Дневникът на плячкосването

Прожекция на филма „Дневникът на плячкосването“ (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от историческия и философския факултети в една от залите на Ректората на СУ. Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от СУ проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.

Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява „един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията“ и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.

Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към „Дневниците“ на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.

“Всичко за нас и нищо за другите.“

Държавни приоритети в частното образование

Държавната субсидия за висше образование беше върната години назад и при това обявена за увеличена и приоритетна

Предвиденият бюджет за 2010г. в сектор образование е възможно най-високият, който може да се даде в тежка икономическа ситуация, заяви на Националния форум за науката, проведен на 27 октомври 2009 Сергей Игнатов – по-това време само изпълняващ длъжността министър на образованието. Това беше една от първите индикации, че заклинанието от последните месеци, че “Криза е. Няма пари.“ ще бъде приложено и към образованието, в това число – висшето, а и научната дейност. Всъщност, едва ли има по-сигурен начин една държава да продължава да няма пари от това да се откаже от развитието на науката си и помощта за тези, които я изучават.

За да стане първия човек в историята опровергал тази теза, финансовият министър Симеон Дянков определи намаление на средствата за научна и художествено-творческа дейност в университетите с 47,5% като в същото време съветваше цялата дейност на БАН да се премести в учебните заведения, както било на запад, защото “ако науката и образованието са разделени, може да се окаже, че най-добрите умове вместо да учат други добри умове, си бъркат в носа.“/Труд, 07.01.10 /. Противоречието между декларациите и действията на министъра е толкова очевидно, че нямаше как да не бъде приветствано от “добрите умове“ и заклеймен от злите “феодални старци“, каквито се оказаха учените от „сталинистките структури“ на БАН.

Въпреки драстичното намаление на финансирането на университетската наука, държавната субсидия за висшите учебни заведения през 2010г. е увеличена с 27,91млн.лв. и става 361,3 млн.лв. Този ръст почти сигурно ще се окаже фиктивен, тъй като идва от увеличението на приема на студенти с 14262 места. Според ректора на УНСС проф.Борислав Борисов “масовизацията на висшето образование е най-големият проблем на университетите“. Голяма част от тези пари изобщо няма да влязат в действие, тъй като има “7000 места повече, утвърдени от държавата, в сравнение с броя на дипломираните от средното образование“. Това означава, че огромна част от местата изобщо няма да бъдат заети, но и че „последният тройкаджия трябва да направи едно – единствено усилие – да си занесе дипломата в един ВУЗ, за да стане студент, защото на много места бяха премахнати изпитите и се приема само по диплома. Може ли да очакваме тенденции нагоре, след като двойкаджиите излизат висшисти?“ /Дневник, 23 ное 2009/.

Очевидно университетие не се нуждаят от повече места, така че увеличението на държавната субсидия по такъв начин е илюзорно и единственият му смисъл е да обърква обществените нагласи. Смислено би било да се увеличи издръжката за един студент, която през 2009г. беше 963лв., което е с около 50% по-малко от парите, давани за ученик в средното образование. Вместо това, финансовият министър блокира последните 10% от бюджетите на университетите за миналата година, което моментално доведе до намаляване на ступендиите и броят им, както и до невъзможност за разплащане по вече предвидени разходи, които ще трябва да се изчистват през новата година. В същата последователност беше намалена издръжката за студент и в бюджет 2010 с 10% до 866,7лв, което връщане назад под нивото от 2008г.

Фактът, че финансирането във сектора на висшето образование не е увеличено, а напротив – рязко намалено, не беше отречен от Симеон Дянков по време на лекцията му в Софийски университет на 7 януари. Той само заяви, че в други сектори орязването е още по-сериозно и че пари за ВУЗ-овете ще има, когато започнат нужните реформи, т.е. когато “доброволно“ се откажат от автономията си и изпълнят “препоръките“ на образователното министерство, които целят да ги направят “конкурентни“ на западните университети.

Похваленият от Дянков като „страхотен реформатор“ образователен министър Сергей Игнатов, който е и ректор на открития с американски капитали частен “Нов български университет“, вече намекна в каква посока трябва да са “реформите“. Според него трябва да намалим възможно най-скоро бакалавърската степен от 4 на 3 години, за да се “пригодим“ към “ясната политическа воля“ в Европа, въпреки “бунтовете“ там/Сега, 9.1.2010 г./. Това би намалило качеството на обучението, но ще го направи по-практично и конкурентно, тъй като ще го ориентира по-бързо към бизнеса и нуждите на пазара.

