.

Очевидно просветният министър не работи за промотираната на запад „Европа на знанието“. Той мечтае за Европа на частните университети, субсидирани от държавата. От нас се изисква мълчаливо да се „нагодим“ към новите реалности с неизбежен характер, както ни се представят от една групировка, която можем да наречем „Нагаждачите“. Другият вариант е най-накрая да започнем да наливаме съдържание в преексплоатираната в хода на прехода дума демокрация.

 

 

 

Двеста години самота

През 2008 в сезона на ураганите няколко тропически бури удариха Хаити, отнемайки живота на близо 800 души, всичките oбитатели на бидонвили, лишени от елементарна инфраструктура, необходима за нормален живот. Броят на хората по света, които живеят в такива условия продължи да расте и през 2009, успоредно с броят и богатството на милиардерите.(1) Разрастването на предградията на големите градове в Третия свят е тенденция, в която Хаити е истински образец. Само ураганът Айк (Ike), който дори не засегна остров Хиспаньола директно, отне 75 живота в най-бедната страна на Америките. Същата стихия, но вече от 3-та степен, се вряза в бреговете на Куба, причинявайки „само“ 7 смъртни случая – навярно хора, незасегнати от правителствената операция за евакуирането на 1 милион жители от застрашените територии. С някои изключения, далеч по-ниски от хаитянските нива са и пораженията от идентични бури в Тексас и Флорида.

При това положение е логично да се запитаме:

природни явления ли са

бедствията, при които умират само бедните?

Земетресението от 12-ти януари даде еднозначен отговор на този въпрос предвид необичайно високия брой жертви. Преобладаващо антропогенният характер на катастрофата беше очевиден и за „24 часа“, който в анализ демонстрира нагледно колко грешни изводи можем да си направим за човешките работи, ако се вгледаме в настоящето, без да държим сметка за историческите обстоятелства и генезисът разглежданите процеси. Според статията „Хаити носи огромна вина за ужасите и опустошението след него“. Страната била „пример за това как един народ и неговите управници могат да разорят страната си до такава степен, че трусът можа само да я заравни“(2).

Да се бърка народ с управление е

типична тоталитарна практика.

Стига да приложим достатъчно безразличие към учебниците по история дори от началния курс, лесно бихме могли да стоварим върху българския народ обвинението за съсипването на страната му в рамките на Османската империя.

Упоритото повтаряне в материала за влеченията към вуду ритуалите в Хаити следва да ни наведе на мисълта, че отклонението от „правата“ вяра може да донесе на „провинилите се“ възмездие свише под формата на природно бедствие. Това не е някаква оригинална идея, а

автентичния начин да се списва

всяка средновековна хронология,

използвана и от теолозите във века на Просвещението, които виждат едва ли не Второто пришествие в лисабонския трус от 1775г. Пришествие имало, но на пожари, тръгнали от преобладаващите бедняшки квартали, натъпкани с колибите на хората. Същата „интелектуална“ следа се появи и в България преди десетина години, когато земетресението в Турция беше „разчетено“ в Божия промисъл като наказание за престъпления от минали векове. Подобна „логика“ без съмнение ще открием и в западната преса за опустошението в Пакистан през 2005г. когато 1000 кубински лекари останаха дълго след западните си колеги, за да се погрижат за пострадалите, някои от които виждаха медик за първи път.

„От 1998г. – пише сп.Тема – Куба изпраща в островната държава [Хаити] свои лекари и учители и приема хаитянски младежи за безплатно обучение в кубински универстети“. Земетресението заварва на 12-ти януари 400 кубински лекари, които първи оказват помощ на засегнатото население.(3) Седмица по-късно, на 20-ти, Съединените щати вече са поели управлението над острова и контролират помощите за страната – изпратени са 265 медици (коментарите са излишни) и 11,200 войници.(4) Американските власти в Хаити отклониха няколко жизненоважни доставки, – предимно венецуелски – което даде основание на редица страни, начело с Франция, да обявят, че Белия дом използва трагедията на хората, за да осъществи поредната си окупация на острова.(5) Малко по-късно френските власти разкритикуваха и ръководството на ЕС за бавната реакция и преместиха акцента на действията си върху самостоятелна стратегия.(6)

Инициативност прояви и българското правителство, светкавично гласувайки

хуманитарна помощ на главозамайваща стойност

от 5804лв.

под формата на непотребни стари палатки, всяка струваща 12лв.(7) Това прави и всеки достоен богат българин по празници, когато изхвърля старото си облекло по разни домове за сираци. За да бъде резилът пълен, Хаити и светът научиха „с възмущение“, че български камион с помощи бил използван за трафик на наркотици. „Някои печелят от нещастието на Хаити“.(8) По ирония на глобализацията тази констатация, изказана за някакъв български камион, може да бъде мото на всеки учебник по хаитянска история.

