Осогово като природен парк

Излязла от хватката на Желязната завеса, една от най-красивите и високи български планини е изправена пред нови опасности по дългия й път към Европейския зелен пояс.

Изглед от вр.Шапка

До началото на 90-те Осоговската планина е опасана от т.нар. кльон, от който още могат да се наблюдават останки – същият, чието възстановяване край турската граница се обсъждаше сериозно и в наше време, години след края на Студената война, заради разпространението на шап. Подобно невидимо охранително съоръжение все още съществува в граничните части на Западна Стара планина, където се ходи само със специално разрешително от Главна дирекция „Гранична полиция“, както преди повече от 20 години. От другата страна на границата войната е свършила и същата планина е обявена за природен парк.

Планините (гори, реки, езера, блата, естествени местообитания) по протежение на Желязната завеса по ирония на историята днес са едни от най-запазените зони на стария континент, незасегнати фатално от икономическата надпревара между съперничещите си лагери. Неслучайно, няколко години след демилитаризирането на пограничните райони се ражда идеята да се превърне доскорошната телена приумица в европейски Зелен пояс (http://www.greenbelteurope.eu/), разпростиращ се на 8500 км от езерата на Финландия до последния незастроен странджански плаж. Поясът, включващ система от национални и природни паркове, защитени обекти и резервати, се простира в пограничните райони на 23 страни, в това число почти всички балкански.

В България Зеленият пояс предвижда постепенно създаване на поредица от защитени територии в планините по протежение на западната и южната граница на страната, като първият голям успех на кампанията беше обявяването на Беласица за природен парк в края на 2007г. Съвсем логично, Осогово е една от планините, която природозащитнищите от фондация „Биоразнообразие“ – лансиращи идеята у нас – считат, че трябва да последва примера на развитие на Беласица.

Местноста Бег Бунар

Изглежда парадоксално, но да се опази уникалната природа на този край, която световното противопоставяне на двете най-големи военни сили в историята не можа да унищожи, никак не е лесно. От най-новия пътеводител на планината научаваме, че „истински бум на дърводобив настъпи след реституцията на горите“ (Стефан Иванов, 2009) – а тези във високата западна част са „подложени на активна сеч“, понякога поголовна – като резултатът е воден режим за населението в подножието през сухите месеци и унищожителни бурни води през периодите на пълноводие, а оттам и растящата ерозия на почвата. Санитарна гола сеч се разрешава само в опожарени или болни гори, откъдето се пораждат известни подозрения, свързани с постоянния ръст на пожарите в кюстендилско при намаляващо население. Онова, което военното безумие не може да разруши, за собственическата стихия е детска игра.

Логично, идеята за обявяване на защитена територия среща съпротивата на дърводобивните фирми, които изнасят голяма част от дървесината в чужбина, оставяйки зад себе си голи баири и добри отчети за печалбите си, на строителни предприемачи и собственици на земи, които все още се надяват да надуят имотен балон по светлия пример на Банско. Скоро след като проектът беше представен в Кюстендил, противниците му излязоха с анонимна декларация срещу „псевдоеколозите“, които целят да съсипят туризма в града, създавайки парк, в който „имотите няма да могат да бъдат търгувани“.

Пирин, гледана от Осогово

Изключвайки търговията с безценната природа, поголовната сеч и бракониерството, няма никакво съмнение, че обявяването на природен парк в този изоставащ край на страната ще доведе до икономическо оживление. За устойчивия бизнес, най-вече екологичния туризъм и производството на биохрани и продукти, паркът би станал лесно припознавана марка, едновременно рекламираща и гарантираща качеството и чистота на предлагания продукт. Още повече, че този винаги пренебрегван граничен район най-накрая ще излезе от анонимност и то не по-фаталния за природата бански начин, чиито беззакония напоследък така излизат наяве, че чак премиерът се зае с тежката задача да ги замазва уж в интерес на обществото, променяйки концесионните договори, така че на практика на вилнеещата фирма там да й стане ясно, че и занапред ще може да прави каквото си поиска. За щастите, Пирин е национален парк и всяко нарушение там среща бурна съпротива в обществото, която дава ефект, дори когато не решава проблема отведнъж.