Докато студентите в Европа се “бунтуват“ срещу “политическата воля“, у нас ставаме свидетели на постоянното оттегляне на държавата от иначе безплатното и общодостъпно висше образование, което е гарантирано от Конституцията, прехвърляйки финансовата тежест върху обикновените студенти. В същото време се наблюдава ясна тенденция на целенасочено влошаване на качеството в сектора. Тези констатации наглед контрастират с заявените приротети от всички правителства на прехода, включително и от новия кабинет, но идват на точните си места, ако уточним точно в коя своя част образованието е толкова важно за нашите управляващи.

Очевидно става дума за приоритети в частното висше образование.

Повече информация на priziv.org и Инициативна група студенти.

Без изненади, нормален хаос

Тази зима снегът за пръв път не ни изненада. Поне така разбрахме от ведрата усмивка на кмета на София Йорданка Фандъкова, която от ранни зори обясни в целия ефир:“Обстановката в София е нормална при зимни условия. През тази година снегът не ни изненада“ (Днес.бг 18.12.09)

Тези думи трябва да бъдат разтълкувани – обстановката е „нормална“, като всяка година и затова не бива да се изненадваме. Разбрахме още, че цялата налична техника в София била мобилизирана за почистване на главните булеварди като в кварталите нямало да се влиза за толкова малък сняг. Наистина, снегът беше 6 до 9-10 см в ниските части на столицата, но въпреки това предизвика нормалните километрични задръствания по иначе почистените главни артерии.

Единственото, което не ни казаха, но някак си трябваше да се досетим е, че лошото време е в резултат от лошото наследство от предишното правителство. Такава тезa би звучала по-разумно от всичко останало.

Вместо това получихме искреното убеждение на софийската управа, че снегът е почистен, което лежеше върху съмнителната предпоставка, че жителите на града седят вкъщи, гледат телевизия и безрезервно вярват на лидерите си, не излизат и не общуват помежду си. Всичко останало са „трикове на комунистите“, както беше наречена кризата с боклука през пролетта от тогавашния кмет Бойко Борисов. Докато той беше на посещение в Москва, в София се трупаха купчини с боклук, а бъдещият премиер ни уверяваше с оруеловска жар: „Вече е чисто“ и „Криза няма“ (Дарик 1.03.09).

Почистването от телевизора на всички проблеми в столицата е умението, което новия кмет е усвоил директно от своя учител. Два дни след падането на няколко сантиметра сняг кварталните улици, автобусните спирки и подлезите не бяха почистени и никой в общината не е бил изненадан, когато Пирогов започна да се пълни с пострадали. Само за 2 часа Поглед.инфо установил 25 контузени, търсещи помощ в медицинското заведение на 19-ти декември.

Единствената почистена улица в Бистрица беше със забележителна концентрация на вили-резиденции с високи огради, камери и постоянна охрана

Любопитно беше положението в любимото на премиера Борисов софийско село – Бистрица. Там следи от почистване имаше само на една улица – Стефан Стамболов, която, по случайност, е алеята с най-висока концентрация на богаташки вили.

Положението в страната беше още по-тежко. Девет района или 3200 км пътища (около 16% от републиканската пътна мрежа) останаха недокоснати, заради несключени договори за почистване. Недоволни от конкурсите фирми обжалвали през КЗК проведените конкурси, което блокирало поръчките и цялата процедура(24 часа, 18.12.09) Това означава, че един по-сериозен снеговалеж може да парализира страната и да застраши живота на хиляди пътуващи. Изводът е елементарен – приватизирането на жизненоважни услуги не просто не подобрява качеството им, а ги прави опасни и при това по-скъпи, каквато е ситуацията с частните монополи над електро- и водоснабдяването. Почистването на боклука и снега, не трябва да се оставя на съмнителни бизнесмени, а да се поеме от общински фирми, които да публикуват подробни разчети за работата си и да се поддават на граждански контрол. Много общини вече са направили подобен механизъм, което донякъде обяснява защо опасните райони са „само“ девет. Подобен подход към проблема би мотивирал и гражданите да излязат с лопатите и да изринат снега пред дома си, както правим в Кюстендил, например. Естествено, никой не би заел с такава задача, ако знае, че по този начин поема задължението на частна фирма, извличаща в същото време печалба от данъците, които всички плащаме.