Докато от Париж протестираха срещу тромавата еврокрация и недостатъчното ангажиране на Брюксел в хуманитарното наддаване, там нямаше как да са забравили, че тяхната помощ също е закъсняла.

Най-малко с двеста години.

През XVIII-ти век Хаити е най-богатата колония, крайъгълен камък в зданието на процъфтяващата Френска монархия. Нека думите за богатства и блага не ни заблуждават – на един плантатор в богатия остров се падат стотици бедстващи и безправни роби. По това време коренното население практически не съществува, след като било „открито“ в 1492г. и избито в следващите 25 години. Когато Френската революция разбива портите на Бастилията остава само слухът за знамето, на което пише „равенство, братство, свобода“, да преплува океана, за да предизвика серия от размирици, довели до единственото успешно въстание на роби в историята, от което се ражда втората република в Западното полукълбо (след Съединените щати). Независимостта е обявена на първи януари 1804г., но както обикновено се случва, когато слабите решат да търсят правата си, декларациите никак не са достатъчни.

Те само могат да подразнят „свободните и независими щати“, както ги дефинира Т.Джеферсън в 1776г. – по същество една страна на робовладелците. Хаити също е трън в очите, а и значителни пропуснати ползи, за реставрираната Френска империя, която под управлението на Наполеон в следващите години ще завладее континентална Европа. Логичният изход от неудобната ситуация ни е посочен от изторика Кристоф Уарни:„Хаити трябва да бъде зачеркнато от паметта. И да му бъде забранено да съществува“. Тъй като властите тогава не са разполагали с достатъчно масови медии за целта, се наложила употребата на други оръжия, което довежда страната до

„най-голямото кръвопролитие в историята си,

по-лошо от това през 2010“. (9)

Освен много кръв, Хаити трябва да плати и 150млн. франка обещетение на колонизаторите за наглостта да се освободи. Договорът е подписан през 1825г. не без предателството на новосформираните елити. Този дълг формално е погасен едва в началото на следващия век, но с цената на огромна задлъжнялост към чуждестранни банки. В зората на Световната война американският президент-идеалист У.Уилсън, притеснен от силното немско и френско влияние в близост до Съединените щати, праща войници да откраднат половин милион от централната банка в Порт-о-Пренс и така да си осигури контрол над страната. В следващта 1915г. той обаче се връща на предложението на Андрю Джонсън от 1868г. за анексиране на Хаити, за да се увеличи сигурността на търговията в Западните Индии.(10) Невъзможността да се прокара нова Конституция, която да дава право на чужденци да купуват земя е решаваща за нахлуването. Темата за земята е централна във всяка бивша колония, а американските корпорации, които са най-големите собственици в малките страни на Карибите, не могат да се допускат изключения.

Американското военно присъствие продължава до 1934г., което означава, че едва ли би свършило, ако не беше Голямата депресия и последвалият „Добросъседския курс“ на Т.Рузвелт. В случая с Хаити под „добросъседство“ се разбира

подмяна на окупационните войски с поредица от

по-евтини и по-жестоки марионетни диктатори.

Първите демократични избори се провеждат чак през 1990г. и са спечелени от свещеника-марксист Жан-Бертран Аристид. Американският кандидат, Марк Бейзин от Световната банка, бивш министър от времето на диктатурата на Жан-Клод Дювалие(Бейби Док), получва едва 14%. Очевидно „неправилните“ резултати довеждат до военен преврат само след няколко месеца.(11) След 3 години държавен терор Аристид се завръща от изгнание с помощта на Бил Клинтън, но при условие, че приеме ключови моменти от програмата на загубилия през 90-та кандидат, който дори успява да изкара година начело на държавата. По оруеловски операцията е наречена „възстановяване на демокрацията“.(12) Според Клинтън демокрацията не е форма на управление, която поставя народа в доминиращо положение, а инструмент, който да намали митото на ориза от 50% на 3% – ход, отварящ вратите за субсидирания американски ориз и съсипващ местното производство. Така се насърчават фермерите да продават земята на безценица, а после и труда си още по-евтино. Тази прогресивна мярка е приложена и в захарната индустрия.(13)