В последните години се появиха и първите опити за развитие на селски туризъм в селата от северното подножие на Осогово, но всички подобни начинания срещат неумолимата стена на аномимността – слабата популярност на планината, оставаща встрани от туристическите потоци. С височината си от 2251м. планината се нарежда на 5-то място в България и сред първенците в Македония (Руен е граничен връх), като е малко по-ниска от Витоша при 15 пъти по-голяма площ. Едва ¼ от нея се намира от българската страна на границата. В това отношение планината си остава разделена по най-ясно изразеното вторично било. Перспективите за интегрирането й на този етап се изчерпват с варианта за трансграничен парк, тъй като не се очертава и двете държави да влязат в Шенген в някаква обозрима перспектива – Македония още дори не е започнала преговори за присъединяване към ЕС, макар да е подала документи от няколко години.

Дилемата, която лобистите на идеала „Банско“ поставят пред докараното до крайна бедност местно население, между икономическото развитие и защитата на природата е дотолкова фалшива, че е трудно да се обсъжда сериозно. Нали с това измислено противоречие застроихме повечето недокоснати плажове на Черно море, а сега се чудим какво да правим с призрачните бетонови недомислици, които даже премръзнал руснак не може да счете за приемлива среда за почивка. Къде са богатствата за местното население? А като говорим за призрачни села, такива изобилстват в района на Банско. За да е пълен абсурдът, концесионерите на пистите искат да ги разширят в резерватите на Пирин, защото разстоянието им не отговаряло на изградената легловата база. Планината също не отговаря на кубиците желязо и бетон около нея, но странно защо никой не се е сетил да я надстроява.

Не можем да очакваме от шепа печалбари да схващат простата диалектика на собственото си положение – именно природата, срещу която смело се борят с помощта на държавата, е неговата основа, а националният парк, който мразят, е главен източник на благоденствието им. Тези хора сигурно си мислят, че могат да отрежат и продадат дървото, което ги пази от слънцето, като обаче запазят за себе си сянката му.

Долината на Бистрица, в която не се допускат туристи, защото някой купил пътя

В случая с Осогово икономическият ефект няма да се изрази във всеобща бедност, както се опитват да ни го представят и каквото е фактическото състояние в момента. Негативи ще има за дърводобивните фирми, които извършват усилена сеч. За строителните фирми, които вече 2 години ремонтират отнесени мостове по поречието на Бистрица, чиито водосборен басейн представлява сечище. За фирмите, които планират да изграждат соларни паркове в местността Памука или онези, които искат да строят вилни селища на Попови ливади.

Вековен бук в местността Попови ливади, където застрояването щяло да бъде само 30%

Именно тези местности дават известния образ на Осогово от миналото, когато високите части са били с ограничен достъп – просторни слънчеви поляни с отделно извисяващи се вековни буки и гледка към белите върхове на Рила и Пирин. Според строителите на селища природата нямало да бъде засегната, защото плътността на застрояване ще бъде едва 30%. Отворете някоя карта на жилищен квартал в столицата след онзи процес, който правилно беше определен като презастрояване и преценете дали плътността е стигнала до 30%. Защо никой не се е сетил да обяви ЖК Люлин за резерват?

В противовес на този модел на икономическо развитие, зеленият пояс поставя една визия за устойчив туризъм, биологично земеделие и животновъдство в периферията на парковете. Нещо повече, неговите компоненти се превръщат в лесно разпознаваема марка не просто в регионален план, но и в европейски. Това е и шанс за географски изолирани райони, които остават в периферията на икономическите процеси да се интегрират трансгранично и да изградят нов имидж.

Водопадът на Скокова река - по-надолу има мини-ВЕЦ, който през лятото спира реката и не пропуска необходимите количества за оводняване на коритото

Вторичните икономически ползи също не са за пренебрегване – спестява се от разходите за пречистване на водата, намаляване на ерозията на почвите, щетите от наводненията и т.н. Но за онези, които не пият вода от чешмите, а прибират парите, които държавата отпуска за преодоляване на щетите, природният парк е истински кошмар.

На жителите на граничните планински райони и изобщо хората в страната не се налага да правят труден избор между препитанието си и защитата на природните дадености, пред какъвто ги изправят лобистите на модела „Банско“. Всичко, което предстои да се избира е по какъв точно начин и в чий интерес да се проведе икономическото развитие на тези изостанали райони и каква околна среда ще бъде завещана на следващите им обитатели. В този смисъл на екологичните движения не може да се гледа като на някакви назадничави явления, спиращи развитието, защото те са защитници не просто на някакви диви територии, а на човешкото право на бъдещите поколения на чиста околна среда, каквато сме получили и ние. Когато избираме, го правим и от тяхно име, а това е голяма отговорност.