Едно е сигурно – ако оставим грижата за качеството на градската ни среда на тъй нар. „боклучени босове“, снегът всяка година ще ни „изненадва“ и което е по-лошо – това ще бъде нещо „нормално“.

Демокрация в услуга на властта

Ето че сме изправени пред поредното доказателство за разрастващата се свобода в нашата скъпа родина и все повече засилващата се роля на обикновения гражданин на републиката, който е толкова близо и толкова деен във вземането на важни решения относно бъдещето на страната си, че вече очаква пристигането на дългобленуваната демокрация по-скоро от обещаните от Бойко Борисов 30 години.

След референдума от 1946г., насочен срещу монархията и този от 1971г. за нова Конституция,  сега сме изправени пред ново решение, което да затвърди възхода на демокрацията и да очертае светлото й бъдеще – дали да има новини на турски език в национален ефир или не. Да отбележим мимоходом, че пропуснахме възможността да проведем национално допитване по няколко въпроса, които се видяха маловажни за нашите управници – въвеждането на пазарна икономика, влизането във военен съюз като НАТО, сключването на наднационален съюз като ЕС, ратификацията на Лисабонския договор, затварянето на АЕЦ Козлодуй и т.н.

Важността на въпросните новини на турски език трябва да се подчерае – според вдъхновителя на подобен референдум Волен Сидеров, те били сериозен разход за държавата. Това изглежда не важи за провеждането на всенародно допитване, което струва колкото бюджета на БНТ за половин година. Почти десет-минутните новини заемат около 0,8% от националния ефир, извън праймтайма.

Тази проста равносметка бързо ни поставя в онези треторазредни американски филми със скучен сюжет от типа: главният герой получава 20 милиона лева, за да ги похарчи за 10 минути… Какъв евтин, но драматичен филм, който може да донесе много печалби, защото всички са вкарани в него като статисти.

Но да не ставаме твърде критични и да се радваме на това, което имаме. Все пак в пристъп на практичност е добре да предложим за допитването самия източник на новите на небългарски, които толкова дразнят националистите. Правилният въпрос към народа би бил за отмяната на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, с което България би станала първата държава в Европа, която отхвърля този договор (ратификация от 38-то Народно събрание със закон, приет на 18.02.1999г.). Текстът му е достъпен на сайта на Българския хелзинкски комитет и сигурно би подразнил всеки любител на сидеровия национализъм, заради текстовете, които са пълни с толкова права, че надхвърлят класическия либерализъм и граничат с анархизма.

Ето какво гласи раздел II, член 8, ал.1:

Страните осигуряват, в рамките на своите правни системи, лицата, принадлежащи към национално малцинство, да не бъдат дискриминирани по отношение на достъпа до средствата за масово осведомяване.

След това скромно предложение да се впуснем към същината на самия въпрос за провеждането на всенародно допитване. Логично, ще проследим най-добрите практики на пряка демокрация, каквито, без съмнение, ползват в Швейцария. Така, в издадения с подкрепата на Кантон Берн, Кодекс на добрите практити за референдуми, четем в графата „Специфични правила“, че „текстовете, подложени на референдум…не трябва да противоречат на международното право,…задължителните принципи на Съвета на Европа“, т.е. „демокрация, човешки права и върховенство на закона„. За да разберем тези термини и понятия, които се използват за какво ли не и напълно са изгубили смисъла си в публичното пространство, най-добре е да се обънем към съответния „азбучник“ за „Пряка демокрация и гражданско участие“.

Според съставителите от „Болкан Асист“, демокрацията е „политическа система, в която решенията се взимат в обществен интерес“. Този интерес се определя от „предпочитанията на мнозинството“, но то е длъжно да зачита „правата, свободите и интересите на личността и малцинството„. От тази дефиниция излиза, че властите се готвят да подложат на референдум самата демокрация, освен ако не предположим, че ползват друга дефиниция.

В Азбучникът се различават референдумите, инициирани пряко от народно движение и допитването до гражданите, спуснато „отгоре“, което е наречено плебисцит и представлява „консултиране на управляващите с гражданите„. В този случай, не народа, а „управляващите решават кога и на каква тема да бъде поискано мнението на хората“. „В действителност – уточняват съставителите на азбучника – плебисцитите са властови инструмент, който се използва от управляващите с цел да придадат легитимност на предварително взети решения“. Колко удобна би била за властта една такава „пряка демокрация“.