Контролът върху медиите и средствата за насилие от страна на полумилитаризирата опозиция не позволява на Аристид да участва в изборите през ’95-та, но той се завръща по впечатляващ начин през 2000г., когато печели близо 92% от избирателите, подкрепили усилията му да инвестира в „образование и здраве“ и „да подобри положението на най-зле платените работници в северното полукълбо“. Резултатът от тези мерки е нов преврат в 2004г., извършен, според журналиста П.Хауърд, от „проамерикански бизнес лидери“, свързани в „опозиция на неговата[на Аристид] прогресивна политика и несъгласието им с демократичния процес“. Заради ангажираността на Аристид с народното движение е „ключово той да не бъде просто свален от длъжност, но и напълно дискредитиран в очите на народа му и света“. Едно твърде лесно упражнение в ерата на медиините компании, които в Хаити се притежават от споменатите „бизнес лидери“. „Заплахата от добрия пример“ – някоя малка страна да се развие самостоятелно без да приема господстващите в света икономически догми – обединява „лидерите на света“ в задачата да

„срутят демокрацията в

името на демокрацията“.(14)

На 12-ти януари 2010г. Земетресението завари в Хаити един народ, който отдавна искаше от президента си Р.Превал да удвои заплатата от долар и половина на ден, но най-вече да създаде условия за поредното завръщане на Аристид(15). На 25-ти януари Венецуела опрости натрупания напоследък дълг от 285млн.дол., като Уго Чавес заяви, че страната му е тази, която е задължена на Хаити за помощта, която младата държава оказала на Симон Боливар в 1815г.(16) След две седмици същото направиха и страните от Г-7, които от няколко години „подготвяха“ документите по анулирането на финансовото наследство от диктатурата.(17) Докато от богатият Запад валяха щедри обещания за възстановяването на страната чрез огромни фондове, т.е. нови дългове, от ALBA вече бяха дарили повече отколкото ЕС и САЩ, накуп с всички благотворителни фондове и холивудски звезди.(18) Известно е, че благотворителността е преди всичко средство за успокояване на съвестта на богатите.

Всички тези обстоятелства накараха страните от Третия свят да се замислят каква ли катастрофа ще трябва да изстрадат, за да бъдат анулирани незаконните им дългове и да бъдат обезщетени за вековете колониализъм и продължаващата до днес експлоатация на хора и ресурси.

Бележки:

(1).Стандарт, „800 млн. души живеят в бидонвили“, 18 март 2010г. Link; Forbes, “The World’s Billionaires”, 10 март 2010г. Link 1011 милиардери през 2010, при 587 през 2004, в разгара на икономическата криза едва 62-ма от тях за намалили богатството си.

(2).Янков, Р., „Защо Хаити рухна“, 24 часа, 1 февруари 2010г. Link

(3).Къдринова, К.,“Развалината Хаити“, Тема, брой 3(430), 25 януари 2010 Link

(4).Janicke, Kiraz, “Venezuela Steps Up Aid Effort to Haiti, Questions U.S. Military Deployment”, Venezuelanalysis.com, 20 януари 2010 Link

(5).“Франция:САЩ окупират Хаити”, 24 часа, 19 януари 2010 Link

(6).„Франция отправи критики към ЕС заради Хаити“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(7).Гутсузян, М., „Българската помощ за Хаити е на стойност 5804лв“, Дневник, 22 януари 2010 Link

(8).„Хаити научи с възмущение за наркотика в наши помощи“, Сега, 22 февруари 2010г. Link

(9).Уарни,К.,“Хаити-трусът на мизерията“, Монд дипломатик, 4 февруари 2010г. Link

(10).U.S Department of State:Office of the Historian, “U.S. Invasion and Occupation of Haiti, 1915–34” Link

(11).Чомски, Н., Провалени държави, Бард, С.,2007 – за подготвянето на преврата от страна на Буш I – стр.247-249. Хаити е образецът за „провалена държава“, който Чомски използва.

(12).Подобно развитие можем да очакваме и за ситуацията в Хондурас в близките години.

(13).Фолкери, Карстен и Райман, Анна, „Хаити и Западът“, Дума, 18 януари 2010, препечатка от Der Spiegel Link

(14).Hallward, Peter, “Why they had to crush Aristide”, Guardian, 2 март 2004г. Link

(15).Pierre, Wadner, “Chávez and Venezuela: Duty, not Charity, to Haiti“, HaitiAnalysis.com, 20 март 2007г. Link Link2

(16).“Venezuela’s Chavez Forgives Haiti’s Debt”, Focus news agency, 26 януари 2010г. Link

(17).„Сраните от Г-7 опрощават дълга на Хаити“, Сега, 7 февруари 2010г., Link

(18).Suggett, James, “Venezuela, ALBA Countries Pledge $2.42 billion in Aid to Haiti”, Venezuelanalysis.com, 1 април 2010г. Link

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от “сталинистките структури” на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че “последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?” /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като “страхотен реформатор” образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.