В този смисъл, студената война между интереса на собствеността (единия %) и интереса на екологията и обществото (99-те %) добива по-съдбовни измерения, отколкото имаше онази отпреди 20 години.

Изборите в Кюстендил III: свободата на словото

Да вземем един любопитен пример: вестник Труд, където дейността на общината беше редовно и последователно възхвалявана, а кметът се сдоби с образцови апологии, за които и ББ би завидял. Изведнъж обаче тази пролет вестникът промени редакционната си политика на 180 градуса със статия за демона Паунов, който не пуснал репортера им в общината. Истински скандал – възмути се справедливо Труд – всеки гражданин може да слиза в тази сграда! После последва кратко затишие, новината потъна в дълбините на инфопотока, а вестникът… отново започна предишната си „независима“ възхвала на „успехите“. На какво можем да отдадем тези диаметрално противоположни настроения? Но преди да стигнем до централните медии, да видим що за животно е свободата на словото в Кюстендил и дали се среща сред природата или се отглежда внимателно и контролирано само в местната зоологическа градина.

I. Местна медийна среда

Медия на конци

Пролетта на 2011-та година не носи кой знае какви промени за Кюстендил – прахоляците от подмяната на канализацията, която не намали цената на водата, вече са слегнали, също като тези от смяната на практически вечните каменни павета от Алеята с липите с бетонни павета, които ще могат да се сменят по-често от най-правилни фирми. Кризата и тази година не се очертава да достигне до областния град, но е възможно тя вече да е минала и да е открила, че работата й тук отдавна е свършена.

Седмица преди Великден обаче настава раздвижване на иначе клонящия към несъществуване медиен пазар в града. Градският вестник, известен с безрезервната си подкрепа за настоящия кмет, намалява цената си със… 67%, от 50 на 20 стотинки. На заглавната страница се мъдри прочуствено послание, изпълнено с онзи религиозен плам, с който кметът Паунов строи храмове в опустелите села на общината, където бедстващото население може да оплаче несгодите си директно на властите в отвъдното, защото на този свят не им се очертава промяна към по-добро.

Вестникът на кмета също е разбрал тежкото положение, – уверяват ни от първа страница – в което кризата поставя хората, затова намалява цената си драстично преди светлия християнски празник. За вестник „Наблюдател“ обаче няма криза. Там разбира се могат да си позволят да раздават обемното си книжно тяло и безплатно, защото за вестниците на тези, които са на власт, прищявките на пазара не важат. Те са само за онези, които не са защитени от привилегиите и богатите си спонсори.

Действителната причина за промяната на финансовата политика на изданието е появата на конкурентен вестник, което ще рече, че и друга партия решава да пусне вестник, който излиза два дни по-късно. Опасенията се оказват неоснователни, защото новото издание -„Кюстендилско време“ – не е директна заплаха, а се надява да се продаде на някоя от „безгласните“ партии, или поне да му платят да мълчи по неправилни теми. Това е механизмът, по който „независимата“ преса (и медия изобщо) може да вирее в среда на тотален контрол върху изказваните мнения от страна на центровете на икономическата и политическа власт в града и страната.

Нима не е ясно, че е невъзможно да се самоиздържа едно издание (освен ако не се списва от доброволци, подобно на Индимедия например), докато трябва да се „конкурира“ с обилно субсидирани от мощни политически и икономически субекти медии? Нима скромният местен и национален пазар може да издържа една медия, ако тя отказва да поддържа даден спектър от позиции и направо да пише поръчкови публикации, които обикновено влизат в неофициалния рекламния пакет?

Въпреки че „Кюстендилско време“ не се оказва заплаха за кметския стол, от “Наблюдател” решават да запазят ниската си цена за целия предизборен период, която едва ли покрива дори книжното тяло. Скоро от ГЕРБ се взимат в ръце и „насърчават“ издание („Кюстендил плюс“), което да разбие медийния монопол в града като казва… глупости, точно противоположни на глупостите от другия вестник. На тази ужасна за идеологическата чистота атака кметът Паунов отговаря възможно най-бързо, като пуска друг вестник (“Арена Кюстендил”) с неизвестни издатели и автори, който да излиза в деня на герберския вестник (петък) и да струва с 10 стотинки по-малко. Свободата на пресата достига нови ширини – в града вече има цели три „независими“ издания: двата клонинга на Петър Паунов с различни имена и един на ГЕРБ. БСП пък пуска безплатна партийна листовка, правилно преценявайки, че населението няма да понесе още един „независим“ вестник.