При така приведените дефиниции е уместно да изоставим реториката за изключително демократичните пориви на властта и да си зададем един въпрос – защо държавата ще похарчи близо 20млн. от парите ни, за да утвърди едно решение, взето от националистите в правителството и против демокрацията? Стабилният контрол е скъпо нещо и това изтъркан макиавелизъм за нашето време. Да видим само един прост пример. След изобретяването на „спора за името“, който блокира прогреса на съседна Македония в международните институции, страната изпадна в дълбока политическа криза и във вътрешен, и във външен план. В такава тежка ситуация се намеси премиерът Н.Груевски, който опита да отклони вниманието на народа си от проблемите, забранявайки му да вари айвар на открито, заради босненски виц за пушеците и слагайки глоба от 50 евро за уриниране на публично място. Какъв скандал! Медиите се занимаваха два месеца с него, а Македония досега не е станала по-чиста.

Днес България се намира в опасна и разрастваща се социална и икономическа криза, а правителствените мерки пряко засягат най-уязвимите слоеве от обществото и трудещите се. Ограничени са най-важните елементи за развитие на едно общество – здравеопазване, образование и наука. В застой са и без това ниските доходи, намалени са субсидии и социални помощи. Закриват се училища, а притинатите университети увеличават таксите и намаляват символичните стипендии.

Във времето, когато е по-логично да се надига социално недоволство и протести, ще позволим ли да ни хвърлят пясък в очите?

Студенти-еколози с принос в замърсяването

Надали ще изненадам някой, ако кажа, че в Софийският университет има много проблеми. Повечето от тях са характерни за цялото ни висше образование – постоянно растящите финансови бариери под формата на такси, вечно недостигащите пари за стипендии, ограничаването на базата и разширяването на приема, намаляващите места в общежитията, неяснотата около финансовите операции и вътрешнобюджетното разпределение, липсата на ефективни механизми за студентско участие в университетската автономия, противоконституционното видеонаблюдение в коридорите, в смисъла на което може да вникне цялостно единствен последователния изследовател на творчеството на Джордж Оруел. Това са само някои от очевидните не-до-разум-ения, с които трябва да се примирява обществеността, понеже такива са „реалностите“, „възможностите“, „тенденциите“ и други подобни отнесени понятия, във формулирането на които, студентите нямат право на дума.

Искам да посоча един по-малък, но стряскащ с абсурдността си, проблем, който съвсем не произтича от институиите струпани край жълтите павета, поне не пряко, но е емблематичен за състоянието на образованието ни. Това е случаят със стационара край гр.Земен, който се поддържа „за провеждането на теренни изследвания и учебни практики“, както разбираме от сайта на Геолого-географския факултет.

Купчини боклук се търкалят в р.Струма от университетски стационар

Въпросният стационар се намира на няколкостотин метра от края на града в началото на Земенското дефиле на Струма, точно до реката. Голяма идилия. Стига боклуците, които базата произвежда, да не се изхвърляха право в реката, образувайки грозни гледки по склона на коритото й. Бих казал, че подобни гледки вече не уронват престижа на университета, а само го допълват. Тъй като висшите ни учебни заведения си изградиха имидж на остарели и консервативни структури, от които можеш да получиш какви ли не неща, стига да не става дума за качествено и достъпно образование и една по-висша академична култура. Вижте на снимката, как академичният дух се материализира в едно от най-недокоснатите и диви места на българската природа. Там се подготвят студенти от специалности като география, биология, ботаника и други, сред които особено блести една – екология. Колегите отиват, за да се учат как да пазят природата ни в бъдеще, а боклуците им свършват в реката. Никой не намира това за странно.

Нужно е много добро образование, за да не видиш всички тези проблеми.

Още някой характеристики на битовото и промишлено замърсяване в Земенския пролом и умовете ни:

Има замърсители, с които сме свикнали по един, присъщ за цялото ни общество, мазохистичен начин. Това е нерушимото мълчаливо съгласие около няколко големи проблема, сред които и замърсяването,  че те са просто неизбежни, естествени, не могат да се направят по друг начин, няма пари за тях, не е рентабилно да се харчат, ако ги има.

По този път към винаги отстъпващият и далечен хоризонт на прогреса се образуваха сметища в близост до почти всяко от петте хиляди български села, лишени от редовно и качествено сметоизвозване, още по-малко – преработване на отпадъци.