Президент и премиер “гъвкави” пред рейтинга

През последните няколко години рейтингът на президента Първанов не представляваше особен интерес, тъй като той се ползваше с особено високо доверие, главно поради невероятното си умение да не заема категорични позиции, да прави уклончиви изказвания, подлежащи на разнообразно “тълкуване” или по-възможност да не коментира никакви наболели теми. От няколко месеца, това не е достатъчно, за да се поддържа високо одобрение и Първанов трайно мина на заден план за сметка на Бойко Борисов, а на моменти – дори скучна фигура като Цветанов го изпреварва!

Не е трудно да се досетим, че опитен политик като него трудно би се задоволил с подобно състояние на нещата и това стана видно, щом започнаха да прехвърчат първите искри на напрежение между двамата “първи мъже на нацията”. Противопоставянето им бързо напусна границите на страната, когато  неформалната им рейтингова надпревара, накара пострадалите в трагедията в Охрид да чакат пристигането на президента или когато драматичните им медийни изяви по тъй нар. “случай Спаска Митрова” докара усложнения, вместо търсеното бързо решение на проблема.

И в двата случая, Борисов се оказа по-подготвен и решителен, а Първанов, сякаш изоставаше, може би, защото не е свикнал с подобни темпове в политиката. Все пак, вторият реши да смени ролите и да прояви държавническа далновидност, съзирайки “недопустими” териториални претенции в изказване на македонския премиер Никола Груевски, направено в Австралия. Не е ясно защо, ако не за рейтинг,  президентът реши да види подобна “претенция” едва във втората половина на втория си мандат начело на държавата. Още повече, че имаше много възможности за реакция на изказвания от такъв тип, които са широка практика в македонската политическа реторика. Например, когато преди близо две години, когато Бранко Цървенковски предизвика негодуванието на гръцката страна, снимайки се пред карта на “Велика Македония”, в която влиза Пиринския край.

Бихме могли да наречем този поврат в поведението на Първанов неговата политическа “зрелост” или “пригодимост”, но това няма да бъде съвсем точно. Трябва да използваме термина “гъвкавост”, който изглежда е общоприетият евфемизъм за “лицемерие”.

Трудно бихме били толкова дипломатични, когато говорим за реакцията на Борисов, който също побърза да види провокацията от македонския си колега. Той предпочете да прочете морална лекция върху европейските ценности, каквато би следвало да бъде позицията на една истинска “майка България” към непослушното “дете”. “Добросъседство…, мир, разбиране, толерантност” – напътстваше македонците, пропускайки само една малка подробност, която е сигурен, че медиите няма да припомнят, а именно – Бойко Борисов подкрепя европейските ценности стига да не го карат да ги спазва.

“Толерантността” и “добросъседството” не бяха в списъка на гости в онази реч, която тогавашния софийски кмет държеше в Чикаго, “бягайки” от служебните си задължения в българската столица. Затова пък, териториалните претенции направо крещяха в неговата реторика. Още тогава, бъдещият премиер подчерта, че въпреки пропуските на предишните правителства, все още сме в състояние да “превземем” съседната държава икономически, купувайки ключови предприятия.

Генералът демонстрира още “мир” и “разбиране”, обявявайки македонския език за “развален български” – лесно е да се досетим, че и всички диалекти на нашия език са негова развалена форма, макар и доста по-стари от наложения от академици официален език. Този неразвален говор така и не бе демонстриран на предизборната среща зад океана, където “тези, дето избегахте” липсваха на кандидат-държавника, който бил изоставен в родината да се оправя с “кофти материал”.

Дали позициите на двамата водещи политици у нас в момента са акурантни и удачни, не е най-важното – проблема е в очевидният двоен стандарт на Първанов (по отношение на Цървенковски от СДСМ и Груевски) и откровеното лицемерие на Бойко Борисов. Всичко това, направено с оглед на краткосрочни рейтингови показатели.

А ние, дали можем да позволим на нашите благовидни управници да си налагат така удобна избирателна амнезия в момента, в който очакваме да се изпълняват предизборните обещания?

Пантера, обявена за международно издирване

За опасна пантера, обикаляща Великото херцогство Люксембург, северните части на Франция и югоизточните на Белгия, съобщиха световните агенции, цитирайки France Presse. Животното не е предизвиквало никакви проблеми досега, но е съвсем очевидно виновно – придвижва се свободно(включително през граници), без да притежава документи и регистрация в полицията.