А какво мислят блюстителите на свободата на словото за нея?

Когато компроматната война между вестниците (кандидатите иначе водят позитивни кампании без удари под кръста) става твърде сурова, депутатът от ГЕРБ Валентин Микев предупреждава репортер от “Наблюдател” да си търси нова работа за след изборите. От вестникът отговарят с гневна статия: ние – уверяват ни – сме частно издание и ще продължим да защитаваме свободата на словото и след изборите! Похвално и съвсем естествено наистина е за едно частно издание да защитава свободата на словото на частния си собственик, особено когато той е основният източник на капитала му. Нали никой не се бори срещу свободата на словото въобще, а най-много срещу тази на другите?

Същият герберски депутат ни уверява, че партията му не издава вестник в града – значи можем да се доверим на глупостите във вестника му. В това твърдение се съдържа едно твърде очевидно противоречие: партията си има вестник и очаква хората да го четат, но допуска, че те не могат да четат и да видят чия свобода на словото защитава той. Ако сте депутат от ГЕРБ, който едва срича от парламентарната трибуна, предварително подготвени мъдрости, бихте могли да не забележите чий е вестникът, но за щастие повечето хора все още четат доста добре.

Ето защо кандидат за общински съветник от ГЕРБ признава с половин уста, че вестникът е независим, но той просто ни публикува нещата. Ето това са дефинициите на нашите смели вестникари за свободата на словото. За хора, лишени от диалектично мислене, би било трудно да си представят как несвободата, т.е. цензурата, произлиза директно от свободата на мненията, когато тя бъде узурпирана от едно незначително по брой, но могъщо икономически малцинство. Те най-естествено бъркат собствените си привилегии със универсални свободи по същия начин, по който чистосърдечно вярват, че ако преследват личните си интереси, когато дойдат на власт, то това е в интерес на всички.

II. Местната власт в националните медии 

Контролът на мненията обаче никога не може да бъде постигнат ефективно на базата на една, три, или пет пропагандни брошурки, пресилено наречени вестници. В това откритие се състои цялото величие и всичките главозамайващи „успехи“ на кмета Паунов. За да хване корени, дадена илюзия се нуждае преди всичко от някакъв външен авторитет, който привидно независимо да й придава легитимност.

Ето защо битката на кмета от самото начало на мандата му не е за усвояване на евросредства по проекти (където провалът е пълен), а за изграждане на имиджа на общината на национално ниво, т.е. в централните източници на информация. Това е твърде важно, освен заради споменатото легитимиране на „успехите“, така и поради факта, че на практика във всеки дом в града има по няколко души, които отдавна не живеят в Кюстендил. Тази логика докара кмета до идеята да сформира най-големия и активен PR-екип, който градът някога е виждал, чиято работа и финансиране тънат в дълбока мистерия. За тях обаче можем да съдим с доста голяма точност по резултатите. Ето ги и тях:

За 4 години на власт, в печата се появиха точно две критични статии за положението в Кюстендил – и двете във вестник Сега. Това са и единствените публикации с аналитично съдържание за работата на кмета, на фона на хиляди, отчитащи новини за „успехите“. В телевизията пък почти само предаването „Частен случай“ на БНТ прояви известна склонност към разваляне на ореола на славния строител на храмове, разкривайки някой от мътните дейности на общината, които почти не бяха отразени в медийния поток и никак в мейнстрийма.

Да вземем един твърде любопитен пример: вестник Труд, който все още поддържа кореспондент в Кюстендил. Дейността на общината беше редовно и последователно възхвалявана в изданието, а кметът се сдоби с образцови апологии по модела „комсомолски лидер в Работническо дело“ (друг независим вестник от миналото), за каквито и Бойко Борисов би завидял. Изведнъж обаче в края на март вестникът промени редакционната си политика на 180 градуса със статия за демона Паунов, който не пуснал репортера им в общината. Истински скандал – възмути се справедливо Труд – всеки гражданин може да слиза в тази сграда! После последва кратко затишие, новината потъна в дълбините на инфопотока, а вестникът… отново започна предишната си „независима“ възхвала на „успехите“. На какво можем да отдадем тези на пръв поглед необичайни за хора със здрав разсъдък диаметрално противоположни настроения? Очевидно на факта, че

здравият разум започва там,

където свърват парите.