Сметище има край село Раждавица непосредствено до средновековна църква. През селото тече река Струма и тъй като боклукът се изсипва над нея преди селото, тя веднага го понася и го връща при нищо неподозиращите жители. Те често остават изненадани да видят довчерашната си собственост – матраци, бидони, обувки, найлон -  да плават край домовете им преди да продължат дългото си пътешествие към нови места.

Сметището по пътя за кариерата край средновековната църква се разраства постоянно

В следващите села, вече в Кюстендилското поле, населението знае, че реката е мръсна по начало и че, ако съществуват чисти реки, то това е против прогреса и икономическия растеж. Такъв е аргументът, с който редица предприятия продължават да замърсяват с отпадните си води и  хроничното мениджърско безхаберие към природата.

Лесно е да се намери пример в Земенския пролом – в самото сърце на това изключително диво място функционира кариера, която копае край най-запазената част от средновековната крепостна система в околността и съществува реална опасност да бъдете взривени, ако я посетите. Широк път, буквално откраднат от скалите, води до нея. Всичко това изглежда налудничаво като се има предвид, че цялото 22-километрово дефиле е част от НАТУРА 2000.

Това е положението, нищо не може да се направи, неизбежно е, биха ни казали и са го правили много пъти нашите управници. Изглежда преобладаваща част от родния държавен, бизнес и медиен апарат е впрегната в задача, чиито резултат е абсурден, но трябва да бъде представен като най-естествен. От една страна трябва да повярваме, че по всички важни въпроси, сред които и замърсяването, се прави „всичко възможно“ или дори „единственото правилно действие“ и че няма никаква алтернатива на настоящите „адекватни действия“. От друга страна, трябва да знаем, че живеем в демократична страна, където властта принадлежи на народа. Ние сме по-свободни от всякога да избираме.

Избираме власт, която да ни съобщи, че по най-важните въпроси нямаме никакъв избор и това е демократично. Всъщност е абсурдно и за да не кажем, че сред хората с влияние и власт има твърде много патологични лъжци и крадци, ще ни се наложи да измислим подходящ термин.

Замърсители на умове.

Критиците на властта

„От тези, които ме критикуват искам само едно – да не говорят и да не ме дразнят„. Това забележително изказване на премиера Бойко Борисов се прочу, въпреки че бе счетено за незначително от по-големите медии. Беше направено след като правителството обяви първите си идеи за новия бюджет. Представете си, че Сергей Станишев беше казал на работодателите и синдикалистите, които имаха забележки към бюджет ‘09, да не го дразнят и да мълчат. Това щеше да стане водеща новина и скандал в продължение на седмици – щеше да има обвинения в нарушаване на свободата на словото, установяване на тоталитарни порядки, каквито не е имало и преди ‘89г. и т.н.

Ако това ви се струва абсурдно и предубедено отношение към информацията, то по всяка вероятност не знаете какво означава „свобода на словото“ – това значи, че лошите трябва да мълчат, а добрите могат да говорят каквото си искат и то е необходимо вярно. Основна характеристика на добрите е, че са на власт и сами са се определили за такива.

В петъчната „Панорама“(6.11.09), водещият Бойко Василев зададе на премиера донякъде несправедлив въпрос – дали е слушал критичните оценти за 100-те дни на кабинета или само добрите. Откъде накъде ще ги слуша? Оказва се, че го правил и то внимателно:

„Слушах внимателно и примерно има една обща критика, която идва и от Волен Сидеров, и от хората на г-н Костов, и от „Синята коалиция“, и от „Атака“…Така че абсолютно правилна критика. Забавихме се в няколко министерства с подмяната на средния ешелон…“

Подмяната на средния ешелон означава уволнение на стотици държавни служители, незасегнати от чистката на върха. Абсолютно правилна критика е забавянето с подмяната. Няма да ви изнендам, това също не е новина.

Водещият изглежда притеснен, дали да не интерпретира изказването като „безогледно“ уволнение на служители с цел назначаване на добри хора от ГЕРБ. Бойко Борисов не смята така, понеже всичките смени досега са коректни:

Досега всичките ни промени и всичките смени, които сме направили, са без коментар. Нямаме нито един коментар от никого

Правилно е да се каже, че няма коментар от критиците Сидеров и Костов и че други коментари не се слушат, но това също е съвсем в реда на нещата и не случайно , защото:

И не случайно, дори и нашите критици като г-н Костов казват „да, това е, това е правилният път“

Ето това вече са истински критици, които те подкрепят и ти казват, че си на правилния път, а останалите следва просто да мълчат, защото очевидно грешат.