Пантерата-рецидивист била забелязана последно в Люксембург от богата възрастна дама, каквото било преобладаващато население на Великото херцогство. Според експерти, хищникът надали е опасен и е по-вероятно просто да иска да се скрие. Едно желание, което в наши времета би се приело с разбиране от много хора, но не и от местните власти. Полицията изпратила няколко екипи със специално обучени кучета, които провели продължително издирване на свободолюбивото животно. Наземните екипи били подкрепени от хеликоптери, въоръжени със специални термокамери, улавящи всичко живо. С изключение на въпросната пантера, която отново се измъкнала – вече два месеца успешно се уркивала от маниакално преследващата я полиция.

Според непотвърдена информация на анонимен източник, ако нарушителката бъде заловена от властите във Великото херцогство Люксембург, Великата джамахирия Либия била готова да й предложи политическо убежище.

Кофти начало

Всички знаем, че лидерът на ГЕРБ обича да изтъква успехите си. Дори когато само той ги вижда. В тази графа влизат изказвания в стила “Криза с боклука няма” и “Вече е чисто”, отправени по време на посещението му в Москва, където наистина е чисто. В същото време обаче в София не можеше да се ходи пеш от боклук, не че има къде да се разхожда човек в столицата.

Едно от първите изказвания на бъдещия премиер след изборите влиза веднага в графата “ново двайсе”. Бойко Борисов си позволи да обяви, че ЕК пуска онези прословути 140 млн. по САПАРД, “замразени” през миналата година. Новото правителство щяло веднага да почне да усвоява средствата. Софийският кмет имал уверенията на “колегите в Европа” (знаем, че всички в Европа са му колеги), че парите ще бъдат отблокирани “като награда”. Той самият не искал да си приписва заслугите, но изтъква, че „не случайно пускат парите след изборите”. Важна била високата избирателна активност, желанието на българите да не са най-бедни. “Това е награда за народа” – заключава той като оставя да се разбере от само себе си, че хората са “наградени” за това, че са гласували правилно.

Това разбира се e обикновена спекулация (да не кажа популизъм), което пък провокира един от хората, които активно работят от близо година за размразяването да реагират на изказването. Меглена Плугчиева заяви в специално обръщение, че очакваното становище на ЕК по отношение на САПАРД не бива да се обвързва с предизборните резултати.

“Бяха предприети мерки за въвеждането на нови елементи в системите за управление и контрол, гарантиращи ефективното управление на програмата съобразно изискванията на Европейската комисия”, коментира още вицепремиерът. Истина е, че се очаква позиция по въпроса преди летните почивки, които са чиновническа практика и в западна Европа, но опитът на неформалния лидер на ГЕРБ да си присвои набързо цяла година работа по Плана за действие по програма САПАРД от юли 2008 е меко казано елементарен.

Още повече, че бързото запитване от страна на национална медия до европейски чиновници даде в отговор лека усмивка и уверение, че ЕК ще излезе с позиция, но определено още не го е направила. Преди месец чухме, че решение няма да има преди “датата за доклада” и преди изборите, за да не повлияе на гласоподавателите. Според Борисов обаче българския вот повлиял на комисията моментално, докато Плугчиева теърди, че “ЕК основава решението си единствено и само на база изпълнени ангажименти, отстранени слабости и действащи европейски системи за управление и контрол”. Твърдението на досегашния софийски кмет, че е получил информацията от приятелите му от ЕНП демонстрира виждането, че ЕК взема политически решения за деблокирането на средства, а не както смята вицепремиера по европейските въпроси – “безпристрастно” и “безкомпромисно”. Склонен съм да се доверя на Меглена Плугчиева като очевидно по-добре запозната с “колегите в Европа”. Още повече, че знаем отношението на ЕНП в ЕП към България и Румъния, което по никакъв начин не може да се свърже с думите компромис или солидарност. С подобни изказвания Борисов се показа неподготвен подобно на един негов друг “колега” – при посещението си в Чехия представителят на американската левица Барак Обама посъветва лидерите на Европа да вземат политическо решение и да приемат Турция в съюза – изказване, на което най-остро реагира близкия приятел на нашия нов премиер – Никола Саркози.

За да е пълно фиаското, БТА разпространи изказването на Майкъл Ман, говорител на земеделския еврокомисар Мариан Фишер Бьол, че “до момента няма никакво решение за деблокиране на средствата” и “все още проучваме изпратената от България информация”. Чиновникът отбелязва, че възстановяване на плащанията е възможно, но “след анализирането на тази информация”, а не след правилния вот на българите.

Така още преди да встъпи в длъжност Бойко Борисов опита да си припише чужди заслуги, показа се неподготвен, възползва се от момента и безрезервното доверие на хората, което си е едно безславно начало начело на държавата. Казано накратко – кофти работа.