Общината сключва чрез своя отдел за връзки с обществеността договори с определени медии (БНТ отпада, защото там всичко е публично), за да е сигурна, че информацията за дейността й ще достигне до широката публичност, ще стане достояние на гражданското общество, ще бъде достъпна и прозрачна, и… прочее оруелизми, които да кажат по красив и приемлив начин, че кметът плаща с нашите пари (или в най-добрия случай с тези на бизнес партията му), за да ни го представят като ангел, слязъл от небето, в най-важните медии на страната (в.Сега отпада тук). Освен от Труд, за прекрасния нов свят, който се строял под носа ни в града, редовно научаваме от страниците на 24 часа и Стандарт. Винаги свежи новини от Кюстендил можем да чуем в ефира на БТВ и ТВ7 на Бареков, чиято подкрепа за Паунов ще видим и тези дни (на 20-ти, четвъртък) в организирания от телевизията дебат. От телевизия СКАТ пък организират по същото време предизборен концерт в подкрепа на кмета.

А сега да направим един любопитен експеримент: опитайте да намерите нещо за кмета Паунов в опозиционното партийно издание на БСП – вестник Дума. Вероятно там все още няма да има нито дума, или поне почти нищо, камо ли критика и анализ. Кой може да се погрижи за този комфорт, ако не старата приятелка на кмета и най-активен депутат в Парламента Мая Манолова? А не беше ли тя, която се погрижи срещу него да се изправят кандидати на БСП, които явно нямат никакъв шанс – и преди 4 години, и сега?

Контролът върху медиите, дава контрол и върху мненията – а оттам и популярната илюзия за „успехите“ през последния мандат. Още по-досадно е, че общественото мнение се контролира с парите на самото общество, което то заделя за съвсем други неща – та не е ли в това и тайната на харизмата на скъпия ни вожд – министър-председателя? В този ред на мисли става ясно, че въпросът за свободата на словото никога не е стоял на дневен ред. Тези, които притежават властта – най-вече над икономиката – се радват на пълна свобода, в контраст с безгласното огромно мнозинство.

Тогава правилният въпрос за свободата на словото е всъщност дали тя да бъде

частна привилегия на едно могъщо малцинство

или универсално право на всеки човек.

Във всеки случай, това е проблем, свързан със самата организация на медийната индустрия и обземането й от няколко големи групировки. Ние не можем да го разрешим на изборите за местна власт, но ако не го разрешим рискуваме никога да не можем да решаваме каквото и да е, тъй като свободния избор, изисква обективно познаване на условията, при които е направен, т.е. подробна и непредубедена информация. В крайна сметка стигаме до въпроса в какво общество искаме да живеем: такова, което периодично бива мобилизирано да крещи кухи лозунги и в защита на празни програми преди да подпише бюлетина „празен чек“, чрез която някой да се разполага с живота му или такова, в което всеки да има известен контрол върху собствените си дела и тези на общността, в която живее.

Но какво можем да очакваме от идващите избори все пак? Кметът и ГЕРБ са се хванали в най-мръсната компроматна война, която някога е виждал града, чрез вестниците си. Те обаче не казват какво ще стане, когато на балотаж отидат Паунов и кандидатът на БСП – Мая Шишкова, което на този етап е най-вероятният резултат. Още повече, че Мая Шишкова може дори да има преднина на първи тур. При такова развитие на втори тур герберите ще се разтъпчат небрежно и тихомълком до урните и ще подкрепят Паунов, който винаги демонстрира добрите си отношения с Бойко Борисов. След това всички ще заровят томахавките така, сякаш никога не ги е имало. Ние ще си честитим новия кмет от ГЕРБ – стария Петър Паунов и ще слушаме в мейнстрийма за новите му подвизи.

Който контролира медията, контролира мненията – и потенциално печели избори. Само критическата нагласа на населението, превърнато в безгласна публика, и трайно влошаващите се материални условия в града, могат да подрият ефикасността на този закон на пропагандата.

Изборите в Кюстендил II: парите в политиката, скрити зад расистки предразсъдъци

Електоралната карта на Кюстендил I: три предизборни фасади – сянка върху обществото