И аз приемам тези хора като критици. Не тези, айдуците от лявата страна, не ме интересуват

Тук, журналистическата доблест на Бойко Василев не може да издържи и той репликира: „За ваше съжаление човек не си избира опозицията, г-н премиер.“

„Не, напротив“, смята Борисов. Цялото интервю е много интересно и е достъпно на сайта на БНТ.

Да направим още едно мисловно упражнение, представяйки си, че преди година Станишев беше казал, че неговите критици Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски го подкрепят напълно, понеже е на прав път, а Костов и Борисов да си мълчат. Това би предизвикало епидемия от силно заразен смях, разпространявана обилно по радио и телевизия.

Когато обаче така говорят добрите хора от ГЕРБ, няма смях. Значи положението е сериозно.

Президент и премиер „гъвкави“ пред рейтинга

През последните няколко години рейтингът на президента Първанов не представляваше особен интерес, тъй като той се ползваше с особено високо доверие, главно поради невероятното си умение да не заема категорични позиции, да прави уклончиви изказвания, подлежащи на разнообразно „тълкуване“ или по-възможност да не коментира никакви наболели теми. От няколко месеца, това не е достатъчно, за да се поддържа високо одобрение и Първанов трайно мина на заден план за сметка на Бойко Борисов, а на моменти – дори скучна фигура като Цветанов го изпреварва!

Не е трудно да се досетим, че опитен политик като него трудно би се задоволил с подобно състояние на нещата и това стана видно, щом започнаха да прехвърчат първите искри на напрежение между двамата „първи мъже на нацията“. Противопоставянето им бързо напусна границите на страната, когато  неформалната им рейтингова надпревара, накара пострадалите в трагедията в Охрид да чакат пристигането на президента или когато драматичните им медийни изяви по тъй нар. „случай Спаска Митрова“ докара усложнения, вместо търсеното бързо решение на проблема.

И в двата случая, Борисов се оказа по-подготвен и решителен, а Първанов, сякаш изоставаше, може би, защото не е свикнал с подобни темпове в политиката. Все пак, вторият реши да смени ролите и да прояви държавническа далновидност, съзирайки „недопустими“ териториални претенции в изказване на македонския премиер Никола Груевски, направено в Австралия. Не е ясно защо, ако не за рейтинг,  президентът реши да види подобна „претенция“ едва във втората половина на втория си мандат начело на държавата. Още повече, че имаше много възможности за реакция на изказвания от такъв тип, които са широка практика в македонската политическа реторика. Например, когато преди близо две години, когато Бранко Цървенковски предизвика негодуванието на гръцката страна, снимайки се пред карта на „Велика Македония“, в която влиза Пиринския край.

Бихме могли да наречем този поврат в поведението на Първанов неговата политическа „зрелост“ или „пригодимост“, но това няма да бъде съвсем точно. Трябва да използваме термина „гъвкавост“, който изглежда е общоприетият евфемизъм за „лицемерие“.

Трудно бихме били толкова дипломатични, когато говорим за реакцията на Борисов, който също побърза да види провокацията от македонския си колега. Той предпочете да прочете морална лекция върху европейските ценности, каквато би следвало да бъде позицията на една истинска „майка България“ към непослушното „дете“. „Добросъседство…, мир, разбиране, толерантност“ – напътстваше македонците, пропускайки само една малка подробност, която е сигурен, че медиите няма да припомнят, а именно – Бойко Борисов подкрепя европейските ценности стига да не го карат да ги спазва.

„Толерантността“ и „добросъседството“ не бяха в списъка на гости в онази реч, която тогавашния софийски кмет държеше в Чикаго, „бягайки“ от служебните си задължения в българската столица. Затова пък, териториалните претенции направо крещяха в неговата реторика. Още тогава, бъдещият премиер подчерта, че въпреки пропуските на предишните правителства, все още сме в състояние да „превземем“ съседната държава икономически, купувайки ключови предприятия.

Генералът демонстрира още „мир“ и „разбиране“, обявявайки македонския език за „развален български“ – лесно е да се досетим, че и всички диалекти на нашия език са негова развалена форма, макар и доста по-стари от наложения от академици официален език. Този неразвален говор така и не бе демонстриран на предизборната среща зад океана, където „тези, дето избегахте“ липсваха на кандидат-държавника, който бил изоставен в родината да се оправя с „кофти материал“.

Дали позициите на двамата водещи политици у нас в момента са акурантни и удачни, не е най-важното – проблема е в очевидният двоен стандарт на Първанов (по отношение на Цървенковски от СДСМ и Груевски) и откровеното лицемерие на Бойко Борисов. Всичко това, направено с оглед на краткосрочни рейтингови показатели.

А ние, дали можем да позволим на нашите благовидни управници да си налагат така удобна избирателна амнезия в момента, в който очакваме да се изпълняват предизборните обещания?

Пантера, обявена за международно издирване

За опасна пантера, обикаляща Великото херцогство Люксембург, северните части на Франция и югоизточните на Белгия, съобщиха световните агенции, цитирайки France Presse. Животното не е предизвиквало никакви проблеми досега, но е съвсем очевидно виновно – придвижва се свободно(включително през граници), без да притежава документи и регистрация в полицията.

Пантерата-рецидивист била забелязана последно в Люксембург от богата възрастна дама, каквото било преобладаващато население на Великото херцогство. Според експерти, хищникът надали е опасен и е по-вероятно просто да иска да се скрие. Едно желание, което в наши времета би се приело с разбиране от много хора, но не и от местните власти. Полицията изпратила няколко екипи със специално обучени кучета, които провели продължително издирване на свободолюбивото животно. Наземните екипи били подкрепени от хеликоптери, въоръжени със специални термокамери, улавящи всичко живо. С изключение на въпросната пантера, която отново се измъкнала – вече два месеца успешно се уркивала от маниакално преследващата я полиция.

Според непотвърдена информация на анонимен източник, ако нарушителката бъде заловена от властите във Великото херцогство Люксембург, Великата джамахирия Либия била готова да й предложи политическо убежище.

Денят на интензивното ходене

Поредна инициатива в защита на дивата природа на Земенския пролом организира общинският съветник Севделин Атанасов. По случай Деня на интензивното ходене природолюбители от Кюстендил и София преминаха по маршрута от Скакавица до Земен.

Припомням, че съществува заявено инвестиционно намерение за построяване на язовир и мини-ВЕЦ в основата на един от най-зрелищните български водопади Полска Скакавица, а в областния център върви подписка срещу строителството на каквото и да е, противоречащо на рамките на НАТУРА 2000, част от която е Земенското дефиле.

Маршрутът премина през местността Грънчар, където бившият заместник-министър на екологията и околната среда Асен Гагаузов е подписал разрешение за проучване за добив на полезни изкопаеми, което проправя път за отварянето на втора кариера в историческия пролом.

Друго инвестиционно намерение засяга западните склонове на Конявската планина и района на връх Виден. За немските вложители във ветропарк (120 метрови колони с 60 метрови перки) активно лобира кметът на общината Петър Паунов. Един от ключовите моменти в кампанията му, подрепена от всички консервативни партии, беше приоритета на туристическото развитие в областния център.

Очевидно, това е била само обичайната реторика, която трябва да съпътства дори най-лъскавия поп-фолк концерт, спонсориран от Лидер. Още в първите няколко месеца кметът се прочу с намеренията си да стори супермаркет Билла на площад „1-ви май“, да покрие реката, за да открие терени за строителство в центъра и да застрои атракционната „Циркова площадка“.

Изграждането на такъв ветропарк в Конявската планина ще прекъсне развитието на парапланеризма в района, който е един от трите най-подходящи за този вид спорт в България.

Близки до кмета Паунов местни медии представят всяко негово действие по оруелов образец, но въпросът, на който трябва да си отговорят местните хора и да го поставят категорично пред общинските власти е много прост: дали защитените природни терирории в общината трябва да се развиват и застрояват индустриално или да се акцентира върху туризма?

Нобел за пиар/пари

Едва ли някой ще възрази срещу Нобеловия комитет, че е връчил награда на американския президент Барак Обама. Естествено, това е президентът на страната, която в световен мащаб е най-ангажирана с мира, сигурността, свободата и човешките права.

Логичното възражение е, че наградата не би трябвало да е за мир, а за литература, тъй като споменатите безспорни ценности рядко напускат реториката от речите на „първите мъже“ на нацията в посока реалния свят.

Това личи и от официалното изявление на комитета, който оценил високо „визията на Обама“, която няма нищо общо с неговата външна политика. Решаващи се оказват „усилията, които той полага за установяването на един свят без ядрени оръжия“. Наистина страхотни пацифистки речи. Ако въпросът за мира опираше до речите на ключови политици с огромна власт, то логични лауреати биха били руския президент Владимир Путин или китайския му колега Ху Дзинтао, които отправяха много послания към бившия обитател на Белия дом Джордж Буш, блокирал всякакви преговори за разоръжаване. Идеята да Обама, че диалогът в тази посока трябва да продължи е най-естественото нещо и не предполага особени награди. Нещо повече – това е задължително условие за всички страни, подписали Конвенцията за неразпространение на ядрено оръжие.

Оставяйки речите и „визията“ настрани, виждаме, че освен вече споменатите двама алтернативни кандидати за наградата, можем да добавим още много – хора, които – освен литературни – имат и политически действия срещу ядрените оръжия. Чудесен пример е иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, който наскоро предложи да се въведе трета страна, която да обогатява уран за ирански реактори, предназначени за целите на енергетиката. Това конкретно предложение далеч не достигна толкова хора, колкото „визията на Обама“, но дори не доби популярността на новината, че Ахмадинеджад всъщност бил еврейн. Това дава широко поле за размисли върху ефективността и самите цели на медиите, чрез които следва да се информираме.

Идеята на иранския президент е напредък, но не е оригинална. По същество, тя принадлежи на друг нобелов лауреат – директора на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) Мохамед ал Барадей. Неговото предложение да се създаде международна банка за обогатен уран, която да се заеме с пълния цикъл на обработването му и да се контролира от международната общност, дълги години е замразена, тъй като не съвпадаше с „визията на Буш“. Според бившият американски президент, една такава структура, насърчаваща ядрената енергетика за мирни цели в неядрени страни, може да създаде заплаха от ядрен тероризъм(!?). Ако отново се върнем на такива досадни подробности като международните правила, ще видим, че договора за неразпространение на ядрени оръжия задължава ядрените страни да подпомагат останалите научно и технически, в случай че те решат да разработват реактори за мирни цели.

Ето един лесен ход, с който Обама би могъл бързо да заслужи Нобеловата си награда, но той липсва от неговите речи – поне тези, които съм чел – и действия. После, най-логично, отдаденият на мира президент следва да се откаже от седемте военни бази в Колумбия (или поне от настоящето им разширяване), при положение, че те само ескалират напрежението в региона и са осъждани от почти всички големи нации и дори правителствата им в Латинска Америка. Да не изброяваме всички райони, където САЩ са основен фактор за съществуващото напрежение. Истината е, че всеки американски президент, който не начева нова война, заслужава надрада за мир. Мирът наистина извира от речите на Обама.

Нима не помним колко пъти той заяви неустрашимо в лицето на консервативния кандидат Джон Маккейн, че войната в Ирак трябва да спре веднага, защото… е твърде скъпа?

Той би я спрял веднага, разбира се, стига Конгреса да му позволи. Тези дни Конгресът гласува бюджета за следващата година – при спад на икономиката от близо 10 процента, във военно отношение намалението е около 0.4 процента – един искрен мирен ангажимент.

Друго доказателство за бъдещите действия на новата американска дипломация беше още първото важно посещение на новия президент – Обама кацна в Чехия с искания за по-голям ангажимент на Европа за „стабилността и мира“ в Афганистан, което било възможно само чрез увеличаване на войските там, а това вече е факт. Така че не е вярно изказването на Лех Валенса, че Обама още нищо не е могъл да направи, за да получи такава награда. Напротив, действията му са красноречиви.

Речите му ни изпълват с надежда, че Америка поема по „нов път“. Това означава, че Буш и свитата му няма да бъдат съдени – нормално е, хората се съдят за престъпления, а не за това, че войната им излязла твърде скъпа. Наистина, никой не остава недокоснат от думите на чернокожия възпитаник на Харвард – кой ли може да се скрие от кампания за 320 млн.долара?

След всичко казано се чувствам задължен да изкажа поне някаква хипотеза, защо все пак Барак Обама получи Нобеловата награда за мир. Наскоро излезе класацията на Уикипедия за най-богатите управляващи по света. Там Обама заема твърде задна позиция със само 1,3 млн.долара богатство, което го прави един от най-бедните властимащи на света и сред предишните американски президенти. От новата си награда той ще получи нови 1.4 млн.долара, което е добро начало на политическата му кариера. Въпреки това, той остава 3000 пъти по-беден от Берлускони, например, което ще рече, че пред Обама стои още много „работа“.